Дело...

Тихото боботене на климатика, караше счетоводителя Розмарин Жасминов леко да притваря очи в следобедна дрямка. Беше се замислил дълбоко върху своята неконтролируема от него вече потентност. Дали климатиците и респективно хладината убиват неговото либидо или просто възрастта си казва думата. Това е въпроса. Отметна назад добре поддържаният си перчем от няколко побеляващи вече косъма и го заглади с ръка. Ех, младост. Блажени времена. Как бързо вие отлетяхте. Жени, купони, жени, коли, жени… А сега… Все още не беше забравил своите умения да привлича жените, но вече само на думи, защото тази плешивина, коремчето, бръчките по лицето … Жените търсят младо, както и той, де. А младостта дава нови сили в позастарелият организъм. Ама где ги. При такъв голям избор, сега щеше да се съгласи и на нещо втора употреба, бракувано или поизносено с времето. В момента, архива най малко го интересуваше. Папки, дела и тем подобни глупости. Няма време за бездействие. Времето изтича като околоплодни води. Бързо и безвъзвратно лети, а той си губи времето с никому ненужни бумащини. Да, свиреше на китара някога. Как пееше балади. Ех, времена. И как рецитираше. После започна сам да съчинява музиката, а и текстовете впоследствие. Вярно е, че приличаше повече на сегашната чалга, но нямаше време да се шлифова. Ако беше наблегнал на поезията или музиката, сега нямаше да се е наврял в тази дупка като мишка.
 - Може ли?
 На прозорчето изрязано на вратата видя лицето на колежката си Елвира Белихуркова. „Тутманика”, както я наричаше той. Отключи вратата и с галантен жест я покани в архивариума.
 - Нима боговете са чули моята молитва?
 - Каква молитва бе, Жасминов? – погледна го изумена Белихуркова.
 - Как каква!? От дни се моля Богу да те видя.
 - О-о-о, Жасминов. Не обичам плоски шеги.
 - Не се шегувам. Истина ти казвам.
 - И за какво искаш да ме видиш?
 - Тя е дълга история.
 - Ами разказвай.
 - Помниш ли миналото лято, че бях в Италия?
 - Е, и?
 - Та тогава в Рим, посетих галерията „Боргезе”.
 - Жасминов, ти ме учудваш. Нима се вълнуваш от изкуство?
 - Като кажеш Жасминов и нещо се обръща в мен. Казвай ми Розмарине или Роуз, както решиш. Не обичам фамилиарничеството.
 - Неудобно ми е бе, Жасминов. Но разказвай.
 - Та в тази галерия има една скулптура от Антонио Канова – Паолина Бонапарт в образа на Венера.
 - Е, и…
 - Щом я видях и онемях. Красота, неземна красота. Но знаеш ли, кое най-много ме озадачи?
 - Кое.
 - Лицето бе твоето.
 - Ти пък!
 - Истина ти казвам. Всеки детайл, всеки сюжет, всеки щрих сякаш бе изваян от теб. Всъщност скулптурата изобразява голата Венера, а аз не съм те виждал разсъблечена, така че не мога да определя точност в детайли, но поне прасеца е същият.
 - Че ти и прасеца ли си ми виждал?
 - Е, това се показва.
 - Заглеждаш се по жените,а?
 - Не, разбира се. Само в теб и то с очите на човек, който обожава изкуството и красивото в природата.
 - Добре, добре. Продължавай.
 - Но като общо формите на Венера са същите като твоите. И е на кок, както тебе.
 - Невъзможно.
 - За теб може би, но изкуството е вечно. Може би някога си била жената, която е вдъхновила Антонио Канова. Може би аз съм бил този ваятел.
 - Жасминов, плашиш ме!
 - Не трябва де се страхуваш от изкуството. Страхувай се от времето. То лети, безвъзвратно и отминава.Остават само спомените и недолюбените момичета. Нима успя да вземеш всичко от младостта си?
 - Ами, мисля че да. Защо?
 - Нима всички, които си обичала са били в прегръдките ти?
 - Мисля, че да.
 Последните думи охладиха патоса на Жасминов и той промени темата:
 - С какво мога да ти помогна, Белихуркова?
 - Ами аз дойдох за дело , чакай да видя ..помня че беше от 1999 година
 - Значи от преди четиринадесет години. Провери на секция 53, стелаж номер 27, вторият рафт от горе надолу. И на излизане ми покажи папката, за да я вкарам в регистъра.
 - Добре.
 Жасминов, проследи с поглед Елвира Белихуркова, докато тя се скри сред секциите. После се наведе и чинно записа името й като посетител в регистъра. Тъкмо сложи кафето да ври, когато го стресна гласът на колежката му:
 - Жасминов, ама тази папка е на четири метра височина! Как ще я стигна!?
 - Вземи стълбата и се качи.
 - Аз ли!?
 - Ами аз ли!?
 Жасминов притича и засурка стълбата към секцията.
 - Виж какви паянти ни доставят! Как мислиш ще издържи един сто и.. деветдесет и шест килограмов мъж!? Ти колко тежиш!?
 - Шестдесет и пет.
 - Е, видя ли. Четиридесет килограма си по-лека. Качвай се!
 - Ти полудя ли бе Жасминов! Аз съм с пола.
 - Е, и!?
 - Неудобно е…
 - Като е неудобно, утре идваш с панталон и си сваляш делото.
 - Как утре бе, Жасминов!? Шефа иска до края на деня да му дам делото.
 - Качвай се тогава.
 - Страх ме е.
 - Аз ще те придържам.
 - Благодаря.
 Елвира Белихуркова бавно заизкачва стълбата като с едната ръка се придържаше за рамото на архиваря. Едва достигнала половината и отново проплака:
 - Ами сега, какво да правя?
 - Пускай се от мен и се дръж за стелажа.
 - Ами ако падна!
 - Аз нали съм тук.
 - Качи се и ти на някое стъпало, де. Все пак ще ме придържаш по-здраво.
 Розмарин Жасминов пристъпи на първото стъпало, което изскърца със зловещ вой.
 - Олеле, ще се счупи.
 - Ами аз като ти казвам…
 Елвира Белихуркова изкачи още едно стъпало.
 - Пусни се от мен, де! – почти ; се скара архиваря.
 - Не мога. Ще падна.
 - Аз ще те държа за краката.
 Розмарин Жасминов бавно докосна прасците на Белихуркова. Почувства как тялото ; потрепери от вълнение. Прокара палци по фината кожа.
 - Олеле, ако ни види някой…
 - Никой няма да ни види, защото отключвам и заключвам само аз. Знаеш как е.
 - Сега заключил ли си?
 - Разбира се. В противен случай всеки може да влезе и да изнесе каквото му е угодно.
 - Добре. – Въздъхна успокоително Белихуркова. – Още метър и сам на рафта. Не ме пускай Жасминов! Ако падна от тук и ще си счупя нещо.
 - Не бих допуснал това да се случи Елвира.
 Като чу собственото си име Белихуркова сякаш придоби по-голяма увереност и се изкачи с още едно стъпало нагоре, което от своя страна даде една прекрасна панорамна гледка на архиваря.
 - Елвира…
 - Какво?
 - Имаш прекрасни крака.
 - Жасминов престани!
 - Наистина. Точно като на Венера от Канова. Всъщност и аз си ги представях така…
 - Ще сляза!
 - Както решиш. Всъщност слабините на Венера не са така изразителни, а и са окосмени.
 - Олеле, всичко ли се вижда!?
 - Не. Липсват много подробности. Ето например не виждам има ли прическа или не.
 - Олеле, ще припадна.
 - Наистина ли.
 - Май стълбата се клати.
 Жасминов придвижи ръцете си навътре под полите на Белихуркова и отново почувства онова трептене.
 - Искам да те държа здраво, но се страхувам да не ти направя синини.
 - Ти ме дръж както трябва, че ако падна още по лошо ще стане.
 Придобил увереност от думите ; архиваря здраво обхвана бедрата на колежката си. Усещаше мириса на плътта ;. И как нямаше да го усеща, когато си бе наврял цялата глава под полите ;, а носът му бе на сантиметри от онази тайна част, за която можеше само да гадае има ли прическа или не.
 - Стъпвам на последното стъпало. Внимавай да не падна! Дръж ме здраво!
 - Разбира се. Имай ми доверие. – изсумтя Жасминов. Устните му почти докосваха слабините на колежката му и това не му позволяваше да се изразява ясно и отчетливо. Чувстваше как краката му се подкосяват. Но тази слабост не бе само негова, защото гащичките на колежката, дали от напрегнатият момент или от горещият дъх на Жасминов, но започнаха да се навлажняват. Топло ли ти е, Елвира?
 - Направо ще се взривя от горещина.
 - Да духам ли?
 - Прави каквото искаш, само искам да намеря по-бързо това дело.
 Думите ; подействаха на Жасминов като виагра. Приближи лице до влажните гащички на колежката и леко ги докосна с език. Белихуркова подскочи.
 - Жасминов какво правиш!?
 Но Жасминов не отговори. Отново прокара език, но този път встрани от гащичките.
 - Жасминов, ще умра, ако го направиш още веднъж.
 Но той го направи, а Белихуркова беше още жива, въпреки, че получаваш някакви предсмъртни конвулсии. С риск на живота и на двамата, архиваря пусна едното бедро и отмести гащичките. След това прокара още веднъж език, при което Белихуркова взе да подскача, сякаш вече не я интересува нито дали ще паднат от четири метра височина, нито дори делото, за което бяха поели този риск. Може би наистина бе в предсмъртна агония, защото спря да говори, а и започна да прави едни прикляквания, които на Жасминов му се видяха доста опасни при тази височина. След още няколко прокарвания с език, нивото на влагата се бе покачило толкова много, че Жасминов се уплаши от плесенясване на делата по рафтовете. Според него колежката по незнайни причини вече беше преодоляла страха си и придоби уверен вид, защото подскачаше като антилопа и се предвижваше както си иска на четириметровата височина. Смелостта ; придобиваше шеметни, космически измерения. Увлечен в спасяване на ближния, Жасминов не разбра как Белихуркова толкова чевръсто слезна от стълбата. Не разбра как толкова крехка жена, успя да го повдигне от стълбата и да го поеме в обятията си. Може би защото възприятията в такъв сюблимен момент се губят. Не чуваш, не виждаш, не знаеш ден ли е, нощ ли е, жив ли се умрял ли си. Навярно е така, защото и двамата не усещаха мириса на изгоряло кафе, което изпълваше с аромата си целият архив.