Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 38

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава тридесет и осма.

   Градът се разкриваше пред Соня по различен начин. За последен път тя дойде в Краснодар преди няколко години, когато Павлик беше още жив. Соня водеше сина си из парковете, на кафе. Последните няколко дни, свързани с погребението, проблеснаха за Соня през прозорците на колата. Сега тя вървеше из града с любимия си и го държеше за ръка. На Соня й се струваше, че краката им не стъпват по земята, а в облаците. Необикновено топлия въздух, множеството цветя наоколо създаваха в нея впечатлението, че се намира в рая. Соня беше щастлива. С всяка клетка на тялото си усещаше своето щастливо състояние. Минувачите им се усмихваха насреща и въздъхваха, когато минаваха покрай тях: любов, любов се излъчваше от цялото същество на тази двойка. Някои мъже спираха и изпращаха Соня с продължителен поглед: от тази жена струеше тайнственост. Естествено, нали тази тайна живееше вътре в нея, още неизказана, неоткрита, великата тайна на зараждането на новия живот от нищо и от никъде.

   Андрей се оглеждаше къде има компютърна зала. Ето, че намери една. Нямаше много посетители. Двама тийнейджъри, избягали от училище и една бабичка, която се опитваше да допре носа си почти до монитора, докато се мъчеше да допълни мизерната си пенсия, като играеше на борсата. Вероятно бабата проигра всичко, защото много изразително изпсува, извади цигара от кутията, искаше да я запали, но не й позволиха. Тя тръгна към изхода, като мърмореше нещо и кълнеше измамниците.•
   Андрей помогна на Соня да намери в интернет сайта на издателството на приятелката си във Франция. Соня й изпрати съобщение. Отговорът пристигна бързо, приятелката й съобщи, че книгата е готова за печат. Соня трябваше да отиде да подпише договора за издаването на книгата. Те се уговориха за времето на пристигането й в Лион.
   Андрей през това време се свърза със Саша, научи последните новини и се разстрои не на шега - подозираха го в съпричастност към смъртта на Шура. Всички улики бяха срещу него. Но нали той не е виновен! Как да го докаже? По-добре да замине по-далече. По-добре да замине със Соня за Лион. Така и ще направи. Няма да й разказва нищо за своето минало. Просто ще замине с нея, а там да става, каквото ще става. Още повече, той имаше напълно законен паспорт с друга фамилия. Тази фамилия галеше слуха на Андрей. Той я харесваше повече, отколкото Черноморец. Андрей Исаков. Соня Исакова. Върви, че разбери майка и син ли са, брат и сестра, или мъж и жена.
  - И едното, и другото, и третото, - чу Андрей познатия гласа на Алкиона, който общуваше с него чрез камъка, който висеше на верижка на шията му. – Хайде, сине, помогни на Соня да намери брат ти Лиур. Помогни ми да намеря моята жена и твоя майка - Агалина.
  - Как да го направя?
  - Виж, Соня вече намери в търсачката карта на звездното небе. Но тази карта е статична, това е само снимка, помогни да намерим изход към сателита, към живото звездно небе, за да мога да наблюдавам мигането на звездите. Това е междугалактичния интернет, ти не прави нищо, само го намери, а аз ще гледам. Разкопчай яката на ризата си, за да не ми пречи нейната синтетична основа. Докато търсиш, аз ще ти обясня всичко. Отначало започни да въвеждаш кодовете.
  Андрей се захили, каква мътилка влизаше в главата му още от сутринта, обаче реши да се вслуша и да експериментира. Набра в браузера //0гг к751а8к700ка349/ и натисна клавиша. Известно време машината учудено мислеше, а след това на монитора се появи картата на звездното небе, но някак чужда, различна. Милиарди звезди мигаха, без да спират. Камъкът на шията му се затопли, стана горещ, започна да мига и да излъчва нещо неразбираемо. След това камъкът угасна, мониторът също. Андрей и Соня излязоха на улицата, мълчаливо влязоха в първото изпречило се на пътя им кафене със странното име „Кокошарник”, седнаха до една масичка, погледнаха се един друг и Соня попита:
   - Ти разбра ли нещо?
  Андрей не успя да отговори нищо. Вместо него, в главите им едновременно започна да говори Алкиона:
- Сега ще ви обясня всичко. Съществуват множество звезди, до които няма планети. Тези звезди са устройства за предаване на информация чрез вселенската информационна мрежа, нещо като вашия интернет или генома на човека. Със земни понятия това може да се обясни като предаващи устройства на морфогенетичното поле. В това поле всичко, което съществува във Вселената, живо и неживо, е свързано в едно чрез специфични сигнали - кодове. Когато човек иска да научи нещо за неодушевен обект, той може да потърси неговите свойства в морфогенетичното поле. Благодарение на това поле всички високоразвити цивилизации общуват помежду си на различно ниво. Вие също общувате, но не го съзнавате. Спомняш ли си, Соня, когато се запозна в интернет с един маниак? Ти не знаеше, че той е маниак, обаче инстинктивно престана да си кореспондираш с него? А какво се случи после? Спомняш ли си, как се събуди през нощта от това, че пред очите ти минаваха като на лента писма с един и същ текст? Ти се събуди, включи интернет, влезе в пощенската си кутия и намери там 263 писма с един и същ текст? А можеше и да не се събуждаш. Можеше насън да маркираш всички писма и да натиснеш „изтрий”.Спомняш ли си как преди три години сървърът ти съобщаваше, че пази 1700 непрочетени от теб писма? Ти ги беше препратила насън. А на сутринта забрави за това.
- Спомням си нещо такова. И 263 писма с непознати знаци изтривах, те наистина ми се бяха присънили.
- Ето, ние всички общуваме и знаем всичко един за друг, всеки човек има в мозъка си вграден браузър, но не всички знаят за това, защото не гледат звездите. Ако хората гледаха към звездите – цефеиди или поне към Полярната звезда, биха доловили тяхната пулсация. В отговор на това се създава резонанс в личния браузър и може да се декодира мигането на звездите, като предаване на пакети цифрова информация. По същия начин може да бъде предадено лично послание, като се„натовари” в цефеида снопче насочени частици - неутрино.
- Откъде да ги вземем? - попита Андрей.
- Има ги навсякъде. Те свободно се движат навсякъде във Вселената. Минават през организма на човека и се задържат във всяка клетка на тялото му за 6 секунди. През това време събират цялата информация за него и я разнасят по цялата вселена. Навсякъде за всекиго е известно всичко, няма нужда да се напрягаш особено, трябва да разбереш как да хванеш информацията и да я декодираш. За това има ключ.
- Къде може да се намери този ключ? - попита Соня. - Моята баба Агафя ми говореше за тях, за ключовете, но къде са?
- Тя ти казваше: „Ключове - Мълчи”. Разбра ли?
- Не, не разбрах.
- Тогава ще се наложи да отидеш до Сочи. Ще отидеш вдругиден.
- А ти намери ли своите близки?