Червената змия

Ако винаги си бил с добро сърце – не си живял напразно.

Видях я да чака смирено на пешеходната пътека. Независимо, че потропваше с бастуна си по бордюра под себе си, никой не се съобразяваше с това. Колите профучаваха покрай нея, без ни най-малко да се разчувстват от това, че една старица очаква тяхното внимание, за да премине на отсрещната страна. Познавах я. Беше от нашето село. Не бях я виждал повече от тридесет години, но я познах. Отдавна бях напуснал родната къща и живеех в града, но в редките посещения при родителите ми на село, не съм имал възможност да я видя. Животът беше взел почти всичко от нея, но тя се държеше за него, сякаш бе в разцвета на младостта , а и той – животът навярно не бе ; дал това, за което е мечтала като млада. Като дете съм чувал хорските приказки, че била корава жена, която не щадяла езика си, за да казва на всеки какво мисли за него. Може би затова и не се намери мъж, който да грабне сърцето ;. Никога не клюкарствала, но и не желаела да се говори за нея. А в селата не е така. Ако не клюкарстваш, все едно не си местен. Тук всеки знае всичко за всеки. Дори се знае за теб неща, които и не предполагаш, че може да си казал или направил. Но баба Величка или Вела, както я наричаха сякаш не бе от това село. Не излизаше пред портите, за да търси кусури на минаващите покрай нея, нито дори ще се заинтересува как си. Никаква селянка. Всъщност къщата ; бе в покрайнините, та нямаше кой знае колко преминаващи през нейния двор, та да стане и тя клюкарка. Но този ; недъг само ; докарваше неприятности и омраза. Ето защо живееше осамотено и в цяло село си нямаше нито една дружка, ей така за едната приказка. Трябваше вече да е на около осемдесет-деветдесет години, но всичките си задължения вършеше сама, без ничия чужда помощ. Може би от нагласата на хорските приказки, че е лоша жена или може би поради отдалечеността и от съседи и хора, но като малки всяка вечер прескачахме ниския плет, за да крадем ту черници, ту ябълки или грозде. Тогава да е била около четиредесет-четиридесет и пет годишна, колкото съм аз сега, но за мен и тогава си беше баба, а и сега си е такава. Замислих се, че навярно за малчуганите и аз вече съм дядо. Чувствах се виновен за тези лудории пред нея и затова реших, че едно добро дело сега, ще заличи поне малко моите пакости.
Вдигнах ръка и колите спряха. Хванах старицата под ръка и бавно преминахме на отсрещния тротоар.
- Много Ви благодаря, младеж!
Прииска ми се да се засмея, защото тя винаги щеше да вижда в мен младежа, а аз в нея бабата.
- Няма защо. Всеки би постъпил като мен.
Баба Велика отговори само с иронична усмивка. Спирката на автобуса бе на десетина крачки от пешеходната пътека и двамата застанахме под сенките на дивия кестен, за да се предпазим от горещото слънце. Запалих цигара. Питах се, къде ли е хукнала в тази горещина, а не си седи под асмалъка на двора. После се замислих, че и за мен някога ще говорят така, въпреки че навярно ще имам неоспоримите доводи, че се е налагало това мое хукване.
После се замислих, какъв голям идиот съм, та да се шегувам в мислите си, когато Сашка си отива. Но това си е нещо, което не мога да озаптя, колкото и да се напъвах. Хуморът витаеше в главата ми, независимо от нещастията, които ме сполетяваха. А те, повярвайте ми, бяха неизчерпаеми. Казваш си: „Това беше. До тук. От тук нататък, започва да ми върви!” И на другия ден, тряс, ново нещастие. Преодоляваш го и си казваш, че това е последното, но уви. А това, което се случи със Саша, наистина доста ме разби. Когато лекарите казаха, че ; остават два-три месеца, не можех да повярвам, че това се отнася за нас!За Саша!Защо на нас!? Не изтърпяхме ли вече достатъчно неприятности!? Рак! Сигурни ли сте!? Сигурни били и било по-добре да се каже истината в очите, та болният да може да се прости с ближните си, а и да оправи наследства и прочее. Може и да са прави, но … Днес трябваше да кажа и на родителите си за Сашка. Вече месец не е идвала на село и старите се запритесниха, дали не е сърдита снахата за нещо. Ако знаеха само, че е с остригана глава и посред лято ходи с перука или шапка. Ако знаеха, че продадох колата, не защото съм си намерил по-нова, а защото трябват пари за лекарства и хемодиализи.
Автобусът пристигна. Наложи се отново да помогна на баба Величка да се изкачи по стъпалата. За нейно щастие на предната седалка седеше едно момиче от село ни и веднага стана, за да отстъпи седалката за нас двамата. Почувствах се неловко, но момичето настояваше да седна, а тя можела да стои права. Успокоих се едва когато девойчето постла вестник и поседна на стъпалата на автобуса.
Още щом се настаних до баба Величка тя ме хвана за ръката. В първия момент помислих, че се страхува, защото ръцете й трепереха, но после разбрах, че греша. Старицата се обърна към прозореца, сякаш нищо не е станало. Сигурен бях, че нищо не вижда през него. Опитах се да се измъкна от нея, но тя още по-силно стегна примката си. Ръката й бе като менгеме. Чувствах се като яре обгърнато от питон, готово за да бъде изядено. След два-три неуспешни опита да се измъкна жив, накрая се предадох и си казах:”Е, след час сме в село. Какво е един час? Ще изтрая!” По някое време се успокоих и дори се замислих за мои си неща. И наистина, когато наближихме селото, баба Величка изведнъж отхлаби примката и ми прошепна:
- Ще убиеш червена змия! В двора ми има една. Идва рано сутрин, на зазоряване и ляга на плочките до кладенеца. Ще й отрежеш главата и ще я изсушиш! Когато изсъхне съвсем, ще я сложиш там където държиш парите си! Ще се умножат многократно! Повярвай ми!
Успях да кажа само „Благодаря”, защото аз не съм човек, който вярва в такива неща и ако трябва да съм честен, се страхувам от магии, заклинания и тем подобни.
- Не бързай да ми благодариш! – сега гласът ; сякаш идваше от дълбините и къркореше като горски поток. Малко се уплаших, но и се притеснявах някой да не чуе нашия разговор и да стана за посмешище. – Кожата също ще изсушиш! Като стане готова, ще я стриеш на прах и ще я дадеш на жена си да я изпие!
- Кожата? Защо?
- Така ще се излекува.
- С какво да я изпие?
- С вода, мляко. С каквото си иска.
- Добре.
- Сега ще ме изпроводиш до в къщи, за да ти покажа кладенеца.
Не си спомнях за този кладенец, въпреки че поне петдесет пъти съм кръстосвал двора, за да крада плодове и затова се съгласих.
- Ти не си ли Пламен?
- Да, Пламен съм. Но ти от къде ме познаваш?
- Пораснал си. Помня те като дете, когато прескачаше оградата, за да береш череши.
- Ти си знаела?
- Разбира се, че знаех. Колкото и да се стараехте, за мен вдигахте толкова голям шум, сякаш преминаваше стадо диви прасета. Дори чувах какво си шепнете.
- Съжалявам!
- Не съжалявай. Това са най-хубавите спомени от детството на човек.
- Ти крала ли си?
- Разбира се. Кой не е прескачал чужди дувари, за да се облажи с ароматни плодове? Пък и аз какво щях да ги правя толкова много? Ядете в мрака и не виждате има ли червеи в черешите или не, но ядете защото сте изпълнили идеята си, която сте планували през целият ден.
- Ауу, каква гадост! Не съм се замислял до сега за тези червеи.
- А трябваше, защото имаше. Никога не пръсках дърветата си.
- Ужас!
- Ще ти призная нещо. Когато черешите започваха да зреят, чаках с нетърпение вашето появяване.
- Наистина ли?
- Така е. За съжаление, вие пораснахте и вече никой не прескача оградата ми. Много тъжно.
Това виждане на старицата ме изпълни с необикновено блаженство. Не знам защо. Може би затова, че по някакъв начин аз бях оневинен за тези си престъпления. Може би философията на баба Величка бе висша степен на добродетел и това ме накара да я виждам вече в много по-ярка светлина. Винаги съм се прекланял пред добротата във всичките ; форми и сега мислено направих поклон пред баба Величка.
Наближихме къщата. Аз се задъхвах, когато се изкачвах по склона, а старицата махаше с бастуна и бързаше пред мен като планинска коза. Разбира се тя пристигна първа, отвори портата и насочи бастуна към вътрешността на двора.
- Ей, там е кладенеца. Виждаш ли и камъка встрани от него. – Аз само кимах с глава, защото нямах въздух да отговоря утвърдително- Там лежи змията. Няма да ходим сега до кладенеца, че да не подуши миризмата ни. Утре сутринта ела и я утрепи! Направи това което ти казах и ще бъдете щастливи!
Вечерта разказах всичко на родителите си: и за Сашка и за баба Величка. Майка ми плачеше през сълзи и единственото, което успяваше да каже бе: ”О, Господи! О, Господи!”. Баща ми пък изобщо не изрече и дума и току от едната цигара запалваше друга и изчезваше за кратко на двора. После пак се връщаше, за да си вземе нова цигара и отново излизаше на двора.
На другата сутрин рано в зори бях на уреченото място. Наистина една червена, красива змия се сви на кълбо на камъка и аз с приготвената лопата я убих. Ръцете ми трепереха от притеснение, че убивам едно невинно създание. Но какво ли не бих направил за женичката си. Взех си сбогом с баба Величка и потеглих към града. Изпълних всичко, което ми бе заръчала и зачаках.
Месеците минаваха. Дойде есента, а после зимата. Сашка все още бе жива. Постепенно взе да напълнява, да й расте коса и за изненада на всички лекари и близки, рака сякаш изчезна. Не знам дали кожата бе причина за това или лечението, на което бе подложена, но чудото стана. Многократните изследвания показваха, че тя не боледува повече от рак. Трябваше да дойде пролетта, за да се убедим, че Сашка е здрава.
Обещахме си, че ще трябва да купим нещо на старата жена, за да й благодарим за стореното добро. И докато спорехме какъв ще е най-подходящият подарък, мама се обади от село и каза, че баба Величка е починала. Бе късно вечерта в петък и ние със Сашка решихме, че ще е задължително, да отдадем последна почит на старицата. На сутринта бяхме вече пред дома ;. За наше голямо съжаление в къщата имаше една, единствена жена, която вероятно изпълняваше заръката на някого, защото още щом се появихме, тя се извини и си отиде. Останахме сами. Притеснихме, че не сме подготвени за да изпълним необходимите обреди и самото погребение. Реших да се посъветвам с кмета, който ми каза, че съм достатъчно голям, за да се оправям сам и той не можел да направи нищо, защото било събота и неговите началници не са на работното си място. Бях ужасен от нечовешкото отношение и на кмета и на съселяните, но трябваше да поема нещата в свои ръце и да действам. Обадих се на една погребална агенция, от която поисках хора, за да изкопаят гроба и да положат мъртвата в него. Кола, с която да закараме старицата и човек, който да я преоблече и измие за последното и пътуване в този живот. Агенцията бе благосклонна и изпълни всичко по един наистина професионален начин. До края на деня баба Величка бе в “новия си дом”. На погребението присъствахме единствено ние със Сашка, ако не се смятат служителите от агенцията и отчето, който агенцията нае. Не присъства никой от селото, дори кмета. Чудехме се от къде има толкова злоба в сърцата на хората, та да се сърдят дори на мъртвите?! Открихме паспорта в чантичката ;, който предадохме на агенцията, както си му е реда. Платихме разноските и по този начин успяхме да ; се отблагодарим. Може би ; бяхме подарили най-отвратителния подарък, който човек би желал да получи.
Седмица по-късно ми позвъниха по телефона. Обади се някакъв нотариус, който най-учтиво ме помоли на еди коя си дата, в еди колко си часа, заедно със съпругата ми да бъдем в неговия кабинет. Отговорих, че ще направим всичко възможно да бъдем точни. На въпросът ми: За какво става дума?- ми отговори, че когато сме при него ще разберем. Не било уместно да се говори по телефон за това.
Денят дойде. Сърцето ми се бе свило на топка от притеснение. Какви ли не въпроси минаваха през главата ми. Но крайният извод бе, че няма да ме викат за нещо си току-така и със сигурност става въпрос за нови неприятности. В кабинета вече бяха отчето, който присъстваше на погребението на баба Величка и човекът от погребалната агенция, който уреди процесията. Чак сега ми просветна, че ще е във връзка със старицата. Вероятно трябваше да се подписват пак някакви документи.
- Заповядайте! Седнете!
Нотариусът бе мил и любезен, но през очилата му прозирах хитрост и коварство. После започна дългото четене.
- „На еди коя си дата по молба на госпожа Величка … в присъствието на… бе направен договор по унаследяване… при което наследниците ще получат сумата от сто осемдесет и пет хиляди лева, като се задължават да изплатят таксите по моето погребение и към държавните инстанции… още къща в село… и прилежащите земи от четиридесет и осем декара намиращи се…нека парите да бъдат разделени на всички близки и познати присъствали на погребението ми…” По показания на свидетелите отец… и траурен агент… на погребението са присъствали единствено господин Пламен… и госпожа Александра…, които се явяват в този случай единствените наследници на госпожа Величка…Ако сте съгласни с договора по унаследяване, моля да се подпишете…
Не можех да повярвам, че това се случва с мен. Аз който никога не съм имал никакъв късмет, а камо ли да съм получавал и стотинка без къртовски труд, сега имах пари и имоти, за които никога не бях си мечтал. После дойде и съмнението. Не се радвай, Пламене! Утре ще им дойде някоя друга идея в главата, ще започнат съдебни дела и всичко ще си дойде на мястото! Ще ти вземат всичко и ще ти остане единствено кратката радост!
Два – три месеца очаквах това да се случи, но нищо не ставаше по моя сценарий. Не похарчихме нито стотинка от парите на баба Величка, защото ако дойдеше време да се връщат, щяхме да се чудим как да ги възстановяваме. Но децата напъваха да видим къщата, а и Сашка държеше да я почистим и освежим в памет на починалата.
На другата седмица децата чистеха двора от треви, храсти и саморасли дръвчета. Сашка се захвана с почистването на къщата, а аз с укрепването на оградата и още някои по – мъжки работи.
На свечеряване се прибрахме в дома на родителите ми. Първата работа на майка ми бе да ме „осведоми”, че цяло село говорело, че съм заплашил и убил баба Величка, за да заграбя имотите ;.
- Кажи на тези, които ти говорят това, че това е началото. Още много ще паднат в този бой.
При което и двете жени ме погледнаха осъдително и успяха да кажат в един глас:
- Пламенее!!!
Цяла нощ не мигнах. Може би бях прекалено възбуден от селската простотия, а може и от това, че се очертаваше да имам собствена къща в селото, в която да си засадя това-онова без майка ми да казва:” А не тука!Тук ще сеем лук. Ама какво правиш!? Не виждаш ли, че сме приготвили мястото за зелето!?” Всъщност аз не съм кой знае какъв градинар, но ми се ще да засея един – два хинапа. За да стане хубав му е нужна пряка слънчева светлина и чувствам как ще се хванем за гушата с жената. Вчера ми спомена за някакви цветя. Кой знае къде ще иска да ги сее? Избрал съм си едно място за дръвчетата и съм сигурен, че ще иска да посади цветята точно там.
На зазоряване станах. Всички спяха. Запалих цигара. Не ме свърташе на едно място. Не смеех дори кафе да си направя, за да не ги събудя. Внезапно реших, че мога да отскоча до къщата на баба Величка. Когато я наближих задъхан, се сетих колко жилава бе тя. Имах чувството, че ще ме надживее. Спомените ме върнаха в онзи ден преди повече от година, когато убих змията. Неволно погледнах към кладенеца и се вцепених. На камъка се бе навила същата онази червена змия.