Картината

 В живота няма случайни неща. Всичко е взаимосвързано и непонятно за нас.


  Самият той не знаеше защо реши да купи картината. Може би спокойствието, която се излъчваше от нея или защото самият той желаеше такъв живот, не знаеше. Въпреки, че поколения наред живееха в големия град, него го влечеше идилията на селския живот. Пасторалният жанр в картината сякаш го отделяше от забързаното всекидневие. Привличаше го по свой начин и самият той се виждаше как стои под огромното дърво, загледан в красотите на лъкатушещата река. Приятелите му се учудваха на неговия избор и определено смятаха, че картината не си заслужа парите, още повече, че бе произведение на напълно непознат автор. Вярно, че бе на повече от век, но това в никакъв случай не си заслужаваше инвестицията. Разбираше ги. Всеки един от тях имаше собствен мироглед и виждаше света по различен начин. Едни предпочитаха екзотиката на тропическите плажове, други се забавляваха по казина и спа - центрове, но за него това бе по-скоро натоварване, отколкото отмора.
   Случваше му да се наслаждава на картината с часове. Понякога разглеждаше детайлите под лупа. Сякаш търсеше нещо, което му е познато, а художникът не бе преценил, че е необходимо да се изпише. Понякога искаше да открие нещо определено и наистина го откриваше, сякаш самият той бе автор на това произведение. „Случайност – казваше си . – Вероятно и художникът е мислил като мен.” Друг път сякаш чувстваше, че тук някъде трябва да има нещо, но какво  - не знаеше.
Разбира се, сподели тези мисли с децата си, които отначало приеха с усмивка решението му. Но по-късно,  когато бяха седнали заедно на масата, той усети притеснението им в техните погледи.
   Постави картината в спалнята си, така че да може да я вижда, когато е легнал в леглото . Действаше му като сладко приспивателно.
   Тази картина сякаш му даде едно ново начало. Все по- често оставяше делата на фирмата да се движат от сина, а той с извинението, че не се чувства добре предприемаше все по-далечни и далечни пътешествия. Спираше край селата, край пасящите край пътя животни, край надвесилите се над водите върби, или за да се наслади на зелените хълмове в далечината.
  Да, определено вече бе решил, че трябва да се оттегли и да заживее някъде там. Къде точно- не знаеше, но далеч от града и близо до природата. Винаги бе мечтал за това и сега, когато имаше  кой да поеме бизнеса, трябваше да го направи.
   Следващата крачка бе да избере някоя къща сред красива местност. Малка къща с баня, с кухничка, където да си сготви и нахрани, и легло, на което да положи морното си от скитане тяло.
   Усмихна се на мислите си. Не можеше да готви, а и натежалото му тяло, свикнало да се превозва единствено с кола, надали щеше да се подчини и да тръгне да скита.
  Когато сподели тези си идей с децата си, те изпаднаха в ужас.
- И ще живееш сред тор и кал!? А около теб ще жужат мухи? – гледаше го ужасена дъщеря му.
- А бизнеса? – добави сина.
- Оправяй се от тук нататък. С десет процента от печалбата ще живея. Нужно ми е колкото да не умра от глад.
- Татко, ти имаш нужда от малко диета, но не и от глад. Какво ще кажем на приятелите?
- Истината.
- Истината!? Нали се досещаш какво ще си помислят за теб!?
- Изобщо не ме интересува. А сега ме оставете на мира.
- Тате, не мислиш ли, че е още рано да напускаш бизнеса?
- Не, сине. Вероятно имаш собствени идеи, които да реализираш. Дерзай. Твори. Ако имаш проблеми, ме попитай и аз ще ти помогна с каквото мога, но от утре се справяй сам. И се допитвай до хората, дори до работниците, защото понякога те знаят много повече неща от нас. Не се възгордявай, защото тогава най-много се греши. Хайде, отивай. Искам да остана сам.
  Минаха месеци в търсене на подходящата къща, но всички които разгледа не му бяха присърце, а и природата, която желаеше да вижда сякаш се бе скътала някъде далеч от неговия поглед.
  Един ден пое по пътищата към  отдалечен край. Търсеше определено село, за което никога не бе чувал, но обявата, която прочете го заинтригува: „…от разклона до селото се стига по коларски път за по-малко от час. Красивите гледки ще ви пленят и …”
Когато сви по коларския път, в първия момент се притесни за колата си, че ще я изпотроши, но после се замисли, дали изобщо ако намери търсената къща и заживее там ще му трябва кола. „Разбира се. Всичко се случва. Може да се наложи.” Това бе решено. Единствено може би трябваше да избере по подходящ автомобил.
 Гледките наистина бяха великолепни. Девствената природа, недокосната от цивилизацията сякаш вливаше във вените му горещ алкохол и го опияняваше. Лъкатушещата река, покрай която минаваше пътя, не бе голяма, но достатъчно, за да приюти хиляди птички, които сякаш не се плашеха от бавно преминаващата кола. Той спря и се заслуша в техните песни. „ В града това не може да се чуе.” – помисли си и – помисли си той и продължи. В къщата го чакаха хора, които както и той бяха в очакване на сделката.
  В селото попита за тях и за негова радост му показаха една сравнително малка и стара къща, която бе в края на селото, до самата река. Над къщата, бавно издигаща се поляна, се превръщаше в хълм. Хареса му. Но защо цената, която бе прочел в обявата бе толкова висока? Предполагаше, че къщата ще е поне три пъти по-голяма за тази цена.  Опасваше я ограда от каменен зид. Помисли си, че ако завали ще трябва да гази в кал, а и колата винаги ще е в неугледен вид.
Посрещнаха го на пътя, до самата порта.
Бяха стари хора, изсъхнали и прегърбени от селското им ежедневие. На прага, мъжът малко притеснен му подаде ръка. Усети студената, груба от труд селска ръка. После се здрависа и с жената. Очите на старицата бях  влажни и червени. Сякаш току що бе избърсала сълзите си.
- Заповядайте, заповядайте - отстъпи от вратата мъжът, за да влезе гостенина. Малко е разхвърляно, но нали знаете –селска къща…тука е обора, а това е хамбара. За зимата складираме сено, фураж за добитъка. Заповядайте в къщата да отпочинете от пътя, да отдъхнете, а после ще разгледате и останалото.
- Благодаря, но не съм уморен. Все пак съм с кола.
- Да, разбира се.
Къщата беше каменна, вкопана в земята на близо метър. Три стълби и ниска врата въвеждаха в две стаи, от които едната се използваше за всекидневна и кухня, а другата за спалня. От  кухнята друга врата водеше към трето помещение , което бе нещо като склад, а една вътрешна стълба  водеше към стаите на втория етаж. Винаги бе мечтал за такава къща. Дори не бе очаквал, че ще намери точно такава.
- Може ли?- посочи с ръка стълбите.
- Разбира се. Там има само натурии. Отдавна не сме се качвали горе и може да е пълно с паяжини.
- Няма проблем. Само ще погледна.
- Разбира се. Ние няма да се качваме.
Стълбите извеждаха в коридор, от който три врати въвеждаха в три малки стаи. Разположението бе същото като долните, но стаите бяха малко по-малки . Замахна с ръка, за да отстрани паяжините и влезе в едната. Не бе посещавана от години. Едно легло и един стар скрин бе цялата мебелировка. Излезе от стаята и влезе в другата. Не бе по-различна от предишната, но  когато забърса замърсеното стъкло на прозореца, пред него се откри впечатляваща гледка. Реката минаваше току до основите на къщата и макар да не се виждаха водите й, покрити с папрат и блатен аир, се виждаха същите онези птички, които го плениха по пътя. Влезе в третата, а от прозореца се виждаше онази поляна завършваща с хълм, която му бе направила впечатление при идването .
Да, това е къщата, за която бе мечтал. Дори имаше чувството,че му е позната. Може би такава я бе виждал в мечтите си.
Дървената стълба заскърца при неговото слизане.
„Ще трябва да отслабвам, ако искам да оставя дървените стълби здрави за в бъдеще.”
Старецът го чакаше в кухничката. Бяха сипали в малки чашки ракийка, а бабата бе сложила в чинийки някаква туршия, варени яйца, сирене и кашкавал .
- Ще прощавате, господине, но ние сме бедни хора. Искаме да те нагостим с това, което имаме.
- Благодаря. Всичко това от вашето стопанство ли е?
- От нашето, господине. Имаме си кравичка, две-три козлета и двадесетина кокошчици. Стигат ни да преживяваме някак.
Бях решил да купя тази къща и не исках да държа хората в неведение, за да не се притесняват повече.
- Ще купя вашата къща. Много ми хареса. Но преди това искам да науча нещо повече за нея и за вас.
- Питайте, господине.
- Първо, защо искате цена, която е два пъти повече от нармалната?
- Хубав изглед има, а и е запазена... –обади се старицата.
- Истината е друга, господине – прекъсна я съпругът й – Някога имахме син и дъщеря. Синът се спомина още като млад. Удари го мълния като пасеше кравите на къра. Остана дъщерята. Омъжи се за един нехранимайко. Роди им се син, а нейния избяга в чужбина, уж да печели пари, но повече не се върна. След година от мъка ли от що ли, се спомина и дъщерята. Взехме внучето и го отгледахме. Като порасна реши да живее в града, че тук поминък няма. Дадохме му всичките си пари и той замина. Каза, че е направил работилница и се чувства добре. Но преди месец се обади и сподели, че работата върви на зле. Няма клиенти и ако продължава така, ще фалира и ще трябва да продаде магазинчето. Та затова решихме да продадем къщата и с парите да си купим друга, по-евтина, а с останалите пари да помогнем на внучето.
- Да, това се случва често в града. Изникват магазинчета, после фалират, явяват се други и пак фалират и отново всичко се повтаря. Не само с вашия внук е така. А какво е правил в работилницата.
- Обувки поправяше, господине. Каза, че хората предпочитали вече да си купят нови обувки, вместо да си поправят старите. Защо се усмихвате, господине? Истината ви казвам.
- Вярвам ви, разбира се. Усмихвам се, защото имам фабрика за обувки. И аз съм обущар като него.
Старицата закри уста с ръце, за да прикрие усмивката си.
- Не е едно и също- намеси се сериозно стареца.
- Така е. И къде смятате да купите къща?
- Жената има една наследствена къщичка в другия край на селото. От години никой не живее в нея и смятаме да изплатим на сестрите техният дял, та да се преселим там.
- Говорихте ли с тях?
- Говорихме. И двете й сестри не искат нищо и дори казаха, че ще се радват, ако има кой  да поддържа бащината им къща.
- Това е добре за вас. А тази къща, която искам да купя на колко е години?
- Страхуваме се да ви кажем, господине, че може да се разочаровате и да не я купите.
- Няма проблем. Обещал съм ви и ще я купя, ако ще да е на хиляда години.
- Е, няма хиляда, но е на повече от сто. Дори наближава вече сто и петдесет.
- Вероятно прадядо ти я е строил.
- Не, господине, - усмихна се старика.- Някога бабата на моя дядо била чудна красавица. Веднъж в селото дошъл някакъв художник. Запознали се и се влюбили. Поне така се говори. Когато тя заченала от него, той построил за детето им тази къща, а след това повече не се мярнал. Едни казват, че бил избягал, други, че се е самоубил, други че се оженил за друга, но никой не знае кое е истина и кое лъжа.
- -А как се е казвал художникът?
- Не знаем, господине, пък и бабата на моя дядо дума не продумвала за това. Голям срам брала и не излизала почти от къщата.
- Интересна история. Сега с ваше позволение, ще разгледам околността. Оставям ви тези пари като капаро и след месец ще дойда с моя адвокат, за да направим прехвърлянето. Надявам се да се справите за това време.
- Разбира се, господине.
Старицата понечи да целуна ръката на мъжа, но той внимателно я отдръпна.
- Ще наглеждаме животните, докато заживеете тук, господине.
- Какви животни?
- Кравата, трите кози и кокошките.
- О, благодаря, но не смятам да отглеждам животни. Вземете ги със себе си.
Старицата не издържа и се разплака тихо покрила лице в дланите си.
- Благодаря ви, господине. Господ дълъг живот и здраве да ви дава. Вие сте много блогороден човек.
- А, между другото – мъжът посегна към вътрешния джоб на сакото си. Това е визитната ми картичка. Нека внукът ви да ми се обади. Все ще се намери някаква работа във фабриката за него. Ако иска, разбира се.
- Благодаря ви, господине. Господ ли ви изпрати при нас, не знаем, но ще му благодарим докато сме живи.
Мъжът поклати глава и се скри зад каменния зид. Пое по поляната към хълма.
Старците го изпратиха до пътната врата, докато той се бавно се изкачваше нагоре, а накрая се скри от погледите им.
А пред него се откри онзи гледка, която неизвестният художник бе разкрил в картината си.