Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 60

''Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава шестдесета

     Соня разбра, че повече не може да продължава така. Андрей не отговаряше. Вместо неговия любим глас, Соня чуваше в отговор досадния глас на оператора. Той съобщаваше, че абонатът временно е недостъпен и я молеше да се обади по-късно. Соня c последни сили набираше номера, но резултатът беше същият. Накрая Соня реши да не се обажда повече. Чувстваше болка в душата си, в самия й център. Така й се струваше. Тази болка, като с паяжина, беше оплела и сковала цялото й тяло. Беше й невъзможно и непоносимо да спи, да диша, да мисли, да вижда хора, всяко действие й причиняваше не толкова физическа, колкото много пъти по-силна вътрешна, необяснима болка.
Струваше й се, че човек се чувства така в последната секунда от живота си, когато разбира, че няма да се върне тук, няма да види близките, родни места, че няма път назад, и този миг, за разлика от последния миг на живота, се повтаря отново и отново. С това не може да се свикне.
Целият живот на Соня, сякаш книгата на баба й, минаваше пред очите й, същия - без картинки и почти без текст. Стара, страшна, овехтяла тетрадка. От нея веeше мъртвешка хладина.
- Ето, ти чувстваш тази болка, с която ще се наложи да живееш дотогава, докато твоя живот не приключи по Божията воля.
- Чувствам, че това ще е скоро. Не мога да опиша чувствата си, пък и няма смисъл.
- На тебе, Соня, ти се струва, че хората не те забелязват, по-точно не искат да те виждат, нямат нужда от тебе, че ти не съществуваш, че си сянка, неясна и неразбираема. И аз се чувствах по същия начин.
- А имаше ли желание да крещиш? - попита Соня болногледачката.
Монахинята свали от горещото й чело мократа кърпа, смени разтопилия се от високата температура на Соня лед, без да бърза сложи на челото й новия лед, завит в кърпата, усещаше се, че размишлява, преди да отговори на въпроса на Соня.
- Да, имах желание и крещях, и не можех да чуя дори себе си, но болкатa, която чувствах, ме отрезвяваше. Но след това ставаше още по-зле, по-гадно и изобщо нямах желание да живея повече.
- Но нали за да си отидеш, също ти трябват сили, а на мен такива вече не ми останаха, тази болка взе всичко! - Соня затвори очи, по бузите й потекоха горещи сълзи.
Монахинята седна до нея на стола и попита:
- Искаш ли да чуеш една история?
Соня кимна утвърдително и монахинята започна да разказва една притча:
Живяло някога едно малко момче. То имало ужасен характер. Баща му се опитвал да повлияе на сина си, да го възпитава, но момчето не се променяло. Един ден бащата му дал си торбичка с пирони и му поръчал да забива по един пирон в градинската ограда всеки път, когато започне да губи търпение или се скара с някого. Първия ден момчето забило четиридесет пирона. В течение на следващите седмици то се стараело да бъде сдържано и от ден на ден броят на забитите пирони намалявал. Оказало се, че да бъдеш сдържан е по-лесно, отколкото да забиваш пирони... Накрая дошъл денят, когато момчето не забило в оградата нито един пирон. Тогава то отишла при баща си и му казало за това. Бащата накарал сина си да изважда от оградата по един пирон всеки ден, в който не е загубил търпение. Дните се нижели един след друг и накрая момчето вече могло да каже на баща си, че е извадило всички пирони от оградата.
Бащата отвел сина си до оградата и му казал:
- „Сине мой, ти се справи много добре, но погледни тези дупки в оградата! Тя вече никога няма да бъде същата както преди. Когато се скараш с някого и му наговориш думи, от които ще го заболи, ти му причиняваш рана, подобна на тази дупчица в оградата. Пиронът може да бъде изваден, можеш да помолиш и човека да ти прости, но раната си остава. Душевната рана причинява толкова силна болка, колкото и физическата.
- Много интересно, - прошепна Соня и затвори очи. Тя си спомни, че бешe чела нещо подобно в интернет, когато ходеше заедно с Андрей в компютърния клуб в Краснодар. И там имаше притча, подобна на тази. В нея се говореше, че трябва да даваш на хората повече, отколкото те очакват да получат от теб и така трябва правиш с всички.
„Когато казваш „обичам те”, казвай го сериозно. Когато казваш „съжалявам”, гледай човека в очите. Не се смей над чуждите мечти.
Може да получиш много душевни рани, но това е единственият начин да изживееш живота си. Говори бавно, но мисли бързо. Ако някой ти зададе въпрос, на който не искаш да отговаряш, усмихни се и попитай: „Защо искаш да знаеш това?”
Помни, че голямата любов и големият успех носят много голяма опасност. Когато преживееш някаква несполука и загубиш много, не губи поуката.
Винаги помни триадата: уважение към себе си, уважение към другите, отговорност за постъпките си.
Не позволявай малкото безразличие да разруши голямото приятелство.
Усмихвай се, когато говориш по телефона. Този, който ти се обажда, ще го почувства по гласа ти. Помни, че понякога да не получиш нещото, което много искаш, също е късмет.”
Соня беше запомнила тези прости истини почти наизуст, защото те й се сториха значими. А сега за нея всяка дума имаше значение.
- Можете ли да ми разкажете, - обърна се Соня към монахинята, - защо приехте монашеството?
- Разбира се, че мога. - При други обстоятелства монахинята никога и за нищо на света не би разказала нищо за себе си. Но сега... Тя разбираше, че Соня умира, че няма да успее да разкрие нейната тайна на никого. Прииска й се да сподели, да свали от душата си тежкия камък. - Аз станах монахиня, защото се наситих на толкова много разочарования от хората и от света, че заради обидата лесно се отрекох и от хората, и от света. Монашеското пострижение освобождава човека от греховете на неговия род, остават му само личните грехове, така е по-лесно да се спаси.
- Аз вчера молих, - каза Соня, - и исках от Господ да ме преведе в другата реалност. И изведнъж чух глас: „Ти и така си вече в другата реалност”. Но след това си спомних как ме обиди Андрей, колко лошо постъпи с мен. Обаче реших да изтърпя всичко, нека сам Господ сложи всичко по местата му. Нали сега вече не съм с Андрей, какво ме засягат подлите му постъпки?
- Чудесно, - каза монахинята, - а още по-добре ще бъде, ако му простиш. Моли се и искай от Господ да ти открие твоя път. А сега заспи спокойно, сякаш нищо не се случило. - Монахинята оцени състоянието на Соня като последен лъч от нейната жизнена сила. Бързо излезе и скоро се върна заедно с настоятеля на манастира. Соня се стресна от звука на отварящата се старинна врата и отвори очи.
- Готова ли си? - ласкаво и състрадателно я попита настоятелят. - Искаш ли да станеш монахиня?
Соня отговори утвърдително и настоятелят започна тайнството на монашеското пострижение. Пред мисления взор на Соня премина детството й в Нежин, как баба й помагаше на жените чрез магия да привлекат към себе си мъжа. Може би целият живот на Соня беше наказание за страшния грях на баба й, за магьосничеството. Никой няма право да налага своята воля на чуждата и да решава обикновените човешки проблеми чрез магия. За всичко в живота се плаща. Възрастните вършат за пари скритите си, мръсни дела, а техните потомци плащат. Така се случват: първото опитване на вино, раждането и смъртта на Павлик, щастието с Андрей и тяхната нелепа раздяла. С болка откликна ударът по главата й в парка, ужасът от мръсната маза, където искаха да извадят черният й дроб и да го присадят на стария алкохолик. Излизането от упойката, когато й казаха, че нейните момичета Мариел и Изабел са живи и много красиви. Заключението на лекарския консилиум, когато й съобщиха, че мозъчната й травма е приела необратимо развитие и на Соня й остават само няколко часа живот. Беседата с настоятеля на манастира, че с приемането на монашеството тя ще спаси от родовото проклятие своя род и децата си. Соня умираше и искаше само едно - да доживее до края на тайнството на приемането на монашеското пострижение. Настоятелят четеше бързо молитвите, като постоянно поглеждаше към Соня. В един момент в килията се появи непоносимо за очите сияние. Лицето на Соня изсветля, тя стана с много години по-млада, заприлича на малко момиченце и на птичка. А може би, на ангел. Докато обличаха Соня в монашеските одежди и парамана, светлинатa не изчезна. Тя сякаш чакаше определения момент. Когато Соня взе в ръцете си своя монашески кръст, им се стори, че тя сякаш гледа към някакъв невидим гост, който присъства тук до нея. Никой от останалите не го виждаше. Взряна в пространството, Соня се усмихна на невидимия гост и прошепна:
- Аз идвам...
И си отиде.