Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 41

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава четиридесет и първа.

Приятелката на покойната Любаша гледаше внимателно Соня.
- Може ли да вляза?
- Да, разбира се - зарадва се и в същото време се натъжи Соня. Натъжи се, защото не беше си дошъл Андрей. Но се зарадва, че тази късна визита прекъсна нейния кошмарен сън и душевните й мъки.
- Влезте, - Соня покани Лида, - аз вече събрах нещата на леля, нали искахте да ги вземете.
- Благодаря ти, дъще, ще ги взема. Времето сега е трудно. На мене - пенсионерката, може и да е грях, но ще са ми от полза зимните дрехи и обувки. И се надявам покойната да не ми се сърди. Ние с нея бяхме приятелки.Жалко за Любаша, беше ми добра приятелка, голяма душа. Споделяхме и радости, и тъга. И тя, и аз останахме самотни. Прекарвахме самотата си заедно. А, ти май плачеш? Искаш ли да ми разкажеш какво се е случило?
- Бих разказала, освободя душата си, само не знам откъде да започна и с какво да завърша. Всичко е толкова объркано и непонятно, не като при хората, - Соня наведе глава, после скри лицето си с длани и се разплака.
- Недей да плачеш, дъще, разкажи ми всичко, какво те тревожи? Смъртта на леля ти ли? Ами че тя доживя до такава възраст, когато това е напълно естествено.
- И смъртта на леля, и това, че семейният ми живот не е наред, и че не ми върви в любовта.
- Че на кого му върви в любовта, – усмихна се Лида, - в любовта не може да ти върви, любовта е Божие наказание, за да страдаме и да се научим да вярваме.
Соня не искаше да разказва на тази възрастна жена за отношенията си с Андрей. Нямаше да ги разбере. По всичко личеше, че Лида не бърза да си ходи. За да запълни празнината на вечерта, Соня попита:
- А във вашия живот имаше ли любов?
- Да, имаше - отговори Лида.
- Щастлива ли беше? – поинтересува се Соня.
- Как да ти кажа? Отначало мислех, че е нещастна. С годините обаче разбрах, че това е било щастието на моя живот.
- А можете ли да ми разкажете?
- Мога да ти разкажа, но това е една дълга история.
- Разкажете ми, - помоли Соня. - Аз вече се наспах, Андрей закъснява. Хайде още веднъж да поменем Любаша и да си поприказваме.
Лида мълчаливо се съгласи. В къщата вкусно миришеше на храната, останала от помена. Соня бързо постла масата с чиста покривка, сложи две чинийки, бутилка вино, сипа в чинийките от всичко по малко, напълни чашата на Лида.
- Защо не сипеш и на себе си? – попита Лида.
- Бременна съм, не бива да пия, - смутено отговори Соня.
- Щом не бива, значи не бива, - Лида изпи виното, хапна малко и започна да разказва.
- Щастието на моя живот е в това, че аз можах да се докосна до високите чувства. Историята на моята любов завърши трагично и не веднага. Запознахме се случайно. Тогава аз бях млада. Отидох в един чужд град да кандидатствам в института. Нямаше къде да пренощувам и едно момче ме покани да остана при него. Естествено, моите мисли бяха най-противоречиви. Обаче нищо не се случи. Ние цялата нощ само си приказвахме, а на сутринта се разделихме по живо, по здраво. Но това не е краят, а само началото. Следващата година от живота си не мога нито да забравя, нито да зачеркна. Срещахме се рядко. Живеехме в различни градове. Там, където кандидатствах отначало, не бях издържала изпита. Приеха ме в института в друг, малък град, може би го знаеш. Аз бях момиче от малко, провинциално градче. А той, както се оказа след това - известен млад писател, влиятелен човек в столицата на Украйна, номенклатурен кадър, заемаше много висок пост. Между нас се породиха такива чувства, за които не се пише и не се разказва на никого. Дойде моментът, който се случва в живота на всички влюбени, когато и една секунда не могат да живеят един без друг, и дори им е трудно да дишат един без друг, изобщо... Тогава той ми разказа историята за неговото първо момиче, което му се клело в любов, но после го „заместило”. И затова, за да не се разочарова за пореден път, той беше измислил план. Каза ми, че не му трябва краткосрочна любов, колкото да се ожени, а има нужда от вечна любов, затова ние трябва да докажем това един на друг. Не само аз на него, а и той самият искаше да се убеди в силата на своите чувства, затова неговият план изглеждаше така. Ние не трябваше да се виждаме десет години. Позволено беше само на неговия рожден ден да му изпращам картичка без текст. Това трябваше да бъде паролата, че го обичат и помнят. Той обеща да не се среща с никоя и да не се жени, докато получава от мен картичката - парола. Ако картичката не пристигне или той не ми изпрати същата, значи това не е било любов. Той ме накара да се омъжа и да родя деца, защото младостта отминава. Обеща да дойде след 10 години за мен и да ме вземе с децата ми, независимо къде се намирам. До 9-ата година ние се срещахме случайно два пъти, но той остана непреклонен и искаше уговорката ни да бъде изпълнена докрай. През тези 9 години аз се омъжих, завърших университета, родих двама сина. Отношенията в семейството ми бяха нормални и дори прекрасни, но насаме с мъжа ми се чувствах безкрайно самотна. На деветата година Вася, така се казваше, ми изпрати картичка с текст: „стягай се, готви се”. Цялата година живях като насън. Измъчваха ме мисли за това, как ще обясня всичко на близките и на мъжа си? Но планът работеше независимо от моята воля и аз не можех нищо да направя със себе си. През цялата година се освобождавах от ненужните вещи и събирах необходимите. И ето, настъпи последният ден на десетата година. Отидох до пощенската кутия, но не намерих нищо в нея. Проверявах за поща всеки ден по няколко пъти, посрещах пощальона, но картичката я нямаше. След известно време разбрах, че картичката няма да пристигне. Изпаднах в състояние не толкова на депресия, колкото на пълно отсъствие на живот. Цялата година след десетата я преживях така: като робот изпълнявах задълженията си, ходех на работа, прибирах се у дома, лягах в леглото и „умирах” до следващата сутрин. Това състояние с всеки изминал ден ставаше все по-непоносимо. Накрая дойде рожденият ден на моя „паролчик”, но това вече беше единадесетата година от нашата уговорка. Аз го чаках целия ден, току-виж се е объркал и дойде за мен днес, мислейки, че това е десетата година? В десет и четиридесет и пет вечерта някой позвъни на вратата. Аз погледнах през шпионката. Пред вратата стоеше много красив, светлокос младеж. Не чаках него, затова не му отворих, само го попитах какво иска. Той каза, че е ангел и е изпратен да ми предаде вестника, в който са отпечатани негови стихове. Казах му да пусне вестника в пощенската кутия и му обещах да прочета стиховете на сутринта. Мина ми през ума, че младежът не е добре психически или самата аз имам халюцинации, по обясними причини. Реших, че ако съм полудяла, на сутринта в кутията няма да има вестник. Младежът седна на пейката пред дома ми и седя там до сутринта. Аз пък стоях цялата нощ до прозореца и го гледах. Когато на сутринта той стана и си отиде, аз изтичах към пощенската кутия. Вестникът беше там. Разтворих го и прочетох бездарните стихове на последната страница, след това го сгънах и го сложих на бюрото си. Вестникът лежа там три мъчителни години. Какво преживях през тези години, да не дава Господ на никого. Много боклуци изхвърлих през това време от стаята си, още повече от бюрото си. Този ненужен вестник по странен начин оставаше на мястото си, докато веднъж обърнах внимание на това, че не съм го изхвърлила. Реших да го изхвърля, взех го, за пръв път го разгърнах и там, на третата страница, видях некролога: Вася беше загинал при автомобилна катастрофа на своя рожден ден. От оня свят не изпращат картички, само ангели. Оттогава изминаха 30 години. Помня го, обичам го и отбелязвам неговия рожден ден. Разказах всичко на мъжа си. Отначало той беше възмутен - как мога да обичам мъртвия? И с какво той - живият, който е до мене, е по-лош и недостоен? Там е работата, че бе по-добър във всяко отношение и по-достоен, но... После се успокои и започнахме заедно да отбелязваме рожденият ден на Вася. За последен път го отбелязах преди три дни. Аз се моля за него в храма, съпругът ми също се молеше, докато беше жив, защото други близки, освен нас, моят Вася нямаше. Майка му беше починала отдавна, а семейство и деца той така и не успя да създаде. Сега всичко изглежда много просто. А тогава, когато прочетох некролога! Поисках да умра, само и само да бъда до него. Не умрях, но за няколко дни изпаднах в много странно състояние - бях будна, защото чувах и осъзнавах всичко, но имах усещането, че тялото ми е на земята, а душата ми се намира в друго измерение, и аз търсех Вася и го открих. Знаех, че мисълта е материална, притежава маса и огромна енергия. Затова с помощта на мисълта можеш да проникнеш във всяка точка на вселената. От книгите за задгробния живот научих къде се намират хората, починали преждевременно и случайно. И моите мисли полетяха нататък. Открих го увит в пашкул от плътна бяла субстанция и разкъсах този пашкул, но моят Вася спеше и аз не можех да го събудя. Започнах да дърпам тънката нишка, на която се държеше пашкулът. Вася отвори очи и силно се изплаши, опитваше се да се откъсне и не можеше да ме познае. После се успокои и се разплака. Аз му разказах всичко, той беше много натъжен. Не осъзнаваше, че е мъртъв. Сега идва много рядко в моите сънища. Както той се изразява, на неговия рожден ден го пускат за няколко минути. Аз улавям мислите му, в тях има все повече тъга за това, което не можа да се случи.
- Печална любов, - Соня се натъжи още повече – но как го открихте? Нима това е възможно? Нима ангелите могат да идват наяве при хората? За да проникнем в задгробния свят, трябва да имаме определени способности?
Соня съвсем не задаваше празни въпроси. Самата тя преди малко разговаря насън с ангелчета. О, ако Соня притежаваше такива способности, тя щеше да намери своето синче Павлик.
- Разбира се, че е възможно, но способностите трябва да са вродени. Оказа се, че моите са такива. Просто не съм знаела за това. Наистина, след смъртта на майка ми, аз намерих при нея писма, от които научих, че в нашия род тече кръвта на много интересен човек. Никола Тесла. Чувала ли си за такъв учен?
- Слушала съм, - отговори Соня – Нещо по повод Тунгуския метеорит...
- Добре, стана късно, аз ще тръгвам, - каза Лида, - ако искаш, заповядай при мен на гости.
- Непременно ще дойда, - обеща Соня. - Искам да ви оставя ключ от къщата. Аз скоро ще замина, сама не знам за колко време. Може ли сега да ви дам резервния ключ? Ако изведнъж ми се наложи да замина спешно. Ето, вземете ключа и малко пари. Тук са моите данни и на Андрей, за всеки случай. Адреси, телефони.
Лида взе ключа, парите, листчето, прочете фамилиите на Соня и Андрей. И двамата бяха Исакови. Но не се реши да попита Соня какъв й е Андрей , мъж или син?