Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 32

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Тридесет и втора глава

     По-рано Олег Петрович Голован обичаше да гостува на приятеля си Сергей Черноморец през есента. Особено красив е Киев през октомври. Който е обикнал този древен град – майка на руските градове, той никога не може да го забрави. Разбира се, тук живеят най-красивите момичета на планетата, Тук живеят най-гостоприемните домакини, Умеят да сготвят вкусен украински борш, да сервират на гостите си ароматни галушки. Умеят да бъдат нежни с любимите си. Където и да го канеха на гости, Олег Петрович избираше Сергей, Наташа и Киев. Но той имаше и един таен интерес. След смъртта на Агафя, както беше обещал, Олег Петрович помогна на Соня и Павлик да се нанесат в новия, купен за тях апартамент. Той често се срещаше със Соня, тъй като беше купил апартамент на дъщеря си на един и същ етаж със Соня. Той свикна да идва при дъщеря си всеки ден, често се отбиваше и при Соня. Наблюдаваше как се развива Павлик. Момчето растеше без баща, Олег Петрович беше единственият мъж, който посещаваше Соня. Павлик доста време му викаше татко, докато поотрасна и разбра всичко. Всъщност Олег Петрович му беше нещо като баща, защото му стана кръстник. Затова, гледайки Андрей Черноморец, Олег Петрович всеки път мислено сравняваше момчетата и откриваше, че Андрей по-малко прилича на Соня, отколкото Павлик. Едно обстоятелство смущаваше много Олег Петрович - Андрей с всяка изминала година все повече започваше да прилича на Сергей. Вероятно имат право онези изследователи, които казват, че децата с годините все повече заприличват на родителите, с които живеят и общуват постоянно, дори да не са им истински родители. Може и да е вярно, мислеше Олег Петрович.
    
     От известно време срещите със Сергей ставаха все по-тягостни. Отначало Наташа преболедува от грип. Тя нямаше време да се лекува, болестта премина в пневмония, а след това даде усложнения на сърцето й. Наташа дълго боледува и страда. Страдаше и от това, че не намираше общ език с толкова дълго очаквания син. Той я отбягваше. Сергей се опитваше да му говори, понякога дори прибягваше до боя с ремък, но момчето още повече се озлобяваше, бягаше от къщи, криеше се на тавана. Това му стана навик, понякога дори нощуваше на тавана. Прякорът „вълче”, както го нарече някога Наташа, здраво прилепна към него. Сергей вече беше вдигнал ръце от Андрей и го остави да се носи по течението, пък където го отнесе. И го отнесе. Сби се в една дискотека, попадна в съда, след това в колонията за малолетни престъпници в Прилуки. Малко преди това събитие, поради глупост загина случайно синът на Соня - Павлик. Соня беше съсипана от мъка, не общуваше с никого, постоянно ходеше на черква при отец Валентин. Когато Соня и Олег Петрович се срещаха случайно на стълбищната площадка, Соня му кимваше с глава за поздрав, а в погледа й се четеше немия въпрос: „защо?”, така че Олег Петрович няколко пъти вече беше готов да й разкаже цялата истина. Това, че е родила двама сина, а не един. И това, че той - Олег Петрович, се е разпоредил така с децата й, докато тя е била под въздействието на упойката и не е знаела нищо.
    
     Но как да й го каже? Първо трябваше да говори със Сергей. След смъртта на Наташа, Андрей окончателно се отчужди от дома си. Веднъж Сергей не издържа, качи се на тавана, събра всичко, което намери там, изнесе го при боклука, поля го с бензин и го запали. Заедно със скъпите  на  Андрей неща, в купчината попадна и бездомното котенце, което Андрей беше намерил на улицата, хранеше го, живееше с него на тавана и го обичаше като единствена жива радост. Котенцето беше забило ноктите си в старото одеяло, не можа да се измъкне и изгоря заедно с целия свят на скитащия юноша. След това Сергей намери на леглото си бележка, на която беше написано: „Волчацкий е палач”. Сергей разбра какво мисли за него синът му и се озлоби още повече. На следващата си среща с Олег Петрович той му каза, че се е уморил от всичко това и че то вероятно е неговото наказание за страшния грях, който е извършил. Но не уточни какъв грях. Сергей сподели с Олег Петрович една своя заветна мечта: той искаше да срещне девствена девойка, да се влюби в нея, да направи всичко възможно тя също да го обикне и да му роди нормално дете, без такива врачувания, както беше постъпила Наташа. Без магии и всякакъв род заклинания. Той вече имаше предвид едно такова момиче , но тя беше още малка, трябваше да чака, докато тя порасне. Ставаше дума за дъщерята на неговата любовница. Бащата на това момиче беше загинал при изпълнение на служебния си дълг. Сергей щеше да чака, докато мине годината траур, а след това да се ожени за любовницата си и да наблюдава стриктно развитието на Шура – така се казваше момичето. Щеше да я предразположи към себе си и да направи всичко възможно тя да го обикне и да пожелае да стане негова жена. А след това ще може да се разведе.
      
     Олег Петрович беше на сватбата и след това наблюдаваше как Сергей глези и се грижи за доведената си дъщеря. И виждаше, че Шура много го обича. Когато Андрей попадна в колонията за малолетни престъпници, Олег Петрович реши да каже на Сергей цялата истина. Той не знаеше как да започне, но Сергей сам му помогна.
   
    - Ти знаеш, че аз вярвам на врачки. Неотдавна ходих при една, за да разбера защо стана така с Андрей, сина ми. Знаеш ли какво ми каза тя? Че той не е изцяло мой син. Как да разбирам това? Тя каза, че той като че ли е мой син, но не е син на Наташа. И повече нищо не можа да каже. Аз си спомних, че някога преди много време твоята позната баба ми каза, че моят син ще умре млад. Може би Андрей ще го убият в колонията, затова и врачката каза, че той не е напълно мой син, а на Наташа пък изобщо не е син. Не й е син, нали, тя почина.
   
    Олег Петрович не издържа и попита:
    - А ако научиш, че Андрей наистина не е твой син, какво ще направиш?
    - Ще въздъхна с облекчение, ще ми падне камъка от душата, че съм родил и възпитал такова вълче, престъпник.
    - Можеш ли сега да оставиш всичко и да дойдеш с мен в Нежин, на моята вила, трябва да ти покажа нещо?
   
    Сергей се съгласи, искаше да се поразсее, да се измъкне от задушната обстановка на сегашните събития. Докато минат трите часа път до Нежин, Олег Петрович дипломатично разказа на приятеля си какво дете е родила Наташа и че той е сменил починалото бебе с живо. Но не каза коя е неговата истинска майка. Въпреки, че Сергей беше подготвен да чуе новината, от нея той за малко не се заби в един идващ насреща самосвал. Те спряха до Вертиевка.
   
    - Погледни ме в очите, - помоли Сергей приятеля си, - и кажи, че си измислил всичко това.
   
    Гледайки приятеля си в очите, Олег Петрович каза, че всичко това е истина. И че познава майката на Андрей. И че е готов да говори с нея и да й върне сина. Сергей дълго мълча, а след това каза решително:
   
     Не, нека всичко остане както е. За какво й е на бедната жена такъв отчаян престъпник.
На вилата двамата разкопаха земята под жасминовия храст. Олег Петрович извади трилитровия буркан, в който, под металната капачка, в специален разтвор се беше запазило телцето на едноокото уродче без уста.
   
    Те повече не се върнаха към тази тема. А днес Олег Петрович се прибра от Киев, от погребението на Шура. По навик реши да се отбие при дъщеря си .Тя го помоли да почака малко, защото подготвя спешни документи. Дъщеря му работеше в паспортната служба и понякога си донасяше работа в къщи. Олег Петрович почака малко, след това я повика и тя отговори, че вече приключва. Олег Петрович надникна през рамото на дъщеря си и като видя, че тя прави паспорт, я попита за кого е и защо е спешно. Дъщеря му отговори:
   
    - Ами, Соня Исакова ме помоли. Нейният нов работник си изгубил паспорта, а идва от друг град. Има изисквания, това, онова. Затова го правя.
Олег Петрович не каза нищо .От снимката на паспорта го гледаше Андрей Черноморец. Олег Петрович позвъни на Соня, искаше да й каже, че Андрей е неин син и че е убил в Киев доведената си сестра и сега се укрива, но не знаеше откъде да започне.
   
    - Ало, Сонечка, къде си, спешно трябва да говоря с тебе!
    - Може ли утре, Олег Петрович, днес вече е късно. А и вали проливен дъжд. Не съм си в къщи, на връщане от работа ме наваля, цялата ме измокри. Отидох в къщата на баба ми, утре ще си бъда у дома.
    О, ако беше настоявал! Ако не беше такъв стар страхливец, който се бои повече от дъжда, от вечерната тъмнина и от отказа на една жена, отколкото от своята и нейната гибел.
    Обаче Олег Петрович беше страхливец. Той се прибра у дома, изпи чаша водка и заспа.
    - Вие трябва да се стоплите. Хайде да пийнем по малко вино? - предложи Андрей на Соня, когато останаха сами в къщата и Соня си изключи телефона.
    - Хайде, днес имаме повод - отговори Соня. - Днешният ден e особен.
Андрей помисли, че става дума за работата. Привечер работничките започнаха да му подмятат, че бил взел първата заплата, а не черпи. Така не става. Те вече бяха купили през обедната почивка бутилка вино и мезета, така че нямаше как да откаже. Андрей и не тръгна да отказва, не искаше да огорчава момичетата. Той не знаеше, че те са изготвили план как на всяка цена да го съблазнят. Добре, че Соня, неговата леля, беше излязла по работа. Виното го изпиха набързо и без да му дават да замези, за да му се замъти по-бързо главата, предложиха на Андрей да поиграят на бутилка. Правилата на играта бяха прости: той завърта празната бутилка на масата и когато тя спре с гърлото към някое от момичетата, той трябва да я целуне. Андрей завъртя легналата бутилка. Всички момичета със затаен дъх гледаха коя от тях ще посочи. Бутилката забави движението си и накрая спря, сочейки към Соня, която в този миг влезе през вратата. Андрей стана, прегърна нищо неразбиращата Соня и притисна горещите си устни към нейните устни. Колко време трая неговата целувка не е известно, защото вечността замря в този миг, само в ПортАл дежурните радостно заподскачаха около резервоарите, в които събираха енергията на човешките емоции. Когато Андрей пусна Соня, се оказа, че работничките деликатно са се разотишли по домовете си, а навън вали пороен дъжд. Соня нямаше чадър. Наложи се да отиде до къщата на баба си. А може би Соня искаше да пийне за тази целувка?
     - Хайде да пием, на днешния ден преди около деветнадесет години аз за пръв път опитах вино.
    
     По бузите на Соня потекоха сълзи. Андрей не разбираше защо тя плаче, не знаеше какво си е спомнила. Соня започна да хлипа все по-често. Андрей се уплаши, че тя пак ще се разреве и ще развали прекрасната вечер. Ситуациите, в които той досега беше попадал, го научиха да преминава през тях смело. Той вече прегръщаше Соня и дори я целуваше. И какво от това? Нима не е задължение на мъжа да успокои жената?
    
     Андрей започна да целува Соня все по-смело и по-смело. Тя не се съпротивляваше, не се опитваше да се измъкне от прегръдките на това младо и силно тяло. Той я вдигна на ръце, сложи я на леглото, сам легна до нея, прегърна я силно. А после се случи това, което се случва с всички млади, самотни хора, когато търсят нежност и човешка топлина.