Надпяване

Ако познавахме съдбата на другите, щяхме да ги гледаме с други очи.


- Ей, момичета, Глухаря днес подрани.
 
- Нека де, то и без това стана много горещо.
 
- Време е петльо да поведе кокошките към курника.
 
Момичетата се разсмяха и със закачки започнаха да си приготвят бохчите.
 
Камиона винаги спираше под ореха. Когато закъснееше, пак там го чакаха. По жътва рано – рано слънцето напичаше така силно, че на момичетата често им прилошаваше и сядаха под ореха, за да се охладят. Шофьора винаги носеше със себе си прясна вода, независимо от това дали момичетата имаха нужда от нея, защото те винаги си носеха повече от необходимото.
 
- Бате Камене, изчакай малко, че Милка си забрави вилата на копата!
 
- Както винаги – изсумтя недоволно шофьора. – Кой ще я вземе такава заспала!?
 
- Ти?
 
- Да бе. Че да забрави за кого се е омъжила и да хукне с друг.
 
Момичетата се смееха и закачаха. Подреждаха вилите пред краката си и сядаха една до друга на пейките заковани от двете страни на борда на камиона.
 
- Бате Камене, Имам един въпрос.

- Казвай.
 
- Ти защо не даваш на Таня да пее, когато е на камиона!?
 
Камен, слезе от кабината и бавно приседна до дънера на ореха.
 
- Някога, преди десет години…
 
- Чакай да слезем, че нищо не чуваме! – извика едно от момичетата и всички вкупом започнаха да скачат от камиона, за да приседнат до него и да чуят историята. Само Таня остана. Така трябваше да напряга целият си слух, за да чуе, но гордостта ; не позволяваше да се присъедини към приятелките си. Никога нямаше да забрави онзи ден. Беше й радостно, искаше ; се да полети като птица в небето и запя, а той само каза: „Замълчи! Когато си с мен, няма да пееш! Ясно ли е!?”. Тя уплашена успя само да кимне с глава и вече три години не запя песен. А колко хубаво беше със старият шофьор, дядо Васил. Целият път минаваше в песни и шеги, а този… затова момичетата му се подиграваха и викаха Глухар, защото сигурно нищо не разбира от музика.

- Таня, престани да се сърдиш и слез от колата.
 
- Няма. – отвърна троснато момичето.
 
- Слез, слез! Та нали ти си причината за да разкажа защо не ти позволявам да пееш.
 
- Знам! Защото не можеш да се съсредоточиш в пътя.
 
- Не е вярно.
 
- Ама ти така каза тогава.
 
- Излъгах те.
 
Момичетата гледаха зяпнали и с отворени усти разговорът им, сякаш предусещаха ,че ще се случи нещо необикновено. Камен се изправи, отвори задната каната и ; подаде ръка, за да слезе.
 
- Сама ще сляза – изсумтя все още обидената Таня.
 
- Моля те.
 
При тази вълшебна думичка, която никога не бе очаквала да излезе от неговата уста, Таня пое двете космати и огромни ръце и миг след това бе в прегръдките му, които бяха още по-огромни и космати. Усети мириса на пот. Имаше чувство, че се задушава. Коя ще търпи тази горила до себе си!? Малко притеснена тя бързо се освободи и приседна. Камен отново седна до дънера, където срещна любопитните и възбудени погледи на момичетата, които не мръднаха от местата си. Настъпи тишина. Камен си мислеше, че все някога трябваше да каже историята си, защото чувстваше, че не може да продължи този начин на живот. Не му бе приятно да среща осъдителните погледи на момичетата, да чува подигравки зад гърба си и кикотенето след като се размине със някои от тях.
 
- Та някога преди много години…
 
- Десет… уточни някое от тях.
 
- Точно така. Десет години. Тогава бях все още на деветнадесет.
 
- Колкото ме- обади се друго.
 
- Престанете де. Оставете Глу… бате Камен да говори.
 
Момичетата отново се разкикотиха, но бързо бяха спрени от гласът на Камен.
 
- Та тогава на деветнадесет се влюбих за първи път. Другоселка беше. На един събор я видях. Почти я замъкнаха на сцената. Тя запя. Пя толкова красиво и чисто, че птиците и хората замлъкнаха. Тъжна песен пя. Много хора бършеха сълзите си, както и аз.Чух я и повече не дойдох на себе си. По цели нощи гледах луната и звездите и си мислех за нея. През деня работех като кон, само и само да не изглеждам на оглупял…
 
- Петел. –обади се някакво момиче.
 
- Точно така кокошчици мои.
 
Момичетата пак се разсмяха и беше нужно доста време, за да се усмирят страстите им.
 
- Та така минаваха дните. Трябваше да дойде другият събор, за да я видя отново. А това беше цяла година, а от този, в който я видях бяха минали едва две седмици. Как ще живея цяла година без да я видя. Родителите ми се видяха в чудо с мен. Приятелите ми се чудеха как да ми помогнат, за да видят отново моята усмивка и шегите ми. Но аз бях влюбен. А несподелената любов е винаги тъжна. Ала един ден мой приятел ме посъветва, че ако отида при нея и ; предложа да пеем заедно по съборите, хем ще сме заедно, хем ще печелим по нещо.
 
- Ама бате Камене, ти пееш ли? – При което всички момичета прихнаха отново в неудържим смях.
 
- Пея разбира се. Дори по-хубаво от Таня.
 
- Да бе, да. По-хубаво от Таня. Защо не взете да се надпявате, че да видим!?
 
- Съгласен съм, ако тя реши.Та ако не пеех хубаво, бих ли се излагал по съборите! А между другото глухарят има най-необикновената и впечатляваща любовна песен.
 
При споменаване на думата „глухар” момичетата разбраха, че той знае за този си прякор, спогледаха се виновно и придобиха сериозен вид.

- Но тъй като бях доста срамежливо момче не смеех да отида при момичето и да направя това предложение. Тогава решихме да съставим план. На следващият събор да се надпяваме, като еж приятелят ми случайно ще направи това предложение пред хората. И така измина една година в очакване на следващият събор. Стана точно така, както го бяхме планували. Надпяването продължи доста дълго, та накрая ; предложих да пеем по съборите и да делим това, което сме спечелили. Запознах се с родителите й и започнахме. На следващата година вече бяхме семейство. Бях толкова щастлив, че не можех да повярвам, че всичко това се случва имено на мен. Така скитахме и пяхме шест години.
 
- Имахте ли деца?
 
- Не, за съжаление, не. Искахме, но Господ когато дава много и взима много. Преди три години се спомина и аз се прибрах отново в родното си село.
 
- От какво се спомина?
 
- Не знам. Сякаш чувстваше, че това ще се случи и не поиска да отиде ни на доктор ни при знахар. Та когато Таня запя преди три години в кабината ми напомни за моята жена. И очите й същите. Като ме погледне Таня, сякаш ме гледа с нейните очи.
 
- Бате Камене, ти да не си влюбен в Таня?
 
Момичетата за първи път видяха как бате им Камен се изчерви и отново прихнаха в смях.
 
- Не знам дали съм влюбен, но ще разберете, че пея по-хубаво от нея.
 
- Да бе, да. – възмути се отново едно от момичетата.
 
- Ще седне при мен в кабината и ще се надпяваме. Вие ще стоите отгоре и ще слушате. Когато се приберем в село ще кажете кой е победил. Става ли?
 
- Става, става.
 
- Е, Таня, приемаш ли предизвикателството?
 
- Приемам.
 
Скоро по полските пътища се носеше тежкия дълбок глас на Камен, а подир него трепкаше и преварваше тънкият нежен глас на Таня. Малко преди селото двигателят изведнъж замлъкна и камиона спря. Момичетата наскачаха от пейките, за да разберат каква бе причината за това спиране. Обаче когато погледнаха от стъклата в кабината, видяха бате им Камен и Таня в свещена целувка.