Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 48

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова
       
                Глава четиридесет и осма

    Сочи се събуждаше рано. Днес небето е покрито с облаци. Върховете на палмите се люлеят от силния вятър. В съседните дворове лаят кучета. По пътя край къщата колите шумно натискат спирачки на острия планински завой. Подранилите курортисти шляпат с чехли по плажа, заемат удобни места по-близо до морето. До вратата на мазата, в която спа Соня, самотна кокошка търсеше място да си снесе яйцето. Прибра се от нощното дежурство хазяйката. Тя подреди на масичка под навеса на къщата скромна закуска. Това, което беше останало в трапезарията от вчерашното меню на курортистите.
    - Андрюша, Соня, - силно извика Нели Дмитриевна, - хайде да пием кафе! Донесох ви нещо вкусно.
    Андрей, като се оглеждаше още сънен наоколо, излезе на двора, седна до масата и запали цигара.
    - А Соня къде е? - поинтересува се хазайката. - Почива ли си още? Не бързате ли за морето?
Андрей не отговори веднага, а след това каза, че не знае къде е Соня и че тя не е била в стаята цяла нощ.
    - Тогава трябва да я намерим. Ти звъня ли й? Не? Тогава се обади!
Андрей набра номера. В утринния въздух, приглушеният звън на телефона на Соня сякаш идваше изпод земята.
    Нели Дмитриевна веднага се досети, че Соня е долу в мазата. Заедно с Андрей тя слезе бързо в мазата, за да намери Соня и да се убеди, че с нея всичко е наред.
    - Какво се е случило? Сонечка, как се озова тук? - притеснено попита хазайката.
    - Няма страшно, Рей ме вкара тук, - усмихна се Соня.
    - Много весело, няма що, - закани се хазайката на Рей.
    Той лежеше невъзмутимо в клетката си и с целия си вид показваше пълно пренебрежение към случилото се.
    - Аз се притесних, - започна да обяснява Нели Дмитриевна - В края на градината ми има изоставен кладенец. Не успях да ви предупредя за това. Там можеш и неволно да паднеш. Елате, ще ви го покажа.
    Кладенецът, наистина беше изоставен.
    - Няма вече истински майстори, - въздъхна хазяйката. - Този кладенец го изкопаха много отдавна покойният ми съпруг и неговите братя. Това е голямо изкуство. Целият процес трае доста време. Искате ли да чуете за това? Тогава, нека отидем да закусим, а по време на закуската аз ще ви разкажа онова, което съм запомнила.
    - Съпругът ми се научил да дълбае кладенци от своя дядо. Дядо му живееше в Кубан, беше потомък на казаците, които са дошли в Кубан от Украйна. Почвата в Кубан е чернозем, като завали дъжд, тя се превръща в лепкаво тесто. Но водата е особена, лековита, сладка, мека, вкусна. Започваха да копаят от 8 юни - деня на Свети Теодор Стратилат - покровител на копачите на кладенци. Много дни трябва да дълбаят земята, докато стигнат до първият водоносен слой. А трябва да приключат до 30 юни. Не просто да изкопаят шахтата, а да стигнат до шестия подземен извор. След това зидаха кладенеца с тухли и правеха дървения парапет. Моят мъж е бил още момче, когато дядо му го пуснал за първи път в кладенеца, за да извади тапите от водоносните жили. Казват, че който пуска на свобода подземните извори, той освобождава душите на затворниците, които се мъчат в огнения плен.
   - Какъв е пък този огнен плен, - попита предпазливо Соня.
   - Дядото разказваше на мъжа ми, че когато копаел кладенците, сякаш чувал как под земята душата на планетната вода се мъчи от неземен огън. Той мислел, че тези странни видения, които му се явяват, са в резултат от жегата, задуха и праха. Той виждал борбата между огъня и водата. И сякаш водата имала ключ. И този, който го намери, ще победи огъня. Веднъж, точно преди да почине, дядото видял насън, че този ключ го намерила девойка, която се казвала Нона. Ключът започнал да й говори. Нона се изплашила и хвърлила ключа в дълбок кладенец. И оттогава ключът пътешества под земята, търси потомците на Нона, за да могат те да победят огъня и да освободят затворниците от плен. Всичко това е много странно. Този разказ се предава в нашето семейство, но на никой друг не сме го разказвали, страхувахме се да не изглеждаме чудновати. Не знам, защо ли ми се прииска да го разкажа на вас?
   Нели Дмитриевна отиде в кухнята да измие чиниите. Андрей тръгна към магазина. Соня прекара известно време в размисъл, а после се упъти към кладенеца. Той по-скоро приличаше на яма с вода, защото беше изкопан в подножието на скалата. Използваха го за поливане на градината. Защитната ограда беше облицована с дъски. На една от тях едва личеше надписа: „летете със самолетите на аерофлот”. Това вероятно е било част от вече ненужен рекламен надпис. Толкова ненужен и вчерашен, колкото и самия аерофлот, на чиито самолети някога Соня летеше за Адлер, когато още съществуваше Съветския Съюз. Соня постоя още малко до кладенеца, след което реши да се прибира. Около кладенеца земята беше влажна и хлъзгава. Соня се подхлъзна и падна на колене. Изведнъж й се стори, че почвата се движи. Соня помисли, че това е предизвикано от световъртежа, поради страха от падането и затвори очи. Когато се оправи от пристъпа на гадене и отвори очи, точно пред нея, до коленете й нещо проблесна. Тя протегна ръка и взе калния метален предмет. Гребна вода от кладенеца и започна старателно да го търка и мие.
   Слънцето в Сочи не бърза да се покаже над планината. И не веднага рано сутринта. Изглежда и то спи, като всички почиващи, и не бърза да става. Към девет часа, а на края на лятото дори и по-късно, то мързеливо излиза от своето райско кътче и разпръсква лъчите си над изгризаните планински върхове. И без да бърза, изпраща лъчи към дефилетата, все едно им прави услуга - хайде, порадвайте се и вие.
   Соня се зарадва на слънчицето. Такова ласкаво, то обещаваше хубав ден и топло време. Освен това с един от своите лъчи освети предмета в ръцете на Соня. Това беше ключ.