Под дъба

Сетивата ни не са така съвършени, за да разберем и другите светове, които ни заобикалят.

- Хей, циганино, от четири дни те гледам как седиш на този камък. Чакаш ли някой?
 - Чакам, катуна чакам да мине.
 - Кой катун?
 - Нашият, на баща ми. Всяка година по това време минава от тук.
 - А ти защо не си с тях?
 - Дълга история.
 - Разкажи. Аз имам цялото време на света. Ще ти олекне, а и аз мога да ти помогна.
 - Да ми помогнеш…
 Циганина се засмя.
 - Как ще ми помогнеш старче!?
 - Знам ли? Все пак ще опитам, но ти първом хапни каквото имам в торбичката.
 Овчаря изкара от торбичката самун хляб, сирене и циганина бавно взе да се храни.
 - Мъка ми е, та затова и храната не ми е сладка. Ще прощаваш за думите ми.
 - Споделената мъка по-лесно се преодолява, момче. Затова разкажи и ще ти олекне.
 - Е, добре. Нашето семейство сме калайджии. Знаеш: калайдисваме, магии премахваме, косим, ако ни повикат, коне подковаваме и какво ли не. За хляба човек какво ли не би направил. Голямо семейство сме: баща, майка, двама братя имам и три сестри. Осем гърла не се хранят лесно. Но благодарение на баща ми, бяхме нахранени и облечени. Баща ми свиреше на цигулка. Беше прекрасен изпълнител. Търсеха го навсякъде, където и да спрем, защото всяка година по едно и също време преминавахме през села и ханове. А когато засвиреше, мъжете скришом бършеха сълзите си, а жените ги триеха в полите си. Тогава, когато човек се разчувства, знаеш, става по – милосърден и не жалеха парите си, за да ни помогнат. Така годините отминаваха, а ние растяхме. Радвахме се на живота. Бяхме сравнително заможни, та баща ми купи още една каруца, че да можем да спим в едната мъжете, а в другата жените, че те се замомиха и не беше редно да спим заедно За мое щастие и аз се научих да свиря като него, това означаваше още по-голямо благоденствие. Бях едва на девет, когато ми купиха цигулка. Каква радост беше не мога да ти опиша. Когато станах на петнадесет реших, че ще трябва да опитам късмета си сам. Казах само на по-малкият ми брат, но той ме издаде на татко, след което изядох голям пердах.
 „Джеджо, – казва ми татко – Да не си посмял да ни оставиш! Как ще храня сам цялото семейство. Тъкмо се зарадвах, че дори и да се случи нещо с мен, ти ще можеш да ме смениш и да изхранваш братята и сестри те си, а ти… Да не си посмял!”
 Но аз не споделях това негово виждане. Не смятах да храня цял живот братята и сестрите си. Мечтаех си да бъда на сцена, да свиря и хората да ме аплодират. Мечтаех за слава. И избягах. Една вечер взех цигулката, метнах се на коня и ги напуснах. Мечтите ми почти се сбъднаха. Свирех по сватби и погребения, на рождени и имени дни. Та дори на сцена свирих и ме аплодираха, но това беше само веднъж. Имах всичко необходимо, дори живеех на квартира, но така и не забогатях. Казваха ми: „Абе Джеджо, ти само тъжни песни ли знаеш!? Изсвири нещо весело!” И аз започвах, но не излизаше. Мъката по изоставеното ми семейство не ми позволяваше това. Така минаха осем години. Една вечер сънувах татко. Гали ме по косата и ми говори: „Джеджо, аз съм, татко ти.” Стреснах се. Събудих се, а в стаята една светлина като при силна луна, вятър, един такъв хладен и силен, а нищо не се движи. И усещам присъствието на татко, чувствам го, а не го виждам. Уплаших се. Щом се разбудих напълно, всичко изчезна отведнъж. Ясно, – казвам си аз – така не мога да живея. Ще се върна при нашите иначе ще полудея. Взех си цигулката и ето ме тук. Четвърти ден чакам, а трябваше преди две дни да са минали от тук. Нещо се е случило.
 - А ти защо не ги повикаш?
 - Да ги повикам ли!? Как!? И да крещя, няма да ме чуят!
 - С цигулката. Свири. Музиката е вълшебство. Тя се разнася из цялата вселена. Ще я чуят и ще разберат, че си тук.
 - Стига си ме разсмивал, старче. Та тя едва ли до тебе ще се чуе.
 - Ти опитай. Нищо не ти пречи, нали?
 Овчарят пое стадото и се скри зад хълма. Не след дълго се разнесе тъжният напев на цигулката. Отначало бавно и тихо, но постепенно звука се усилваше все повече и повече. Музиката ставаше все по-тъжна и по-жалостива. Вечерта се смесваше с песента на щурците, а денем са тази на птиците. Така ден и нощ.
 На вторият ден от далечината се зададоха два коня. Когато наближиха музиката секна, защото на един от конете се развяваха дългите коси на брат му.
 - Простете ми – шепнеше Джеджо, свел глава на раменете му.
 - Мама, тя ме прати. Каза, че те е сънувала на Сайкината поляна под дъба, че свириш с цигулката и плачеш. Каза да взема двата коня и да те намеря. И ето ме.
 - А вие защо не дойдохте с катуна? Трябваше преди четири дни да сте тук.
 - Татко почина преди неделя. Погребахме го и не знаем как да продължим живота.
 - Аз знам, братко, но нека първо да благодаря на местния овчар. Той ми даде добър съвет. Каза, че ако свиря от душа, ще ме чуете и така стана. Той е там зад баира. Нека му целуна ръка.
 - Да вървим Джеджо.
 Но зад баира нямаше никой, а в селото не бяха и чували за такъв овчар.