Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 58

''Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава петдесет и осма

На Мариел вече не й останаха сълзи. Тя ги изплака тази нощ, когато „летя” при майка си на небето. Нейната майка й показа техния баща. Разказа й как се получава така, че те се срещат на място, където още няма нито майки, нито деца.
Такова пространство има в „гуменото” време на вечността, където съществува това, което вече се е случило, което ще се случи и което се случва сега.
Утре Мариел и Изабел навършват 15 години. Днес те още не са се родили. Такова е това място. Мариел плаче за майка си, тя вижда как от една кола грубо изхвърлят бременната й майка, която е още под въздействието на наркотика, пред стените на православен манастир. Соня дълго лежи на студения асфалт. От раната на главата й се процежда кръв. Бездомно куче ближе раната и се опитва да й отхапе ухото. От болката Соня дойде на себе си и закрещя. Никой не отговори. С последни сили Соня стига до звънеца, натиска копчето и губи съзнание. Вратата на манастира се отваря.
...На болнична носилка откарват бързо Соня в операционната. Мариел вижда утрешния момент на своето раждане. Вижда загрижените лица на докторите и чува тяхната прогноза:
- Няма никакъв шанс...
Мариел вижда как отвеждат майка им отново в манастира, защото тя няма гражданство и медицинска застраховка. Оставят я на носилката пред вратите на манастира. По закон трябва да я върнат там, откъдето са я взели.
...Соня спеше в замъка си и сънуваше страшен сън. Сякаш се намира в „гуменото” време, заедно с дъщеря си. Утре дъщеря й става на 15 години. А сега, в „гуменото” време, Соня вижда манастир, болнична носилка, упойка, две близначки, равнодушните лица на докторите.
На сън всичко винаги е засукано и неясно. Не трябва да се вярва на сънища. Не трябва да се мисли за нищо лошо, всичко ще бъде добре. Това е просто от спарения въздух в стаята. Трябва да излезе на улицата, да отиде при хората, да се разходи в парка. „Така и ще направя.” – реши Соня, облече се, взе чантата си. В парка нямаше хора. Соня седна на пейката, отвори чантата си, за да прочете внимателно записките на своята баба. Зави й се свят и тя направи това, което й препоръча психологът. Той научи Соня да се лекува с бял лист хартия. Да запише на този лист това, което я безпокои. Махаш листа по-далече и подсъзнателно се отстраняваш от проблема си. Проблемът се отдалечава и по-малко те тревожи.
Соня взе химикалката и написа: „Дръж се, Соня”.
Улицата на Лион изглеждаше свежа и чиста. Удивителният въздух галеше дробовете. Книгата се оказа много по-интересна, отколкото си мислеше Соня. Четивото я увлече и тя не забеляза двамата мъже, които вече няколко пъти минаха покрай пейката, на която тя седеше. Оглеждаха я внимателно, обаждаха се по телефона, след това тихо се приближиха отзад.