Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 39

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава тридесет и девета

   „Колко сте права, понякога е много трудно да изслушаш друг човек, особено, ако ти се струва, че не те разбират. Аз дори няколко пъти исках да престана да чета книгата „Домът на камъка”. Негативните емоции просто ме удрят като с камшик, всичко в мен се съпротивлява, нищо не иска да променя. Уж и така ми е добре, защо да променям нещо, но когато размисля, виждам, че не съм права. Някъде дълбоко в себе си и едва доловимо аз се съгласявам с Вас. И аз искам да бъда на Ваша страна, и ще бъда.”

Вика (коментар към книгата).

    Соня плачеше. Тя се върна от интернет-клуба сама, хвърли се по очи на леглото, без да се съблича, лежеше и ридаеше. Дори не можеше да разбере защо. Вероятно, защото Андрей така се увлече от интернета, че на всички нейни молби да се прибират в къщи отговаряше с „ей сега, още малко”, и така на всеки половин час. Соня се умори и огладня. На улицата се стъмни, валеше ситен дъжд. Соня не издържа, извика такси и си тръгна сама, Андрей дори не забеляза това.
   И ето, тя лежеше на леглото в чужда къща, в чужд град, в чужда държава. И няма кой да я попита: „Как си?” Соня плачеше и усещаше, че камъкът, който тежи на душата й и я притиска, няма никакво намерение да помръдне от мястото си. Целия си кратък и нелеп живот тя изживя като насън. Ходеше на училище, за пръв път опита вино, стана й лошо, изнасили я непознат мъж, от него Соня роди момченце.
   Ако Соня можеше да не проклина този ден и час, когато този негодник се погаври с нея, четиринадесетгодишното момиче, ако можеше всяка секунда от своя живот да не пожелава смъртта му за това, че той я лиши от младост, от първата романтична любов, от първата среща, от първата срамежлива целувка. Всички сватбени кортежи подминаха Соня, всички булчински букети прелетяха покрай нея. Тя не усети приятната лекота на бялата булчинска рокля. Никой не й помагаше при къпането на детето, не го водеше на детска градина, не я успокояваше, когато синчето й Павлик боледуваше.
    Соня винаги беше сама и всичко правеше сама. От това пренатоварване тя постепенно се затвори в себе си. Навярно нейната душа отначало заспа, а след това се вкамени. Може би не трябваше да проклина така бащата на Павлик? Може би нейните проклятия се отразиха на душата на Павлик и той заради това загина така нелепо? А сега? Защо от всички мъже на света Соня избра Андрей? Нали осъзнава, че той е хлапак, момче, може да й бъде син. Дори данните в паспорта му са като на Павлик. Той се е родил в същия ден и година, само че в друг град. Какво тя, Соня, търси в Андрей? Всичко, което не получи през младостта си? Възможно ли е това? Соня разбираше, че не може да върне нищо назад и че нейната постъпка по отношение на Андрей прилича на онова, което в онази нощ направи бащата на Павлик. Той се възползва от нейната слабост и използва мъжката си сила. Но Соня също се възползва от трудната ситуация на Андрей!? И също приложи сила, само че женска - сълзи и всичко останало. Сега Соня ясно видя, че Андрей е като всички момчета на неговата възраст. А тя прилича на негова майка - уморена, бременна, от никому ненужна. Соня започна да ридае още по-силно. Добре, че беше сама в къщата. В целия свят нямаше никой, който би могъл да я утеши. Оставаше й само едно, пак да се помъчи да заспи, да потъне в съня, в илюзията, да успокои себе си с това, че нейният път е такъв, че другояче не може. Соня плака, докато я заболя всичко вътре в нея, докато не усети огромния камък, който не даваше на душата й да въздъхне. Соня започна да крещи, огласяйки цялата къща:
   - Господи, Боже мой! На кого ме остави? Ако те има и ме обичаш, както ми каза майка Феодора, тогава ме чуй! Господи, помогни ми, загивам! Господи, помогни ми, спаси ме!
Тя вика и рида така известно време, после остана без сили и заспа. В съня си видя чисто небе. Само едно чисто и скучно небе. Сякаш летеше все по-нагоре и по-нагоре, лека като перце. Изведнъж този успокояващ полет беше прекъснат от това, че Соня чу смях, а след това видя две ангелчета. Техния смях беше като звън на сребърни камбанки, люлеещи се от лекия ветрец. Соня поиска да ги погледне, започна да се напряга, за да ускори полета си, но ангелчетата престанаха да се смеят.
- Не се доближавай до нас, - спря я едното от ангелчетата. - Рано е още, не е дошло времето, ние сме много малки, а ти си твърде мръсна, още не си се очистила, погледни се.
Изведнъж Соня се погледна отстрани. Голяма птица, с огромни крила. По перата на птицата тече кал, някаква лепкава течност, подобна на смола. При несполучливо движение на крилата, капките на това гадно вещество ще полетят на всички страни и ще изцапат ангелите.
- Кои сте вие, ангели добри, как се казвате и защо сте сами в цялото небе? - попита Соня ангелите.
- Ние сме твоите деца, дъщеричките ти Мариел и Изабел. Моето име е Мариел. Аз мога да говоря, но Изабел не може. Ние вече живеем в твоята вътрешна вселена. Когато пожелаеш, винаги можеш да си общуваш с нас. А ние знаем всичко за теб и за всички твои вселенски кръвни роднини, които живяха преди тебе. Ти ги наричаш род. Обаче тук ги няма, защото чуждите хора ги прокълнаха и ги изпратиха в ада, затова ти си винаги нещастна и винаги сама. А родът на баща ни ти сама прокълна и изпрати в ада.
- Кога съм ги прокълнала, аз дори не ги познавам?
- Познаваш, познаваш, дядо ни познаваш, ние ще го срещнем, той ще ни прибере в Киев, а тебе, мамо, ние няма да прегърнем никога. И татко също.
Соня помисли, че нейните още неродени дъщери не могат да я прегърнат, защото още не се е очистила, а баща си, защото той остана в интернет-клуба.
- А как да се очистя?
- Върви смело срещу потока на страданията и те ще те очистят. Зашивай раните на своята душа с конците на пътищата.
- Тогава ще мога ли да ви прегърна?
- Ще можеш, в новата Вселена, където ще бъдем всички заедно - там, където е и Павлик.
- Вие знаете ли къде е Павлик?
- Знаем, мамо, знаем, ние всички ще бъдем заедно.
Ангелчетата пак се засмяха със своя неземен смях, сякаш камбанки зазвъняха от вятъра.
- Значи, аз и вие, ние също ще умрем?
- Всички ще умрат!
- Не, не искам моите деца да умират! Соня крещеше на цялата вселена Тя така викаше на сън, че се събуди от собствения си вик и от това, че някой с всичка сила чукаше по вратата. Соня помисли, че Андрей се е върнал и бързо стана от леглото и отвори входната врата.
- Здравейте, аз съм съседка на покойната Любаша, нейна приятелка. Ние имахме уговорка да се видим с вас тази вечер. Може ли да вляза?