Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 47

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
               
                Глава четиридесет и седма

   Мариел беше свикнала да сънува необичайни сънища. В тях тя получаваше информация за предстоящите събития, предупреждения за опасност. След като се събудеше, Мариел дълго време се намираше под впечатлението от видяното в съня. Понякога момичето виждаше себе си такава, каквато е била на планетата Унира, преди идването си на Земята. На Унира тя се чувстваше като възрастна жена, съпруга на Алкиона, духовният наставник на планетата. Тя виждаше синовете си Адас и Лиур. Играеше с тях, къпеше се в огнените вихрушки, летеше над огнените морета и си почиваше в сянката на по-студените плазмени гори. Насън Мариел винаги беше щастлива. Добре, че имаше достатъчно време за сънища. В тях тя можеше да се чувства пълноценна и уверена в себе си. Това й помагаше да издържи реалността на своето съществуване тук, на Земята. Тук тя е тийнейджърка. Тя е инвалид. Трудно се придвижва в количката с помощта на досадните бавачки. В този свят Мариел се чувстваше скитница. Но само в сънищата й нейното съзнание се носеше из непознати светове. Денем момичето чувстваше себе си различно от останалите. Виждаше през хората, виждаше техния вътрешен свят, виждаше реакцията на душите им на това, което се случваше. Виждаше греховността, която оковаваше душите на хората с порока като със здрави метални обръчи. Когато хората биваха обиждани, душите им почерняваха, а когато ги хвалеха - душите им ставаха бели, светли, стремяха се към светлината, стремяха се към нея, Мариел. Тогава душата на момичето пееше и не се чувстваше толкова самотна. Събитията, които се случваха през деня, правеха с душите необичайни фокуси. С настъпването на вечерта светлината в душите гаснеше и момичето плачеше за това, плашеше се, даваше си дума никога да не съгрешава, винаги да постъпва добре и никого да не обижда. Но така не става. Независимо, че бавачките получаваха заплата за грижите, които полагаха за нея и сестра й, беше им тежко и те мислено ругаеха Мариел, Изабел и тяхната неизвестна майка, която беше родила такива изроди. Понякога при момичетата идваше един свещеник. Именно той ги беше настанил в този пансион. Той сигурно знаеше нещо за тяхната майка, но не искаше да говори. Мариел редовно се изповядваше и причестяваше. Тя знаеше за Бог, молеше се, но не вярваше много в него, защото никога не беше го срещала в своите нощни пътешествия.
   Днес свещеникът изглеждаше някак странно, Беше притихнал и тъжен.
   - Дете, прости ми за това, което сега ще ти разкажа! Има тайна на изповедта и аз не мога да ти разкрия всичко, за мен това е голям грях. Но от тази изповед ти можеш да научиш нещо за майка си.
   Мариел се стресна, хвана свещеника за китките, после го пусна и с жален поглед го помоли:
   - Разкажете ми, аз ще моля Бога да ви прости този грях. Аз искам да науча поне нещо за нашия произход!
   Свещеникът въздъхна дълбоко.
   - Стар съм вече, скоро ще умра, чувствам го. Не мога да си отида просто така и да ви оставя в неведение. Слушай внимателно, но ми обещай да не плачеш. Ще ми обещаеш ли?
   - Обещавам, - каза Мариел и се натъжи. Навярно разказът няма да бъде много весел.
   - Една сутрин се разхождах в парка с кучето си. Изведнъж откъм храстите се дочу стон. Кучето ми се стрелна в храстите, аз го последвах. Там намерих една бременна жена. Тя беше в безсъзнание, главата й беше окървавена. Аз извиках своите послушници, те помогнаха да пренесем жената в манастира. Извикахме лекар, той й оказа необходимата помощ, но беше твърде късно. Пред смъртта, жената прие монашеско пострижение, за да й прости Господ греховете. Тя беше твърде слаба, често губеше съзнание или бълнуваше. Не мога да твърдя, че всичко, което тя говореше, е истина. Но съм напълно сигурен, че жената се казваше Соня. Беше дошла във Франция от Украйна. До нея намериха чанта. В чантата беше ръкописът на книгата „Самоучител на лечителя”. След известно време аз намерих тази книга в книжарницата. Оказа се, че тя е издадена и беше много търсена. Аз намерих издателството и съобщих, че авторката на книгата има наследници. По такъв начин ти и сестра ти получихте възможността за издръжка. Вие сте богати, книгата се преиздава и донася добри доходи. Вие няма за какво да се притеснявате. Днес аз искам да ти предам и книгата, и ръкописа, и всички документи, които пазя. И още искам да те отведа на гроба на майка ви. Ще издържиш ли?
   Сълзите задушаваха Мариел, тя нищо не можеше да отговори, само бършеше очи с юмручетата си и кимаше с глава.
   - Не се натъжавай толкова, момиченце, неизповедими са пътищата Господни. Сигурно ти и сестра ти носите отговорността за греховете на вашият род. По време на изповедта, вашата майка ми разказа за своята много сложна съдба. Когато е била на твоята възраст, с нея се е случило голямо нещастие, страшен случай. Това е било душевна травма, която трудно може да бъде излекувана. Майка ви Соня. е чувствала пустотата и самотата, защото не е познала истински Бога. Носила се е по течението. След време е срещнала баща ви. Той се казва Андрей. Никой не знае какви са били те един за друг и къде е изчезнал той. Очевидно, изкуплението трябва да бъде докрай.
   - Ние знаем къде е нашият баща, - зарадва се Мариел, - Той е жив, ние намерихме нашия дядо. Той скоро ще дойде за нас.
   - Това е много добре. Но тогава защо баща ви толкова години не е проявил интерес към вашата съдба?
   - Възможно ли е да не е знаел за нашето съществувание?
   - Възможно е, това би било най-голямото оправдание за него. Но ако той е излъгал вашата майка и, може би, е навредил на нейното здраве, тогава и на него също не му е било леко да преживее всички тези години. И още, исках да ти кажа нещо странно. Когато майка ти бълнуваше, тя все викаше някакъв камък, а след това - Алкиона.
   - Аз знам кой е Алкиона! - зарадва се момичето.
Свещеникът повече не продължи да говори за това. За да обърне разговора на абстрактни теми, той започна да говори.
   - Лъжата превръща в камък, когато хората се лъжат едни други и самите себе си.
   - Как лъжем самите себе си?
   - Като не се вслушваме в себе си, в своята интуиция. Именно тя отделя разума от безумието. Разумът е нашият контрол. Безумието е доброволната лудост. Интуицията - това е този природен елемент, който позволява да се отдели разумът от безумието; този инструмент, който ни позволява да намираме и да получаваме. В това число и истинска любов. Без нея чувствата се превръщат в камък. Вкамененото безчувствие - това е заглушената интуиция. Когато интуицията е заглушена, разумът мълчи, а безумието царува.