Гнили ябълки

Ако са ни запомнили с нещо неприятно ,това не означава , че не са ни обичали.

- Какво й се чудиш, юнга!? Лапай я цялата!
Всички прихнаха да се смеят. От зейналата паст на Стария Макс се показваше един единствен зъб. Огромният търбух на Черния Зак подскачаше, сякаш в него имаше надута топка, която всячески се стараеше да излезе . Дори Свирепия Бери изкриви устни в някакъв вид усмивка. Само капитанът мълчеше.
- Внимавай с червея! Може да ти извие ръцете без да се усетиш!
- Да беше стоял при мама, та да ти ги бели!
Отново прихнаха да се смеят.
Всеки ден на моряците раздаваха ябълки. Против скорбута. И то развалени. Хубавите оставяха за по-късни времена, а сега ядяха червивите. Ядяха си  ги просто така - с червеите. Ако трябваше да премахнат гнилото и червивото, нищо нямаше да остане. Всъщност ябълките представляваха гнила маса обвита в тънка ципа, в която почти нямаше нещо здраво. При опит да се отгризе, тази гнила маса се изливаше на земята , което не бе от полза за моряка и здравето му. Затова моряците отваряха усти и засмукваха ябълката. Малкият юнга не можеше да свикне с това. Все пак успяваше въпреки погнусата, но му трябваше минутка, за да събере смелост. Именно тази минутка използваха моряците, за да се повеселят.
- Мисли за мезето! Представяш ли си как ще шава в корема, а?
- Що не го изкараш и да го изпечеш? Така ще го преглътнеш по-добре!
И отново всички се заливаха от смях.
Момчето не им се сърдеше. Те с нищо не бяха виновни. Той и неговата погнуса бяха причина за това. Събра смелост и захапа ябълката. Ядеше бързо. Със затворени очи. Разбира се от това изригна нов смях, но момчето дори не ги чуваше.
- Достатъчно!  Качвайте се на палубата! Налягането пада! Ще има буря! Дано да се разминем! Свалете гротмачтата!
Свалянето на гротмачтата винаги се изпълняваше от момчето. То бе пъргаво и леко. Като котка се катереше до върха на мачтата и я освобождаваше от въжетата, след което се спускаше по едно от тях.
Когато се качиха на палубата вече валеше дъжд. Нямаше вятър, но това означаваше, че е пред буря. Момчето бързо се покатери на мачтата и като кръстоса крака около нея, хем  се задържаше, хем  работеше с двете си ръце,като се опитваше да откачи въжето от халката. Но въжето беше мокро и сякаш се бе затегнало повече от всеки друг път. Опита се да го издърпа със зъби и  точно в този момент силният порив на вятъра блъсна главата му в мачтата. Зашеметен за секунда, той се изпусна и полетя надолу. Всички видяха как се строполи върху една от лодките. Падна на борда й и вероятно му се пречупи гръбнака. Момчето не отрони нито дума. Мълчеше и гледаше учудено всички, които се надвесиха над него. После от крайчеца на устата му потече кръв. То притвори очи и издъхна.
Въпреки силният вятър и проливният дъжд го погребаха по стар морски обичай, като го привързаха към няколко дъски и го спуснаха зад борда.
Вечерта беше тъжна и тиха. Дори клатушкащата се газена лампа, сякаш осветяваше помещението по - мижаво.
- Жалко за малкия! Така весело ни беше с него! - почти през сълзи прошепна Стария Макс.
- Няма вече да яде червеи! - обади се Черния Зак.
- Така е. Сложих в пазвата му най-хубавата ябълка преди да го спуснем! – прошепна тъжно и Свирепия Бери.
- И все пак предпочитам да ядете червивите, отколкото да ви спускам в морето със здрави ябълки!– отсече капитанът и се оттегли в каютата си.