Сянката

Познанията ни за отвъдното са такива, каквито са познанията за живота на дете в утробата на майка си.

Чу сирената на приближаващата се линейка. Искаше му се само петнадесет минути да поспи. Сигурен бе, че за това време организмът му ще си почине достатъчно до следващата операция. Искаше, но не можеше. Сякаш единствено очите му не бяха уморени. Все по-трудно понасяше нощните смени. Оставаха му две-три години до пенсия и трябваше да ги избута някак си. Навремето, ако беше станал военен хирург щеше вече да е пансионер. Не се съгласи защото мислеше, че ще го командват разни некадърници. А то какво се оказа?! Цял живот го мачкат пак тези некадърници, които вероятно не са одобрени и от военните дори. „Добре, че съм на финалната права. – казваше си понякога – Все някога този скапан живот ще свърши!” Чудеше се каква нервна система имат колегите му, та спят преди смяна. Може би такъв би трябвало да бъде всеки добър хирург, но той не беше от тях. Никога не можеше да заспи, тогава когато се налагаше. Превъзбуждаше ли се или преуморяваше, не знаеше, но сънят бягаше от него. Нощите са дадени за сън, а не за „разфасовки в транжорната”.
Стана. Изми лицето си, за да се освежи. Излезе на терасата, за да запали цигара. Зазоряваше се. Звездите постепенно загасваха, за да отстъпят пред слънчевата светлина. Пушеше бързо защото знаеше, че ще го повикат всеки момент. Дръпна дълбоко от цигарата преди да я загаси в пепелника. Прибра се в стаята и мигом чу забързаните стъпки на старшата сестра в коридора. „Сега ще почука.”
- Доктор Николов? – на вратата се почука три пъти с отмерени движения.
Колко познато му беше това. Години наред работеха заедно. В определени моменти всеки знаеше какво мисли другият и дори извършваше точното движение или манипулация преди да е произнесена дори и една дума.
- Кажете, Павлова?
- Спешен случай!
- Разбрах от линейката.
- Пак ли не можахте да поспите?
- Ще спим там долу.
- Престанете с вашият черен хумор!
- Какъв е случаят?
- Тежко катастрофирал младеж. Фрактура на лицевата част с изкъртени шест зъба, четири счупени ребра, перфорация на бял дроб, разкъсан черен дроб, счупен трети шиен прешлен, натрошен десен крак с вероятност за ампутация и изтекло дясно око.
- И още е жив!?
- На командно дишане! Слаб пулс!
- Пригответе го! Идвам.
- На масата е. В кръвта е открит наркотик. Хероин.
- Анестезиологът знае ли?
- Доктор Мандев е осведомен веднага след излизане на резултатите.
- Е, Павлова, да тръгваме!
Беше сигурен, че старшата сестра е подготвила всичко за операцията. Екипът от асистенти бе повикан и чака в залата. Сега всичко зависеше от ръцете му. Тези ръце, които са връщали хиляди хора в живота и са изпращали хиляди в отвъдното. Пациентът беше подготвен за интервенция.
Сестрата отваряше последователно вратите до залата, сякаш се стараеше по всякакъв начин да запази и последните капчици сила на хирурга.
- Де и жена ми да се грижеше за мен така, както ти се грижиш!?
- Аз се грижа за хирурга. Ако ми бяхте мъж, надали щяхте да получите това внимание.
- Така си и мислех. Затова предпочитам да съм твой хирург, наместо твой съпруг.
Отдавна, преди много години имаха мимолетна връзка. Бе плод повече на изгаряща страст, отколкото на нещо сериозно. И двамата разбраха, че ще е глупаво да съсипят семействата си и да градят свое, когато винаги можеха да се наслаждават на малък флирт и бърза целувка. После годините отминаваха и техните отношения се бяха превърнали от такива на колеги в такива на приятели. Верни и привързани един към друг приятели.
Трикратно изми ръцете си с бързо действащ сапун. Старшата сестра Павлова бе подготвила антисептика и стерилните ръкавици.
Погледна към операционната маса. Младежът лежеше без да помръдва и без да издава някакъв стон. Много смърт бе видял, но не можеше да свикне с нея. Повечето от колегите му сякаш ставаха безразлични към пациентите си. Режеха, пореха, шиеха и винаги без никакви чувства. Мислеше си, че след години и той ще стане такъв, но не успя. Всъщност винаги бе мислил не толкова за пациента, колкото за близките му, защото пациентът е само оръдието за страданието на близките. Ето например този младеж със сигурност ще остане инвалид за цял живот. Всъщност живот ли ще е!? За него – в никакъв случай. Това ще е живот на инвалидна количка, с изкуствено око и обезобразено лице, защото за направата на козметични операции ще са нужни много, много пари, а надали ще ги има. За пречупен прешлен и ребра ще са нужни поне шест месеца обездвижване. Перфорацията на белият дроб до живот ще му донася настинки, грип и куп други болести. А неговите близки какво ги очаква!? Още по- големи главоболия.
Старшата сестра изстиска тубичка с “Бетадин” върху ръцете на доктора.
Вероятно баща и майка щяха да се редуват да обслужват сина си до тоалетната, щяха да го къпят в инвалидната количка, щяха да го развеждат по градинките, където млади майки и бащи се радват на децата си, които той никога няма да има. Неговият живот ще е кошмар за родителите му, а и за самия него. И всичко това при положение, че престане с хероина. Да, хероина! Глупава мода. Уважение към тези правителства, които спазват смъртното наказание при залавяне на преносител на хероин, а не такова престъпно като нашето, което за пари е готово да погуби народа си и най-вече младежта. Всъщност просперитетът на една държава зависи от правителството му. А правителството се съставя от народа. Ако правителството не си върши работата, е защото или народа иска да е така или защото е страхлив и жалък.
- Професор Николов, пулсът спря! – обади се една от сестрите наблюдаваща монитора за пулс.
- Пригответе нула цяло и три милилитра “Епинефрил”! – обади се един от лекарите в екипа.
- Не, оставете! Радев, няма смисъл от напъните ни. – обърна се той към лекаря. – Само ще продължим мъките му, а и тези на близките.
Стори му се,че някаква сянка премина над него.
- Павлова!
- Слушам Ви, професоре!
- В залата има насекомо!
- Невъзможно!
- Възможно, възможно! Видях сянката му проектирана от прожекторите на тавана. Искам да докладвате дали сте унищожили насекомото и обезпаразитили залата!
- Разбира се, професоре!
- И се свържете с близките, за да съобщите за смъртта на младежа!
- Документите му са в полицията.От там са казали на колегите, че всички сведения за младежа веднага ще бъдат предадени на регистратурата ни, след като данните бъдат записани и в техните регистри.
- Добре.
Николов свали престилката и напусна залата, без дори да се е приближил до пациента. Достатъчно бе виждал обезобразени лица и безформена плът. Този път щеше да си спести тези неприятни гледки.
На терасата запали отново цигара. След час щеше да си тръгне. У дома отново нямаше да може да заспи,може би до обяд. После умората щеше да си каже думата. На вратата се почука. Градският шум се увеличаваше все повече и повече и това бе причината да не чуе първоначалните почуквания. Вратата се отваряше докато загасяше цигарата си.
- Доктор Николов! Получихме информация от полицията!
- А, добре. Обадихте ли се на близките?
- За това съм тук.