Нашенци в чужбина -1

Отивахме на разходка. С обществен превоз, защото имахме карти за целия транспорт, а и с колата беше трудно да намериш място за паркиране в центъра на града. Исках да заведа децата ми на площада пред Народното събрание, за да видят смяната на караула. Церемония, която много чужденци снимат с камерите си. Е, ако ни позволеше малката, можеше да отидем и за билети за влака. Наближаваше да свърши престоят им при мама и трябваше да взема предварително билети, за да ги заведа в България и после да се върна отново тук. Не е далече, но от сутринта си личеше колко горещ ще бъде денят, та даже и ние едва ли щяхме да издържим. Е, не е речено непременно днес да взема билетите, но имах готовност за това и имах не малко пари със себе си. Дадох на децата ми да си имат по 10 евро в джоба, ей тъй за самочувствие. Не искаха, защото не можеха да обелят и дума на гръцки, пък и не се налагаше, защото бяхме постоянно заедно, но аз настоях. Пустата немотия! Знам какво е да е минал ураган през джобовете ти...
   Деси тъкмо се учеше да приказва и ги бръщолевеше едни такива наопаки, че умирахме от смях. То не бяха тамповки, кошколади, пъстала и какво ли още не. А нескончаемите въпроси?
   - Бабо, защо влакът има две глави? – беше обърнала внимание в метрото, че влаковете имат мотриси и отпред, и отзад.
   - Бабо, от коя дупка ще дойде влакът? – „дупки” за нея бяха тунелите в подземията на метрото.
   Ръката с насоченото пръстче, за да посочи за предмета на интереса й, не успяваше да следи бързината на погледа и изстреляния въпрос :”Туй какво е?” Докато попита за това, което показва, вече главата й беше обърната на другата страна и фиксираше обекта на следващия въпрос. Иначе не беше палаво дете, но и както при всички деца, вниманието й можеше да бъде привлечено от всяка случайна „глупост” на пътя, затова беше ме заболяла устата да повтарям, че не трябва да я изпускаме от ръка, а очите ни да са на черити.
   Със слизането на Омония- историческият център на Атина- ни посрещна една коленичала направо на плочките циганка, с глава приведена  и опряна в земята и пластмасова чаша в ръце. Румънска циганка, която знаех от години вече все на това място, все в тая поза.
   - От къде знаеш, каква е? Виж колко е жалка, да й дадем 50 стотинки!- съжали я дъщеря ми.
   - Виждала съм я много пъти, а когато не е на поста си да проси, се движи с една туфа цигани всичките със златни зъби в устата и се разпорежда с малките циганета като със своя собственост и съм чувала отделни думи на румънски.
   Поназнайвам нещо малко от румънски, защото бях израсла между власята... Вървяхме пеш нагоре, за да дам възможност на децата да вкусят ежедневието на Атина. Някъде по средата на пътя, на площад Клафтмонос, Деси чу музика, избърза напред, започна да подскача около музикантите. „Абе, ела тука, калпазанке! „ Хората свиреха и продаваха СиДи-тата си, за които виждах напускани банкноти от по 5 евро. Не че не свиреха хубаво, но на мен и тези 5 евро не ми бяха излишни, като се има предвид, че не бях дошла в Гърция, не за да ги похарча, а за да ги изкарам... Стигнахме на площад „Синтагма” пред народното събрание малко преди началото на смяната на караула. Докато минавахме през целия площад, Деси гонеше гълъбите, ние гонехме нея, един фотограф гонеше нас да ни снима с гълъбите и даде на малката няколко зрънца; гълъбите се втурнаха като облак отгоре й и някои дори кацнаха на ръката й.  Тя се изплаши, разпищя се и така се отървахме от нахалния фотограф, който вече гласеше фотоапарата си. В това време синът ми ми зашепна:”Българи! Българи!” Беше чул българска реч. Обърнах се, беше една група нашенски цигани, вероятно си търсеха местата да се настанят за просия. Не им обърнах много внимание, бях свикнала с тяхното присъствие и тук, и в родината. Церемонията започваше.
   Извадих камерата от дамската си чанта, която беше с туристически размери, за да не мъкнем всички чанти, и отново я преметнах през рамо зад гърба си. Исках да снимам ритуала и за целта започнах да се разпореждам :
   - Ваня, дръж дъщеря си за ръчичка или батко ти да я вземе на ръце, но нито за миг не я оставяйте от поглед и двамата. Найдене, събери количката на малката, да не ни се пречка и имай грижа за нея. Ако вземеш на ръце малката, дай количката на майка й. Внимавайте да не изпуснете от ръка и поглед малката!
   - Ама какво си занареждала! Стига, де! Да не сме малоумни!
   Много дечица бяха изчезнали напоследък и те сами бяха виждали по телевизията „Силвер Алерт” да показва снимките им...
   Смяната на караула започна. Включих камерата и отидох колкото можех по- напред, за да се вижда по- добре и да заснема по- добри планове. Церемонията си заслужаваше. Караулът носи националната носия, която включва : шапки, подобни на фесове,  така наречената „фустанела”- нещо като поличка, партенки с навои и на краката едни като цървулки с помпончета отгоре. Не стига това, но и стъпката им някак прилича повече на танцова. При повдигането на крака, започва едно въртене от коляното, което застива в определена поза и въртеливото движение минава към стъпалото. Докато трае това въртеливо движение на крака, войничетата трябва да балансират на един крак при това в пълна синхронизация. Следва стъпка и същата история се повтаря, но с другия крак. Следват няколко стъпки почти свободен ход, за да завият към постовете си и отново тонцообразният марш. Стараех се да хвана цялата прелест на това странно за нас движение и си мислех за нашите караули. Бре, къде са ония ми ти стройни момчета, в униформи, стегнати, лъснати, изопнати; да набият един крак: раз- два! Леви! Стой! На дяяя-сно! Ходооом- марш! Да ти запее сърцето! Да ти се разтрепери душата! Да ти се просълзят очите!...Наближаваше най- важният момент- смяната на местата. Най- важен, защото ми беше много интересно дали пак така щяха да се сменят с един насочен напред и нагоре крак, който прави въртеливи движения във въздуха ту от коляното, ту от глезена. Как ще се разминат при тази ситуация...
   - Е..... Какво става?
Точно в този момент, явно някой беше решил, че иска да снима по- отблизо, започна  така да се блъска, че камерата едва не падна от ръцете ми. Дръпнах се назад, стараейки се да не изпускам края на церемонията, но бях много ядосана- бяха ми развалили кадъра...
   За Акропола не можеше и да се мисли днес. Деси, изморена, се настани в количката си и започна да хленчи без сама да знае какво точно иска. Даже и за кафе не можеше да се мисли. Тръгваме си. Взехме метрото, за да слезем до спирката на автобуса. Прибирахме се, беше горещо, решихме да си вземем по шише вода и.... О, Боже! Портфейлът ми.... Няма ми портфейла! Започнах да търся по-настоятелно. Чантата беше голяма, можеше да е в другия джоб.... Няма го! Камерата! Ох, тя е тук! Значи?... Какво значи!
   - Може да е някой наркоман- каза дъщеря ми. Тук имаше много от тях.
   Не, не може да е наркоман по две причини. Първо, наркоманът нямаше да бръкне да открадне само портфейла, щеше да се опита да открадне цялата чанта и, второ, те са толкова непохватни и невнимателни, когато не са си взели дозата, че няма начин да не го усетиш! Не, не може да е наркоман от тия, които са постоянните обитатели на центъра. Знаех ги, виждах ги постоянно... Но кога, къде?... Малката се разхленца жадна. Ами сега? Нямах една стотинка и бяхме се качили в метрото, знаейки че имаме седмични карти. Ами, ако  беше влязла проверка? Не исках и да си помислям, но ни предстоеше и автобусът. Там не можех да рискувам без билет! Добре, че намерих в чанта си половин евро за едно шишенце с вода, което в бързината някога, някъде вместо да прибера в портфейла, бях пуснала бошна... А те, нашенските цигани, които бяха на площада пред Народното събрание, за които мислех, че си търсят места да застанат за просия, явно бяха забелязали, че вадейки камерата, бях преметнала чантата си на гърба без да затворя ципа и ... Оная блъсканица, която ми беше развалила кадъра... Не бяха просяци, а джебчии. Аз не можеш да го докажа, а те бяха ударили джакпода! Добре че документите не бяха заедно с парите и бяха в другия джоб... Като се поокопитихме, децата се сетиха, че им бях дала пари, сякаш някой предвидливо ме беше накарал да го направя!...Ама, че съм и аз! Не знаех ли? Не можех ли да предвидя? Така ми се пада, защото вътрешно се надсмивах над тяхната церемония... Ех, да те ограбят в чужбина... нашенци!

----------------

Бошна(диал.)- свободно, без ред