Само един ноемврийски ден

Здравей, дневниче. Днес е 13-ти ноември, сега часовникът показва... Сега вече е 14-ти ноември, 00:16.
   Денят мина почти незабелязано. Уморих се. Но все пак се радвам, че денят мина точно така. Днес целия ден не съм споделяла с теб, захвърлих те...

   Вече четвърти ден, откакто няма писма от него... Вървя като замаяна, не мога да си намеря място, не знам, за какво да се захвана. Ето, днес сутринта си погледнах e-mail-а, а там - гробна тишина...
   Добре, че Вика звънна: каза, хайде да идем на театър , на спектакъла "Гранатовата гривна" по произведението на Куприн. Каза, трябва да е интересно. Впрочем, името вече говори само за себе си! Вярно, че още не съм виждала нищо по Куприн, но, май четох някога... А впрочем, даже ако не бе Куприн, а някой си Мишкин-Забулдикин, то аз, вероятно, все пак бих се съгласила: ами по-добре е да се занимаваш с глупости, отколкото да полудяваш от безделие.

   Пристигнахме в театъра, а спектакълът го преместили на 9 декември, понеже актьорите се разболяли. Рязкото захлаждане и на тях не им се разминало... Разбира се, бях огорчено, та нали не дойдохме напразно! Отидохме да се поразходим по крайбрежната алея, но беше тъмно и студено, така че дълго не издържах.

   Знаеш ли, тогава за секунди помислих, че, ако беше наблизо, не бих забелязвала студа, - до него би ми било топло и весело... Би било съвсем по друг начин! И нощта би била вече не тъмна, а романтична... От тези мисли настроението ми малко се скапа, а не ми се искаше, да е така. Казах и:
-"Хайде да идем някъде, където е по-топло и по-светло! Че тук скоро ще замръзнем." Макар че, естествено, разбирах, че ми е студено съвсем не от вятъра, а от това, че не е до мен... И писма не пише...
   Тогава Вика предложи да отидем у тях и да вечеряме, и аз се съгласих. Качвахме се по стъпалата на крайбрежната, свивайки се от вятъра и смеейки се, без да знаем на какво. Просто ми се щеше да разпусна някак си, за да захвърля нервния трепет и тъгата... Вика стопли вечерята, хапнахме, стоплихме се. И какво ще правим по-нататък? Да се гледаме? Казвам й:
-"Нещо е скучничко, поне да гледаме някой филм ..."
   Но тя нямаше нови филми, всичките отдавна ги изгледахме по пет пъти. Тогава решихме да погледнем какво върви по кината. Избрахме филма-катастрофа "2012" (не някаква си там еротика, а сериозен филм, между другото. Ние сме сериозни момичета. Макар че, разбира се, имаше момент на изкушение, но реших, че, сякаш, не си струва). До филма имаше малко време,затова побързахме, обличайки се тичешком. Но в суматохата даже и не погледнахме, че тогава бе премиерата. Нямаше ни един билет, дойдохме напразно! Ама че лош късмет!

   Какво да правим? Да си ходим? – Е, не! Това съвсем не е в наш стил. Щом ще се забавляваме, ще се забавляваме! Решихме да идем на гости у Надя, при това, без предупреждение. Вика казва:
-"Имам идея! Искаш ли да се пошегуваме с нея ?" - и предложи сценарий...
 Идеята ми хареса, и се съгласих.

   Дойдохме, аз звъннах на домофона в апартамента на Надя, и и казах с разстроен глас: -"Надя, моля те, отвори! Света е".
В определен момент помислих,че да играеш скрито чувство всъщност не е чак толкова трудно, а даже, бих казала, приятно...
   Но аз, разбира се, не казвах, че е улучила с идеята си...
   Естествено, Надя помисли, че ми се е случило нещо, а през това време ние, едва сдържайки смеха си, се качвахме по стълбището. Когато шегата бе разкрита, заедно пихме чай и след известно време решихме, че е време да се връщаме вкъщи.
   При това, малко ни бяха митарствата: Вика не пожела да извика такси, а предложи да се поразходим пеш до вкъщи. Аз помислих: и наистина, има време да остана сама у дома, а така ще спечеля време... Вкъщи, ако съм честна, много не ми се прибираше.
   Ако някой си представи: нощ, две момичета се влачат към къщи, а снегът вали. Добре, че стигнахме без проблеми, без приключения.
   Обаче, на токове доста се уморихме... Стигнах вкъщи полумъртва, не си чувствах краката, и мечтаех само за едно: по-бързо да се събуя. И знаеш ли, радвам се на тази умора!

   И въпреки всичко: от прага - направо към компютъра, в пощата! Сърцето предателски се разтрепери от нетърпение и надежда: а ако е написал?... Но уви...
   Тогава реших да отида и да удавя мъката си в нещо сладко. Намерих кексчета в кутията за хляб, и излапах няколко броя, без да пия. А после помислих, че би било добре и да пия чай... След чая някак по-лесно се живееше, не толкова обидно... А после си  спомних за теб, мое вярно дневниче.
   Ето, поне ти си винаги до мен... А от него така и не пристигна писмо. Сигурно той вече спи...

Перевод: Веселина Русинова

Оригинал: http://www.proza.ru/2012/10/15/1178