Баба Ивана

Дори разделени тялом, душите които се обичат винаги са свързани с някаква невидима нишка.


Снегът скърцаше под краката ми. В далечината шумът на автобуса бавно заглъхваше. Настъпи тишина. Мъртвило. Леденият студ бе накарало всяко живо същество да се потърси топлина и уют. Спрях се да закопчея горното копче на балтона, когато зад мен чух нечии стъпки. Обърнах се. Една баба едва креташе по моите стъпки. Изчаках я да се приближи.
 - Здравей, лельо. Накъде в този студ?
 - Към селото. На погребение.
 - Така ли? Че кой е умрял? На мен никой не се е обадил за смъртен случай.
 - Знам ли? Чини ми се, че сестра ми се е споминала.
 - Как така ти се чини? Обадиха ли ти се?
 - Кой да ми се обади!? Аз телефон нямам.
 - Е, как разбра тогава, че сестра ти е починала.
 - Яви ми се насън. Каза:”Како, чакам те.”
 - Само това?
 - Само това.
 - И ти от този сън разбра, че е починала, така ли?
 - А ти какво би помислил?
 - Нищо.
 - Нищо. Що работиш бе момче?
 - Доктор.
 - Леле!
 - Какво „леле”!?
 - Нищо. Хортувам си.
 - Май имаш нещо против нас, докторите!?
 - Че кой няма!? Само пари са ви в главата. А за хората-нищо!
 - Ако беше така, мислиш ли, че щях да тръгна в този студ и да драпам километър и половина до селото?
 - Е, може и да си от свестните.
 - От свестните съм. Лекарят е призвание, а не професия.
 - Така е.
 Стараех се да проправям пъртината, така че старицата, да не се изморява. Вървях бавно, за да ме следва, пък и да чувам думите ;. Единственото хубаво нещо бе, че не духаше вятър. Често ми се е случвало в годините да тръгна към селото, да стигна средата на пътя и да се върна. Не бе възможно да се преодолеят навяванията от сняг, които понякога стига двуметрова височина. А като се върна, разбира се налагаше да чакам до вечерта, когато бе следващият автобус. Една година реших, да заобиколя преспите и да си свърша работата, за която бях тръгнал, но вървях почти през целият ден и затъвах ту в една, ту в друга и накрая се отказах, защото щях да изпусна и вечерния рейс.
 - Коя е сестричката ти?
 - Делка. Знаеш ли я?
 - Знам я, разбира се. Анемична е. Малокръвна.
 - Ами налей ; малко!
 Обърнах се изненадан, а бабата се хилеше безмълвно. Майтапчийка.
 - Аз съм й казал, какви храни да яде, ама дали го спазва не знам. Надали!
 - Няма за кога вече да се пазим. Накрая сме. И това чудо мина.
 В думите ; имаше толкова горчивина, сякаш живота ; бе най-лошото нещо, което ; се е случвало.
 - Ти, от кога не си се виждала с нея?
 - С тази година стават петдесет и шест години.
 - Какво? – спрях и се обърнах към нея, за да чуя отново отговора.
 - Нали ти казах. Петдесет и шест години.
 - И защо!?
 - Ами защо!? От злоба ли, от обич ли и аз не знам.
 - Нищо не разбирам.
 - Някога като малка се влюбих в един Тодор, от нашето село. Врекохме се да се вземем, но той после залюби сестра ми и забягнаха в това село Та аз го намразих този човек и макар да обичах сестра ми, не рачих да ги видя повече.
 - Знам го Тодор. С кръвното не е добре човека.
 - За него не искам да ми говориш! Разбра ли!?
 - Само споменах като лекар за болежките му. Добре, няма да говоря за него.
 Дълго време вървяхме без да продумаме. Мислех си за човешката съдба. Как може да промени психиката на човека. Как една обида или несправедливост може да променят съзнанието да такава степен, че да променят живота, а понякога и облика на човека.
 - Чуеш ли камбаната? На умряло бие.
 Не чувах нищо. Спрях се и се заслушах. Наистина едвам доловимо се чуваше отмереният удар на камбана. Всъщност селото нямаше нито църква, нито параклис. Щом си отидеше човек, някой от селото удряше една релса окачена пред кметството, та цялото село да разбере за случилото се. Някога и по празниците се е удряла релсата – бързо и весело, но вече „няма празници”, както се казваха хората. Последната сватба е била преди двадесетина години, а „празниците си личат по масата”. Прави бяха. Автобуса от десетина години вече не идваше до селото, защото пътя беше в окаяно състояние. Магазина отдавна бе затворен, защото бил на загуба. Спешна помощ не би могла да дойде, камо ли навреме. Хората мряха като мухи и дори не се радваха, че все още са живи, че все още ги има. Забравени от държава и правителство изживяваха последните си дни. Няколко ковчега стояха на пост в кметството, готови да приютят в последния си дом и последните жители на това умиращо селце.
 - Добър слух имаш.
 - Не ходя на лекар, затова.
 Обърнах се и бабата отново се подхилкваше мълчешком.
 - И не ти ли домъчня за сестричката си толкова години!?
 - Как да не ми домъчняло!? Та аз всеки божи ден за нея си мисля и кога се моля, за нея се моля, не за мен.
 - Заради Тодор ли не я навести толкова години.
 - Казах ти това име да не споменуваш!
 - Извинявай.
 - Заради него.
 - Не мислиш ли, че си озлобила сърцето си прекалено много.
 - Не. Има хора, на които никога не трябва да прощаваш. Има и такива, които пък никога не трябва да забравяш и обичаш.
 - Май си права.
 - „Май”. Февруари е.
 Обърнах се учуден. В първия миг не схванах думите й, но когато отново видях ухиленото лице, разбрах шегата ;.
 - Как се казваш?
 - Ивана.
 - Иванка?
 - Не, Ивана.
 - А, добре.
 Колко горд е понякога човек. Държи да се произнася точно името му, сякаш ако се изрече друго, не става въпрос за него самият, а за някакъв непознат. Или може би така се сравняват с този, който носи чуждото за тях име.
 - А твоя мъж жив ли е?
 - Нямам мъж. Никога не съм имала, пък и не ми е потрябвал.
 - Покрай един, си намразила всички май.
 - Февруари.
 Този път не се обърнах, но сякаш виждах присвитите ; от смях очи. Наближавахме селото и кучетата от близките къщи се разлаяха.
 - Ще ми покажеш ли къщата на Делка?
 - Разбира се. Аз и без това трябва да напиша смъртния акт.
 - А гробището далече ли е?
 - Вече не ходят до гробището. Далече е, пък и все стари хора са, може някой по пътя да сдаде душа.
 - Че къде ги погребват?
 - В дворовете си. Лятото си правят гробове, та да са подготвени.
 - И в наше село сигурно така ще стане. То и там останаха стотина души.
 - А, ето там, където са се събрали хората е къщата на То… Делка.
 - Я, я се дръпни аз да мина отпред, че не виждам добре!
 Отместих се встрани, а старицата изведнъж се спря, втренчи се и прошепна:
 - Делка, това е Делка, сестричката ми.
 Познавах Делка много добре, но от това разстояние никога не бих я познал сред толкова много загърнати бабички.
 Моята спътничка изведнъж се забърза, после започна да тича. Тичаше така, сякаш не бяхме изминали километър и половина в снега. Не се опитвах да я следвам, че може би щеше да излезе доста смешно отстрани. Двама души как бягат за погребението, сякаш се опасяват, че мъртвия ще им се изплъзне. Видях обаче как старицата се спря до една от жените, буквално я обърна към себе си и двете замръзнаха в сестринска прегръдка. Стояха дълго така. Другите жени не разбираха какво става, но плачеха редом с тях.
От жените разбрах, че Тодор е починал рано сутринта и кмета ми е звънял, но не успял да се свърже с мен. Погледнах телефона си, но нямаше и помен от някакво обаждане. Двама старци изравяха снега от гроба в края на двора. Виждаха се от кръста нагоре. Помислих си, че гроба е доста плитък. Би трябвало от хигиенична гледна точка да е поне още толкова дълбок, но беше късно за тези изисквания. Влезнах в къщата, за да оформя документите. Моравите петна по лицето на мъртвия говореха за масивен инсулт. Две оплаквачки не преставаха да вият, което ми пречеше да се съсредоточа, но и нямаше как да ги накарам да спрат. След като написах смъртния акт излязох, за да го предам на Делка. А тя и моята спътничка се държаха за ръце и очите им светеха от щастие. Дори не се опитваха да го прикрият в този трагичен за другите ден.
 - Е, аз ще тръгвам.
 - Къде ще тръгваш!? – обади се баба Ивана – То всички сме тук. Е, Делка ще ти даде една стая и ще прегледаш всички.
 През цялото време двете сестри се държаха за ръце и не се изпускаха, въпреки че сновяха ту в къщата, ту на двора. Прегледах кръвното само на две жени и един мъж, дадох лекарства на когото трябваше. За радост на всички, никой не бе настинал, въпреки студа.
 - Да не забравиш да напишеш какви храни трябва да се взимат за анемията!
 - Како!
 - Няма „како”! Ще живеем напук на душманите. – после баба ивана се обърна към мен. – Пък ти ще останеш тук! Имаш много време за вечерния автобус. Кой ще Погребе човека!? Тези старци ли!?
 Бре, че командир! Как командва наляво и надясно. Реших да я подразня.
 - За Тодор ли говориш!?
 - За Тодор, за Тодор.
 Може би за първи път от петдесет и шест години произнасяше неговото име. Дали от щастие или от злоба не разбирах, но и какво ли можеше да се разбере от усмихнатите присвити очички на баба Ивана. Но предполагах, че беше от щастие, защото двете сестри не отделяха ръце една от друга, а може би така хванати здраво щяха и да погребат и Тодор.