Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 40

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава четиридесета

  „Ето, при нас накрая винаги се получава така: незаинтересованите получават наградите, а наказанието остава за невинните. Хи-хи”. Увижтутя втренчи мътен поглед в панела на приборите. Скоро, скоро той ще има чудната възможност да усети опияняващия мирис на женско тяло. Чака го извънредна отпуска. Заслужи си я.
  Дежурният внимателно наблюдаваше как се развиват отношенията между Соня и Андрей. Вече предвкусваше триумфа си: Соня крие нещо от Андрей. Страхува се да довери на Андрей тяхната обща тайна. Какво е това? Предпазливост на една зряла жена ли е или банална лъжа?? Може ли жената да решава самостоятелно своето бъдеще, ако тайната й има продължение?
„Ще видим, ще видим какво ще направиш по-нататък, Соня, ако Андрей забрави за тебе днес?”
  Курсът в два часа през нощта земно време винаги беше препълнен. Как да попадне в корпускулярната капсула? Увижтутя си спомни всички дребни щуротии, които можа да запази за лична употреба и да приготви свой коктейл. Получаваше се доста приличен! Трябва да почерпи двама приятели, за да им стане толкова зле, че да се откажат от отпуската, тогава ще има две свободни места и няма да му се налага да стои натясно. Дежурният набързо прегледа списъка на отпускарите и се свърза с всички тях. 150 милиона му отказаха. Четиримата радостно приеха поканата му. По-късно още един. Увижтутя предложи на всички да опитат от коктейла, нали отиват в отпуск, могат да го прекарат заедно, в една компания. Пийнаха. Трима се изключиха веднага. Един - завинаги. Не издържа болката, преживяна от една жена, чиито мечти и надежди бяха рухнали в един миг. Петият отпускар изплю коктейла, не можа да го преглътне. А четвъртият бълнуваше, говореше на човешки език, разкодирайки мислите на жената:
  „Физическата болка ми помогна да понеса моралните страдания. Духовната част на моето „Аз” мълчеше. Не боледувах, понякога дори се радвах. Това е разбираемо. Всяко зло - за добро. Но все едно, някъде на дъното на непостижимото безмълвие се беше стаила една точка. Тя ме подсещаше колко трудно душата преодолява страданията. Утринните молитви малко успокояваха болката. Несравнима със зъбобола, тя се качваше все по-нагоре и по-нагоре и изпълваше целия свят. Когато те боли зъб, отиваш при зъболекаря, лекуват ти го или го вадят, известно време те измъчва, после свикваш да живееш без него. А когато те боли душата, болка няма, но мъките са толкова невероятни и непостижими, че с нищо не можеш да ги премахнеш. Душата си не можеш да извадиш. И знаеш, че ще живееш с нея и няма къде да се денеш. Искаш да избягаш. Но колкото и да бягаш, никъде няма да избягаш. За да намаля поне малко тази душевна болка, аз отидох при моя духовен отец. Пропътувах в неудобна кола четири хиляди километра. Цялото тяло ме заболя, бих се зарадвала и на най-малката почивка в какъвто и да е мотел. А душата ми не спира да страда. Само дето притихна, успокои се и се отдръпна още по-далече от света. Няма значение кой е до тебе и какво се случва. Най-важното е молитвата, словото. „В началото беше Словото, и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог”. Ако утрото е начало на ново съществуване след съня, който пък е репетиция за смъртта, тогава в началото на живота трябва да бъде Словото. Молитвата. Тя трябва да бъде при Бога. Тя трябва да стане Слово на Бога в мен. Господи, бъди в мен като търпение, смирение и справедливост. Не обиждай и не се обиждай. Погледнах в църковното календарче. Колко светии има, колко хора са страдали! И то как само са страдали. А аз? Голяма работа, засегнали ми били гордостта...”
Увижтутя не продължи да слуша шепота на своя съкоктейлник. Той беше изваден задълго извън своя привичен биоритъм. Затова пък сега могат да изпратят в корпускулярната капсула неговия код. По-бързо, сега е два часа през нощта земно време - това е неговия шанс. Бдителността на пазача на реалната човешка памет се притъпява. Контролът върху чувствата поема цялата област на паяжинната обвивка на мозъка. И ако по това време човекът виси в световната мрежа! Върви му, върви му, през цялото последно хилядолетие му върви! И така, Увижтутя отива в отпуск!

    В началото Андрей искаше само да си провери пощата, да се свърже със Саша и да научи от него за положението в Киев и за своето семейство. След това започна да влиза в любимите си сайтове. Увлече се. Беше му домъчняло за интернет. Не забеляза как постепенно всички други посетители си тръгнаха. Той остана сам в клуба. Не забеляза, че дежурният помоли едно момиче да го замести. До този момент той дълго време беше набирал различни номера и говореше, говореше, молеше. Явно нещо се беше случило с него. Андрей не обръщаше внимание на нищо наоколо. Слушалките му не пропускаха никакви външни звуци. Момичето дойде след полунощ. Отначало поседя малко пред компютъра. След това й стана скучно, тя погледна внимателно към Андрей. Вероятно този младеж няма личен живот, щом като седи толкова в мрежата, при това до толкова късно и не в дома си. Момичето скуча до два часа през нощта, а после изведнъж се досети: ами ако предложи на младежа кафе? Андрей се огледа. Момичето го буташе по рамото, усмихваше му се, питаше го дали не иска кафе. Защо не, тъкмо навреме. Заради това Андрей се съгласи да отиде с нея в служебния офис. Кафето беше силно и ободряващо. Ментова цигара. Красиво момиче. Приятен разговор. Нещо обаче му пречеше да се съсредоточи и да се вслуша в мелодичния глас на момичето. Камъчето на верижката. То пареше кожата на гърдите му. И като че ли звънеше и пищеше. Андрей се извини и отиде в залата В главата му натрапчиво звучеше сигнал за опасност. Бягай, бягай, беда, беда, тръгвай си, бягай. Андрей се върна в офиса, искаше да се извини на момичето, да плати сметката и да си тръгне за в къщи.
- Разбира се, но си допий кафето, - предложи момичето.
Андрей допи кафето, седна и запали цигара. В един миг му се стори, че момичето го гледа по друг начин - с нечовешки, мъжки, древен и жесток поглед. Този поглед го омагьосваше и смразяваше. Андрей не можеше да се съпротивлява. Той затвори очи, за да не вижда този страшен поглед. Гледаше го Увижтутя. Той вече беше в отпуск и се намираше в тялото на тази зряла девойка.
Когато Андрей отвори очи, слънцето вече се беше издигнало високо в небето. Беше почивен ден. Компютърният клуб беше затворен и алармата беше включена. Андрей едва се надигна от изтъркания кожен диван и датчикът на алармената система се задейства. Сирената нададе вой и след няколко минути охраната пристигна. Докато се убедят, че нищо не е изчезнало и се посмеят на отнесения посетител, извикаха директора и изясниха кой е затварял клуба и е оставил клиента вътре. Това, онова - денят отмина и дойде вечерта