Гадост

- Николов, заминаваш за Тетевен. Вземи документацията от Венета и тръгвай!
 - Сега ли шефе?
 - Не сега. Веднага. Утре в 8.00 трябва да си там. Хората от отдела ще те очакват. Документите ги искам подписани и подпечатани. И ще ми се обадиш веднага, когато ги получиш готови. Ясно ли е!?
 - Ясно шефе. Ако закъснеят с изготвянето на документацията, може да останеш и да преспиш в Тетевен.
 Гадост. Винаги съм обичал командировките и шефа много добре го знае, затова и само мен ме изпраща. Но и много добре знае, че мразя да пътувам нощем. Изтичат ти очите да се взираш, а и не се знае дали няма да се случи някоя авария. Къде ще търсиш помощ посред нощ!? Гадост. Ще трябва да побързам, че малко от малко да хвана деня. Не стига, че есенно време денят е къс, но на прохода след Кърнаре, ме настигна дъжд. Студен есенен дъжд. Стъклата ми се изпотиха и се наложи да пусна парното, за да се изчистят.
 Пушех цигара след цигара. На път винаги много пуша. На всеки половин час. Защо така не знам, но сега вероятно се дължи на притеснението от падналият мрак и проливният дъжд. Наближаваше полунощ, когато подминах село Бели Осъм, а имах още два часа път. Поне се успокоявах, че минах големите завои и сега щеше да ми е по-спокойно. А дъждът продължаваше да си вали и сякаш се засилваше все повече и повече. Точно тази вечер ли трябваше да се излива така!? Сега на равното водата не се изтичаше и образуваше локви, които сякаш режеха шасито на колата. Тъкмо си мислех, че трябва да намаля, когато колата изведнъж спря. Делкото. Влязло е вода. Гадост. По инерция свих малко в банкета, за да не ме бутне някоя кола, а и да мога после да изляза от него. Загърнах се с якето, награбих един парцал из под седалката и отворих багажника. Делкото беше сухо. Не се виждаше по парцала никаква вода. Ей, сега стана каквато стана. Опитах се още веднъж – два да запаля, но уви. Бях отчаян. Шефа че ще ме убие, това е ясно, но кой ще ми помогне насред балкана!? Ще му звънна. Нали е шеф, нека реши какво да правим. Пътна помощ ли ще вика, друга кола ли ще праща, не знам. Набрах номера, но обхват никакъв. Нито на единият, нито на другият оператор. И сега какво ще правя!? Ще чакам утрото, та дано да се мерне някой, на който да му дам номера на шефа и да му обясни….Егаси гадостта. Реших да дремна поне час-два докато мине някой, ама спи ли се, когато си в такова положение. Погледнах през прозореца и изведнъж виждам някаква бледа светлина в мрака. Ето, там има хора. Не спят. Ще ги помоля, ако имат възможност да се обадят по стационарния телефон, ако имат, разбира се. Взех си цигарите, телефона, заключих колата и запристъпях в мрака към спасителната светлина. Нямаше или по-скоро не се виждаше никакъв път до там, та газех през локви и треви близо стотина метра докато застанах пред вратата. По-скоро това беше мотел или ресторант някакъв, защото всички прозорци светеха, което ще рече, че са готови да посрещнат всеки случаен пътник. Още по-хубав. Ще попитам на рецепцията дали мога да се свържа с шефа, а и при възможност може и да подремна час-два, ако всичко приключи добре.
 Отворих вратата, но изведнъж бях притиснат от невероятна глъч. Огромната зала бе препълнена с хора, които се веселяха. Карнавал навярно беше, защото всички бяха облечени с дрехи от далечното ни минало: потури, аби, цървули, навуща, калпаци, които бяха нахвърлени по разни закачалки и дървените пейки, широки пояси пристягаха талиите им, а жените някои забрадени с разноцветни забрадки, с пендари на врата и пафти на кръста. Оригинално. Всичко, което някога бях учил или видял по музеите, сега можех да го видя, но върху хора, които се веселяха и танцуваха. Всъщност повече викаха, защото музиката свиреше доста силно, та трябваше другите да крещят, та да се разберат. Няма да се научат тези музиканти, че музиката е фон, на разговорите, които провеждат хората, а не трябва да показват силата на инструмента и излишна виртуозност.
 - Извинете- обърнах се към близкостоящият мъж, но той или не ме чу или се направи, че не ме чува, защото ме подмина без да ме погледне дори и се присъедини на съседната маса. Масите бяха от много дебели дъски. Сигурно бяха по десет сантиметра. Интересно, дори и чашите им бяха дървени или глинени. Оригинално. Доста подготовка му е трябвало на този, който урежда това празненство. Въздухът бе напоен с аромата на вино, ракия и пот. И никакъв цигарен дим. Всъщност на масата нямаше нито един пепелник. Никой ли не пуши? Карай, ще пуша вън или в моята стая, ако остана.
 - Извинете, обърнах се този път към възрастна дама, която бе седнала на едно столче далеч от масите- бихте ли ми показали рецепцията?
 Но дамата не отговори. По притворените й очи можех да предполагам, че е заспала от умора.
 Току до мен един мъж се провикна на друг, който отстоеше на две маси от нас. Мина толкова близо покрай мен, че помислих, че ще ме прегази като влак. Но въпреки, че беше огромен и здрав, сякаш тялото му премина през мен, без да го почувствам. Не разбрах и какво му подвикна, но когато се вслушах в това, което си говорят хората открих, че нищо не разбирам от думите им. Следях устните им, чувах гласовете им, но така и не разбирах нито думичка. Голяма и обширна страна трябва да сме, че всяко село да си има собствено наречие, но такова, че никой да не го разбере. Надявах се поне рецепционистката да говори нормално. Реших, че най – добре ще е, да потърся рецепцията или стаята на управителя сам. Влязох в един коридор. По стените висяха газеници, които го осветявах в бледожълта светлина, но никъде не видях табела, която да ми покаже къде е стаята на рецепцията или шефа. Селска работа. Абе направете един надпис, та да се ориентира човек! На българина все нещо не е както трява. Натиснах дръжката на едната врата и погледнах през полуткрехнатата врата, чух стенанията на жена. Вероятно правеха любов и аз бързо затворих отново вратата. Ето, това му е хубавото на купона. Реших да запаля цигара, та дано някой се сети да ми направи забележка, а аз от своя страна да открия тази пуста рецепция. Раздвижих се. Отново влезнах в залата, дори седнах на една от пейките. Демонстративно пушех, но никой сякаш не ме забелязваше. Абе толкова ли съм невзрачен или всички сте пияни, та не ви пука, че ви тровя!? На една тава видях полуизядено агне, което вече бе почти изстинало. Всъщност след това забелязах, че на всяка маса има по една такава тава с агне. Стомаха ми къркореше от глад. Ще пресегна пък дано да ме забележат тогава. Вземи хляба от ръцете на човека и ще разбереш какво е гняв. Откъснах едно малко парченце, защото все пак ме досрамя, изправих се, така че всички да ме забележат и го захапах. М-м беше невероятно вкусно. Очупих парче от погачата до мен. После започнах да се укорявам защо си взех толкова малко парче, но след това отново реших, че щом не са ме забелязали сега, това означава че ако откъсна още едно парченце вече ще ме забележат. М- м, невероятно. Взех една дървена лъжица и загребах от плънката. М-м изумително вкусно .Май има босилек. Не, риган е май, а може би мащерка. Ако ще да ме пребият, ще опитам още веднъж. Така късах парчета, гребях с лъжицата и никой не ми обръщаше никакво внимание. Сякаш съм невидим. Вече близо час се размотавам и така и не срещнах поне един сервитьор. Явно са ги оставили да се веселят, а администрацията се е изнесла да нощува по домовете си.
 Ще трябва да пообиколя навън и да намеря някое по-високо място, където ще се надявам да има обхват поне с единият оператор. Излязох навън и щом затворих вратата изведнъж цялата тази глъч замлъкна. Егати уплътнението. Така се правят врати, а не като тази в апартамента ми- от фазер. За моя радост дъждът беше спрял напълно. Прекрасно. Поне няма да се намокря. Погледнах телефона и се уплаших. Наближаваше четири сутринта. Четири часа съм пропилял в тази кръчма. Всъщност пропилял е силно казано, защото бях нахранен и сух. Направих опит да набера и телефона даде свободно.
 - Да, моля. Чух гласът на шефа.
 - Шефе, закъсах… Да, да, Николов съм… след Бели Осъм , може би между Бели Осъм и Шипково… Не, не съм пробвал пак… Разбира се, че ще опитам и ако пак не запали, ще се обадя. Да, шефе. Още веднъж извинявайте за безпокойството.
 Какъв глупак съм. Трябваше да пробвам преди да му се обадя. За първи път ми се искаше колата да не запали. Ако запали, ще излезе, че го притеснявам за глупости.
 В мрака забелязах светлини в посока пътя. Остава и фаровете да съм забравил и тогава ще трябва да намеря въжето и да се обеся на някое близко дърво. С приближаването си до пътя обаче забелязах, че до моята има друга кола със запалени фарове. Слава богу, не съм ги забравил, ама тези пък кои са. Да не искат да ме ограбват. Оказа се полицейска кола. Патрулка. Някъде пропя петел. Съмва се. Дано да ми помогнат, ако не иска да запали.
 - Добър вечер- поздравиха ме най-учтиво.
 - Добър вечер и на вас.
 - Проблем ли има, та сте спрели тук.
 - Да. Посред нощ колата изведнъж спря. Сигурно е влязла вода в делкото. Мъчих един –два пъти ама не иска и това е.
 - А вие, от къде идвате?
 - Бях в мотела , та да не стоя в колата, показах с палец зад гърба си.
 - Мотела!? Дайте си документите, ако обичате.
 Бръкнах в жабката и им ги дадох.
 - Колега, дайте ми дрегера! – после се обърна към мен- Проверка за алкохол, господин Николов.
 - Няма проблем. Аз никога не пия, когато съм на път.
 - Дано да е така.
 След като се убедиха, че това е вярно, полицаят ме накара да запаля колата. За моя радост колата запали. Бях хем щастлив, че ще бъда в Тетевен навреме, хем се притеснявах, че шефа ще ме скастри и то справедливо.
 - Значи колата ви пали.
 - Да, господин полицай. Вероятно се е подсушило делкото.
 - Вероятно. И сте били в мотела?
 - Да, даже и агнешко хапнах.
 - Абе, ти подиграваш ли се с мен!? – изведнъж побесня полицая. Излез от колата! Ръце на тавана! Бързо! Колега, обискирай го за дрога. Внимателно! Николов, да не симръднал!
 - Да,господин полицай.
 Невероятно. Какво толкова му казах, че се разгневи.
 - Няма никаква дрога. А и очите му не са като на наркоман.
 - А защо ме баламосва с някакви си мотели с агнешко и че колата не пали.
 - Може наистина в мотела да има агнешко, а и колата може да е спряла от дъжда и сега да се е подсушила.
 - Костов, мен за луд ли ме имаш!? Къде виждаш мотел?
 - Отсреща, където каза и водача на превозното средство.
 Полицаят се втренчи в посоката, където би трябвало да е мотела, после се втренчи в мен и накрая в колегата Костов.
 - Костов ти наистина ли виждаш мотел!?
 - По скоро ми прилича на хан, ама то сега какви ли не ги правят.
 Старшият отново се взря.
 - Вие двамата ми се подигравате, нали? И чакате да ви повярвам. Там има руини, само руини.
 - Как руини, господин полицай, – намесих се аз ако искате да отидем и да го видите лично. То и без това се развиделява.
 - Никъде не отивам!
 Полицая свали шапката си и влезна в патрулната кола. Беше почервенял.
 - Костов, лошо ми е. Не съм добре. Закарай ме в управлението, моля те.
 Костов, взе документите и ми ги връчи.
 - Николов, Николов, вятър те вее на бял кон. И в училище си беше такъв и такъв ще си останеш.
 - Мите, ти ли си?
 - Аз съм, разбира се. Взимай документите и да те няма, че шефа ще те опандизи. Мотели и глупости. Къде го видя този мотел, бе!?
 - Нали и ти го видя?
 - Видял съм го аз. Гледах как да те отърва, а сега ще трябва да измислям друга версия, та да успокоя началника.
 - Благодаря ти Мите.
 Запалих колата и потеглих. Имах достатъчно време да съм в Тетевен на определения час. Гадост. Дори телефона не му взех, та да му благодаря още веднъж и да го попитам какво е измислил за мотела. Май е по-добре да стана писател. Вечно виждам неща, които другите не забелязват. А и на шефа забравих да кажа, че колата запали. Гадост. Не трябваше да ям толкова. Оригвам се на агнешко.