Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 43

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава четиридесет и трета.

    Соня чака Андрей до сутринта. Неговият мобилен телефон ту беше недостъпен, ту извън обхват. Соня ту плачеше, ту се молеше, ту излизаше на двора. Призори остана без сили. Реши да дочака времето, когато отварят клуба и да отиде да потърси Андрей. Трябваше само да си почине малко, да възстанови силите си. Соня полегна на дивана и притвори очи. Не, тя не би могла да заспи толкова бързо. Тъкмо притвори очи, пред вътрешния й поглед заплува нещо като лека, бяла мъгла. В тази мъгла на Соня й се привидяха две бели длани, такива едни бели и светли, по-бели от бялата мъгла. При това - прозрачни. На дясната длан Соня ясно видя светещо камъче. Тя реши, че това е сън. В същото време си помисли, как може да спи и да разсъждава в съня си?
    - Това не е сън, не се плаши, с тебе говоря аз, Алкиона, Духът на святата планина Чимангуа. Не се тревожи. С Андрей всичко е наред. Така трябва да бъде. Всичко върви според плана.
    - Какви са тези странни планове на камъните? – с известно възмущение попита Соня.
    - Не само на камъните, - отговори шепота. - И камъните и хората имат един и същ проблем. Хората не чувстват и не осъзнават, че ПортАл държи цялата планета като източник на суровина. Не смята хората за хора, а ви държи като растения, от които събира урожай. Но аз вярвам и знам, че спасението ще дойде. То вече е родено - момчето, което ще успее да промени хода на събитията и да занули времето. Но за това ще трябва още много да изстрада. За да узрее неговата любов и ненавист. Само най-висшата любов, съединена с най-висшата омраза, може да взриви ПортАл.
    - Ако ти знаеш, че всичко ще се случи и как ще стане всичко, защо се месиш в хода на събитията? - мислено го попита Соня. - Може би ще почакаш още две хиляди години? За тебе това не е много, като сметнем как тече времето в камъка. Или и ти разглеждаш събитията на Земята, като боричкане на бактерии в локва?
    - Защо говориш по този начин с мен, Соня? За да разбереш, ще ти дам един пример. Когато хората сеят пшеница, те знаят ли какво ще стане? Знаят. Че първо трябва да ожънат класовете, след това да смелят зърната на брашно, после да омесят тесто. След това запалват пещите и пекат хляба. Едва след края на този процес децата могат ядат хляб. Когато децата гладуват, те могат да заровят хляб в земята и да чакат, докато израсне една прясна питка. Могат да направят това, защото децата не разбират. Обаче възрастните знаят, че питка няма да израсне. За това, като знаят какво ще стане, те се намесват в процеса и хвърлят семена в земята. Затова и аз, знаейки какво ще стане, се намесвам помагам на това зърно да порасне. Ти някога окопавала ли си картофи?
    - Да, окопавала съм.
    - А защо правеше това, за да бъде по-добър урожая ли?. Защо не почака две години? Защото съществуват обективни процеси и условия. Аз се стремя да помогна на тези процеси да се осъществят.
    - Яко завинтено, - Соня реши да отвори очите си, за да прекъсне това видение, но все пак попита.
    - Разбрах, че ПортАл кара хората да култивират вътре в себе си определени видове психическа енергия. След това изсмуква емоциите, които му трябват. Всички хора ли се намират под влиянието на ПортАл? Има ли начин да се избегне това?
    - Абсолютно всички, - отговори Алкиона. - Ако искаш да избегнеш това, трябва да осъзнаеш, че ти си почва, и целият ти живот е почва. Трябва да станеш безплодна почва. Не трябва да позволяваш да расте нищо на нея. Трябва напълно да премахнеш чувствеността и привързаността си. Не трябва да си позволяваш да изпитваш някакви емоции.
   - Възможно ли е един човек да контролира себе си така ?
   - За човек това е невъзможно, но за Бог всичко е възможно.
   - А може ли Бог да забрани на ПортАл да изсмуква жизнените сили на хората?
   - Бог не забранява. Гледайки човека как се старае да бъде човек, а не растение, Бог помага и огражда.
   - Как можеш да станеш такъв човек? - попита Соня.
   - Това е много лесно,- каза Алкиона, - трябва да бъдеш на това място, където Бог ти е повелил по това време и да изпълняваш неговият закон. 
   - Възможно ли е това за всички?
   - Да, възможно е, а сега заспивай, Андрей ще се върне при вечер и вие ще успеете да си съберете багажа и утре ще отпътувате за Сочи. Там ти ще намериш ключа.
   Соня спа до вечерта, Андрей не се обади и не дойде. Соня приведе тоалета си в ред, похапна малко от храната, която беше останала и вече се приготви да излиза, за да потърси Андрей, и случайно блъсна една стара кутия, стояща на края на библиотеката. Кутията падна на пода и се отвори и от нея изпопадаха разни дреболии. Соня започна да ги събира обратно в кутията. Оказа се, че това са вещи от преди много години. Когато Павлик беше още жив, те идваха на гости у Любаша. Оттогава лелята пазеше рисунките на своя племенник, неговия оловен войник, прашката, свирката му, много и различни момчешки съкровища. Соня прибираше тези наивни нещица в кутията и си мислеше, че са ги докосвали ръчичките на нейното единствено синче. Но когато мислеше така, от дълбините на нейното подсъзнание изплуваше протест - не, не е единственото ти синче. Соня се изненада, но се постара да сподави този странен протест. А, ето и едно малко тефтерче. Соня го отвори и прочете: моите мечти. Тя изобщо беше забравила, че много отдавна, в миналия си нереален живот беше записвала мечтите си. Стана й интересно - какво ли е искала, когато е била на деветнадесет години? Да устрои своя семеен живот? Да роди още едно дете от силен, красив, грижовен, внимателен и любим мъж? Заедно да построят мил, роден, уютен и красив дом. Да се чувства защитена. Да види света, да пътешества. Да създаде от своя живот нещо смислено. Сега й се стори, че вече е късно дори да мечтае за това. Животът научи Соня да вярва в това, че радостта е временна и се наказва.
На една от страниците на тефтерчето си Соня прочете: ако искаш да знаеш кой си, разшифровай своето име по букви. Истинското име на Соня беше Светлана. Викаха й Соня, защото баба й я наричаше „Сонечко”, което в превод от украински език на руски, означава „Слънчице”.
    - Сонечко, йди додому – викаше я баба й.
    Така започнаха да я наричат и близките й - Сонечка. Светлана означава светлина, вечност, единство, талант, любов, ангел, надежда... Последната буква още не е разшифрована. Соня помисли, че „а” - това е Алкиона. Освен това си спомни, че и баба й Агафя беше заченала майка й на камъка, и самата Соня зачена Павлик също на камъка, в който излежава срока на затвора си Алкиона. Възможно ли е това да не е случайно? Възможно ли е духът на святата планина Чимангуа да е способен да транслира част от своята субстанция в зародишите на земните жители? Още не успяла да обмисли докрай въпроса си, някъде дълбоко в тялото й, вътре във втората част на клетъчното ядро, там, където се съхранява хетерохроматина – материала, от който се изграждат гените, се чу радостно помръдване.
   -„Най-сетне, Соня, ти осъзна, че не всички хора на земята са хора. Има хора, има и полухора, а някои изобщо не са хора. Ти, Соня, си смес от Земята и Унира, от тебе зависи бъдещето на двете планети. Ключа, Соня, ключа, на кого даде ключа?”