Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 51

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава 51

     Ако Соня не беше пила вино, нямаше да се срещне с необикновения камък, нямаше да събира сега вещите си и нямаше да бърза да се качи на морския лайнер. Но вече няма смисъл да се говори за това. Добре, че поне е на лайнера. Добре, че е на презморско пътешествие. Добре, че поводът е приятен и не пътува в неизвестното, а при приятелката си. Във всичко може да се намери нещо положително, зависи от коя страна ще погледнеш на обстоятелствата. Понякога всичко до такава степен върви зле, та си мислиш, че никога няма да свърши. А то – хоп и свършва отведнъж. А какво ще произлезе от днешното добро обстоятелство, не ти се иска и да мислиш, а и няма смисъл. Колкото и да мислиш, все едно - нищо няма да измислиш. А и няма време за мислене. Никакви мисли не ти идват в главата, когато имаш ранна токсикоза от първата половина на бременността, когато морето се вълнува и лайнерът, макар и не много силно, се клатушка, а всеки поглед към морските вълни те кара да съжаляваш, че днес си закусвала.
    - Защо ти е толкова зле, Соня? – Андрей намери Соня в безлюдно място на палубата и се осмели да я прегърне, без да предизвиква недоумение в погледите на минувачите. – Ти имаш морска болест? Трябваше да летим със самолет.
    Соня не искаше да споделя с Андрей своите тежки и същевременно радостни за нея обстоятелства в такава обстановка. Тя мечтаеше да му съобщи за бременността си в романтична обстановка, вечер, на запалени свещи. Мечтаеше да види щастливия блясък в очите му. Мечтаеше да чуе всяка дума, която той ще й каже. Сега моментът не беше подходящ, морето се вълнува, повдига й се...
    - Навярно имаш право. Никога по-рано не съм пътувала на такива параходи и не съм предполагала, че може да имам морска болест.
    - Преди и не е имало такива лайнери. Намерих в каютата една брошура за историята на корабоплаването в Кубан, та там пише, че параходът се е появил тук още през ХІХ век, за гориво са използвали дърва и зехтин. Можеш ли да си представиш? Зехтин! А е имало и параход с колела, един дори се е казвал „Маня”. Смешно е, нали?
    Андрей виждаше как се мъчи Соня, искаше да я разведри, обаче от старанията му не излизаше нищо добро. Соня продължаваше да мълчи, седеше със затворени очи и нищо не му отговаряше.
   - Ако искаш да останеш сама, само кимни с глава и аз ще се махна, - помоли я Андрей.
Соня кимна, Андрей я целуна по косата и тръгна да се разходи по палубата. От бара долиташе тиха, приятна музика. Андрей реши да влезе и да изпие едно кафе. Тази сутрин посетителите бяха малко. Няколко човека седяха по двама или сами на различните масички. Пиеха кафе, четяха, говореха по телефона. Беше обикновено утро, както навсякъде. Ако не гледаш към вълните, все едно, че си на земята, нямаше никаква разлика.
   - На майка ти май й е лошо, - момичето се приближи към Андрей.- Може ли да седна при тебе. Такава скука е. И аз пътувам с родителите си. Не ме пускат никъде сама, макар че съм вече пълнолетна. И тебе ли не те пуска майчето ти сам?
  - Откъде накъде реши, че това е майчето ми?
  - То си личи, много внимателно се отнасяш с нея.
  - Само по това ли си личи?
  - Не само, тя е облечена някак провинциално, не прилича на тукашните богаташи. А и е дебела. Сигурно пропуска тренировките във фитнеса?
Андрей предпочете да не отговори нищо, девойката се смееше и той се присъедини към нея. След това те известно време си бъбриха всякакви глупости. Уговориха се да се срещнат вечерта в клуба, да потанцуват, да се позабавляват, да се опитат да се отърват от роднините.
   Андрей изпрати момичето до нейната каюта и се отправи към своята. Соня лежеше и четеше книга.
  - Какво четеш?
  - Намерих я на етажерката, сигурно някой я е забравил - „Ана Каренина”.
  - И какво пише там? - Андрей внимателно легна до Соня.
  - Не виждала смисъл в живота, не вярвала на никого...
  - Да, да, - подхвана разговора Андрей, - толкова богата, имала страх от Бога и накрая - под влака.
  Соня остави книгата настрани и се усмихна. Сега той ще започне да й разказва за влаковете. За параходите вече беше слушала. Соня прегърна Андрей, притисна се към него - младия, красивия, силния...Тя беше толкова щастлива, че го има. И толкова нещастна от това, че разликата във възрастта им е така голяма. Соня разбираше, че с всяка изминала година тази разлика ще бъде все по-забележима. Стараеше се да бъде сдържана в радостта и в тъгата. Това беше доста сложно за нея. Но все пак се чувстваше щастлива. Нека е само днес, само утре, само още малко време. Соня искаше това морско пътешествие да не свършва никога. Казват, че съществувал бермудски триъгълник. В него времето спирало. Соня искаше да пропадне сега, заедно с парахода, в бермудския триъгълник, за да остане завинаги в това щастливо състояние, в което се намираше в този момент. Да не може да излезе от каютата. И всичко онова тайно и скрито, което напира да излезе наяве, да остане тайно завинаги. А паметта й да изхвърли деня, когато с нея, невръстното момиче, се погаври онзи възрастен чичко. Да заличи от спомените си годините, през които тя - самата още дете, без майка, отглеждаше сина си, а той загина. Казват, че Господ е справедлив и всичко в света се движи по Неговия закон. Тогава защо, Господи, защо?
    ПортАл събра урожая...