Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 35

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
 
                Глава тридесет и пета
 
      Соня не отговори нищо. Минаха само няколко секунди, през които всички реки в нейното подсъзнание се обърнаха наопаки и вдигнаха от дълбочините си подводните камъни на нереализираните надежди, на горчивите разочарования, на очакването на чудо, на изгубената вяра в любовта, в хората, в мъжете. Трудни въпроси за това, защо Господ допусна такава трагедия в нейния личен живот: отначало й даде син тогава, когато тя съвсем не искаше това. И след това й го взе в момента, когато синът й стана всичко в нейният живот. Искаше й се да чуе от Андрей, че е щастлив от срещата си с нея и още някакви топли и ласкави думи. Но Андрей мълчеше. Соня държеше камъчето в своята длан, гледаше право в очите този мъж - момче. Тя толкова се страхува от мъжете, и толкова й се иска да вярва, че този мъж няма да й донесе страдания, че в него ще намери грижа, подкрепа, уважение и любов. Тя обичаше сина си, момче на същата възраст, нейния Павлик. Може би съдбата й изпраща като утеха подобно момче, за да й върне любовта и за да може тя да започне живота си отначало. Колкото повече Соня гледаше Андрей, толкова по-остро усещаше как образът на Павлик се разсейва в душата й, и вече почти го няма, той остана паметта й, засега заема твърде много място, но... Вероятно Андрей е изпратен да я върне към живота. 
       Соня не разбираше, че мислейки по този начин, търси оправдание на грешката, която се готви да извърши.
      - Ще се омъжа, - каза Соня и прегърна Андрей, притисна бузата си към гърдите му и се вслуша в равното туптене на сърцето му.
      Андрей галеше нейните меки коси, нежно я прегръщаше и леко побутваше към входа на къщата. В този момент те забравиха, че са се върнали от погребение и че в къщата още мирише на трапезата за помена. И нямаше сила на този свят и в цялата Вселена, която би могла да развали тази удивителна минута.

     Дежурните в ПортАл наблюдаваха случващото се. Те скучаеха. Енергия от такива емоции те не събираха. Първо, защото върху събирането й беше наложена забрана. И второ - тази енергия отиваше на друго място. Регистрираха я в конкисторството на централното време, а след това я разлагаха на съставните й части и я претегляха, за да разберат дали е истинска любов или е имитация, измама или илюзия. Всички илюзии изпращаха по предназначение, а от истинската любов правеха скъпоценни бижута – по-чисти от сълза диаманти. В този момент приборите в ПортАл регистрираха истинска любов, наистина с примеси на илюзия. Примесите идваха от жената. Тя се заблуждаваше, защото искаше да бъде заблудена, защото повече не издържеше горчивината на настоящето и смяташе тези илюзии за лекарство. Макар, че обичаше, истински обичаше. О, ако хората можеха да долавят с духа си вкуса и мириса на истинската любов! Те биха изхвърлили на боклука всичките си шишенца с парфюми.
 
     Соня обичаше това момче и като мъж, и като момче, като жертва на обстоятелствата и като свой син, вместо отишлия си Павлик, като...
     Да, тя го обичаше като всичко, което има сега в своя живот. Тя нямаше нищо и никого. Сега той зае цялото пространство в нейната празна душа, закри целия свят.
След горещите прегръдки Андрей блажено лежеше до Соня и не искаше да мисли за нищо. В последно време той свикна с това, че всеки ден има полова близост с жена. Това го правеше спокоен, уравновесен, отхвърляше на втори план всички странични мисли за миналото. Миналото няма. Има само днес и сега. Красива жена, чисто легло, храна в хладилника. Няма нужда да се ободрява сутрин със силно кафе и да се тътри по мокрия асфалт към скучната работа. Няма нужда да спи на тавана. Няма ги опротивелите лица и разговори на баща му, мащехата и Шура. Зад прозореца се разстила прекрасен, макар и провинциален град. Топъл климат, аромат на цветя. Андрей би искал да остане да живее в тази къща завинаги. Тук никой не познава нито него, нито Соня, тук може открито да я прегръща на улицата, да я целува в сянката на разлистените чинари. Всичко това го устройваше напълно. Трябваше само да се обмисли как да прекарва по-продължително време с жена, с която нямат общи теми за разговор. За какво да си говорят, когато останат насаме? Темите от миналото караха Соня да плаче. А и за какво да се ровят в него? Миналото го няма, то умря заедно с всички роднини на Соня. Тя си няма никого освен него. И Андрей си няма никого освен Соня. Но все едно, те трябва да намерят общи теми. За какво си говорят юношите на първите си срещи? За живота си, за училището.
„Трябва да пробвам да говоря със Соня за училището”, - реши Андрей.
Също така хората говорят за работа. Но няма да вземат да обсъждат кроенето на ръкави или почистването на локомотивното депо. Трябва да запозная Соня със света на интернета, - мислеше Андрей, докато Соня още летеше в звездното небе на илюзиите.
Андрей се раздвижи, Соня отвори очи и внимателно го погледна.
- Хайде да хапнем нещо? - предложи Андрей.
На Соня й харесваше това, че той не я молеше да донесе сандвичите, а сам бързо слагаше храна на подноса, те сядаха в леглото, включваха телевизора и мълчаливо дъвчеха нещо, все едно какво, дъвчеха и гледаха в екрана. По телевизията даваха филм за любов между тийнейджъри. Много стар филм. Момчето обичаше момичето, а тя обичаше друго момче.
- Соня, ти в ученическите си години мислеше ли за любовта? - попита Андрей.
- Естествено, че мислех, като всички.
- Разкажи ми за това, интересно ми е, - помоли я Андрей.
Соня не бързаше с отговора, опитвайки се да открие в паметта си отдавна забравените чувства, спомни си, усмихна се, реши, че за това може да се говори. Няма да вземе да разказва на любимия за първия си опит да пие на вино и за срещата с камъка.
Соня помисли още малко и започна да говори:
Когато аз бях ученичка, момичетата от моя клас наричаха момчетата с избрани от тях имена, естествено, според техните лидерски качества. Имаше едно момче, което не беше лидер, но ние го наричахме помежду си „Кралят” и той заемаше определено място в съзнанието на момичетата. Той беше груб, нахален, с непредсказуемо поведение, правеше каквото си поиска, чувствата си проявяваше открито, можеше да не отговаря на въпросите на учителите и съучениците си, пренебрегваше всички поред. Такова поведение в нашите тийнейджърски очи изглеждаше като висша сила на личността. Мнозина се страхуваха от това момче, само едно момиче беше влюбено в него, най-красивото в класа – Ира.
Как само страдаше тя! Нашите отношения бяха приятелски и аз знаех за нейните чувства. Останалите момичета се разделиха на два лагера. Едните не смееха и да мечтаят да бъдат харесвани от Краля, а другите - обратно, по всякакъв начин се опитваха да привлекат вниманието му. Не защото много го харесваха, а защото дружбата с Краля би вдигнала техния авторитет в очите на целия клас без всякакви усилия. Аз не бях влюбена в него, а обичах неговия приятел. Имаше при нас едно момиче, което се стремеше да постигне успех по всякакъв начин, дори само заради спорта. Да достигне целта на всяка цена. Минаха много години и аз разбрах, че Краля е самотен. Спортното момиче се омъжи. Той бе самотен, защото спортното момиче се вмъкна в неговия живот, развали семейството му, стана негова любовница, но не изостави своя съпруг. На мене ми стана толкова болно за Краля, че се прибрах в къщи и се разплаках. Защото Краля не разбираше смисъла на чувството за постигане на целта. През ученическите години, през юношеството тя не беше успяла да завоюва кралството и да седне на трона, затова сега, на всяка цена, бе решила да завоюва неговата любов, дори и с цената на едно разбито сърце, но да постигне целта. Думата „да постигнеш” има нещо общо с думата „достойнство”. Може ли Краля да подмени любовното чувство с друго и отново да сгреши? Нали той имаше любов, къде изчезна тя? Аз знам това със сигурност, защото седях на първия чин, а на втория Краля обсъждаше своята любов с приятеля си. Бяхме в час и аз, без да искам, чух всичко.
- Ти много добре обясняваш всичко, Соня. А с твоите чувства също ли се оправяш толкова добре?
- Ами, съвсем не!
- Винаги е така, за другите всичко ти е ясно, а за себе си – струва ти се, че си толкова потаен, че никой не може да те разбере. Или не съм прав?
- Възможно е да си прав - отговори Соня, млъкна и се потопи в мислите си. Стори й се, че в казаното от Андрей имаше насмешка. Естествено, мъжете разговарят с девойките на езика на двусмислиците и намеците, а с жените - на езика на заповедите и подигравките. Соня дори се обиди малко, искаше да му обясни, но се отказа. Заслужава ли си нейният живот и спомените й да бъдат обяснявани? В живота й се беше омесило от всичко по малко, но на повърхността изпъкваше само едно - Соня искаше да бъде щастлива. Затова тя не продължи по-нататък този разговор, а стана, облече си халата и излезе в дворчето. Под стария люляков храст Соня седна на пейката, извади цигара от кутията и я запали. В последно време това не й доставяше удоволствие и не я отпускаше. Обратно, започваше странно да й се гади. Изведнъж вътре в мозъка си тя чу ясно гласа на камъка. Но той не беше тук и нямаше как бъде. Соня се огледа наоколо. Наблизо нямаше никой. – Спокойно, Соня, с тебе говоря аз, твоят приятел, Камъкът, Алкиона, духът на святата планина Чимангуа. Разговарям с тебе чрез камъчето, което ти подари Андрей. Не го сваляй никога от верижката, то винаги трябва да бъде с теб. Аз ще те наблюдавам и ще ти помагам. Ще те подсещам как да постъпваш в труден момент. Спомняш ли си, че неотдавна аз ти предлагах да се преселиш, но ти ми отказа. Каза, че не си готова, че още не си се налюбила. А сега обичаш ли?
- Обичам...
- Тогава спри да пушиш. Това е лош навик. Ти пушеше, когато не можеше да се съвземеш след смъртта на сина си и реши да се хвърлиш под влака. Но сега нали всичко е наред, намери ли го?
- Намерих го.
- Ако ти не премахнеш лошия навик, той ще премахне тебе.
Соня и сама искаше да откаже пушенето. Особено сега, когато цикълът й закъсняваше и тя не беше съвсем сигурна, но мислеше, че е бременна. Соня беше решила да не казва нищо на Андрей, не се знае той как ще реагира. Това е само нейна работа. Тя свикна сама да взема решения и сега ще реши всичко сама. Независимо как ще се развият техните отношения, Соня ще се постарае да износи и роди детето, ако то вече живее в нея. Мислите й прекъсна Вася. Той отиваше към сервиза, бързаше да подготви колата за обратния път до Нежин. Още от портичката, Вася сърдито започна да разсъждава на глас:
- Който няма мозък, няма да му помогнат и мозъците на всички хора по света. Иска ми се да вярвам, че и аз имам мозък, но как можах да се доверя преди толкова дълъг път на майстора от сервиза в Нежин? Слава на Бога, че стигнахме до Краснодар.
Като дойде при Соня, Вася седна на пейката до нея и продължи да говори:
- Трябваше сам да огледам всичко. Овен с овен, такъв технически преглед на колата ми е направил в Нежин, че майсторите в Краснодар се учудиха как изобщо сме пропътували толкова километра без авария. Ще ми се наложи да остана няколко дни в Краснодар, докато подготвят колата. Дали да не отидем до морето, а?
Макар, че Вася разговаряше така, сякаш мислеше на глас, Соня хареса неговата мисъл да отидат до морето.
- А с какво ще отидем? - попита тя.
- Момчетата ми предложиха да взема от тях кола под наем, - оживи се Вася, - Ще можем ли да платим за нея?
- Ще можем, но нека днес си починем, а утре ще тръгнем, - подкрепи го Соня.
Андрей се зарадва на тази възможност. Още не беше много топло, но дори и да не се изкъпят, можеха просто да видят морето. Андрей обичаше морето.
На сутринта се приготвиха набързо. Тръгнаха в посока Джугба, това е най-прекия път от Краснодар до морето. От прозорците на колата гледаха с удивление оризовите полета в ниското под пътя. Андрей никога не беше виждал как расте ориза и не знаеше, че той се отглежда в покрайнините на Краснодар. Оризовите поля свършиха. Отляво се показа град Адигейск. Отдясно имаше шарено, весело пазарче, на което продаваха плодове, зеленчуци и плажни принадлежности. Пътешествениците решиха да спрат и да си купят нещо.
Вася паркира до една табела, на която пишеше: Село Красненское - 2 км. Соня попита продавачите има ли нещо интересно в това село?
- Има, - отговори усмихната продавачка, - православен девически манастир, посветен на „Трите добродетели”. Той сега започва да се строи, още няма красиви сгради, но монахините и свещеникът ходят из селото, виждаме ги.
Соня благодари, плати плодовете и предложи на Вася и Андрей да минат през манастира, да поръчат четиридесетница за упокой на Любаша. Нека се помолят в манастира, молитвата никога не е излишна.
Мъжете се съгласиха, нямаше закъде да бързат. И тръгнаха.
Селото се оказа малко, имаше само две улички, едната се казваше „Ленин”, а другата - „Школная”. На края на улица „Школная” видяха кръст, а по надписа на оградата разбраха, че това е манастира. Влязоха в двора. Монахините не се виждаха никъде, сигурно бяха отишли да се молят.
Свещеникът в къси панталони и маратонки копаеше някаква яма. Той ги поздрави и помоли да го почакат, придружи ги до параклиса и отиде да се облече. Когато дойде облечен в свещеническо расо, всичко изглеждаше по съвсем друг начин.
- Какво ще желаете? - попита той пътешествениците.
- Леля ми почина, преди два дни я погребахме, - отговори Соня, - Искаме да поръчаме четиридесетница за упокой, може ли?
- Може, защо да не може, - отвърна свещеникът.
- Отче, а може ли да поговоря с вас за себе си, - попита Соня.
- Може, - отговори отец Пьотр, - а вие, млади хора, вървете да копаете ямата.
Соня нямаше намерение да говори с отеца, но навикът й да се изповядва и появилата се възможност я подтикнаха към това.
- Младият мъж, който копае ямата, ми предложи да се омъжа за него, онзи, по-младият.
- А аз - прекъсна я свещеникът – грешно помислих, че той е ваш син.
- Аз имах син на същата възраст, той загина преди 5 години. Никога не съм имала съпруг. Когато бях на 14 години, ме изнасилиха и от това родих момче. Нямам роднини, всички починаха. Аз съм съвсем сама. Запознах се случайно с Андрей. Не знам как, но между нас се случиха нещата и той ми предложи брак. Може би вие ще ни венчаете?
- А не ви ли смущава разликата във възрастта Вие имате своите възгледи за живота, а той - своите. При него може би сега е само вълна от емоции, той търси защита, майка, родители, мисли, че е намерил опора. После, след време, той ще се успокои и ще започне да търси човек като него, с неговите разбирания. При вас може да се случи трагедия. Мисля, че трябва да ви дам време да разберете чувствата си. Това най-вече е необходимо на вас самата. Не бързайте да се венчаете. Ако искате, нека се помолим заедно. Ето тук, в градината, ние се молим за изпълнение на желанията. Четем акатиста на Светия Дух. Ако желанието е богоугодно - то се изпълнява. Ако е богопротивно – не. Господ разделя хората чрез различните жизнени пътища.
- Добре, отче, да се помолим. Да повикам ли Андрей?
- Няма нужда, нека копае ямата. Тебе те мъчи този въпрос, по вида на Андрей не личи да го вълнуват някакви сериозни мисли. Хлапе...
Соня сложи на главата си забрадка и застана в сянката на старата ябълка, а свещеникът взе требника и започна да се моли:
- Благословен Бог наш, сега и завинаги и во веки веков. Амин.
В началото Соня усети огромна тежест в сърдечната област, но малко по-малко й ставаше все по-леко и по-леко. В душата й просветна, появи се чувството, че Господ я вижда и чува и непременно ще оправи всичко. 
Преди да си тръгнат, свещеникът ги благослови и тримата и каза на Соня:
- Ти не дойде напразно тук, Соня. Вероятно твоят жизнен път ще те отведе в манастир. Господ води всеки човек. Ако иска да му даде семейство и деца, то му ги дава чрез щастливи обстоятелства, а ако не му ги дава, вероятно иска да приближи човека към себе си.
Соня и нейните спътници се сбогуваха, свещеникът ги благослови още веднъж и тримата, излязоха през портичката. През това време към манастира се приближиха три монахини. Красиви, още съвсем не стари жени.
- Ето я и нашата настоятелка - майка Феодора, - показа към една от тях свещеникът.
Майка Феодора се усмихваше, тя погледна втренчено Соня. Премина съвсем близо до нея и уж между другото подхвърли:
- Господ те обича, помни винаги това.