Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 61

''Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава шестдесет и първа.

 „Времето е велик учител, но убива своите ученици”.
                Хектор Берлиоз


- Станете! Влиза съдът!
Минаха повече от десет години, а тези думи бяха първата мисъл, с която Андрей се събуждаше сутрин. По ирония на съдбата, мястото, където той излежаваше присъдата си, се намираше в сградата на бивш манастир. Понякога Андрей си мислеше, че това е правилно. Пък и по какво се различава животът на монаха от този на затворника? Само по това, че затворникът са го изолирали принудително, а монахът по собствена воля е обрекъл себе си на изолация. Андрей го спасяваше работата, когато я имаше. Беше му мъчно, че никой не го чакаше и не му пращаше колети, не идваше на свиждане. На онези затворници, които имаха любими в свободния живот, им беше по-леко, а може би и по-трудно. Андрей беше сам. Соня не му отговаряше. Оказа се нереално да я открие. Всеки нов ден минаваше през съзнанието на Андрей като година. Той беше забравен от всички и отхвърлен. В душата му едновременно царуваше ужасяващ хлад, върху който по невероятен начин кипеше злоба. Андрей беше красив и млад, но не му се случи да стане нито любим, нито младоженец, нито баща. Болезнено го нараняваше радостта по лицата на осъдените, когато те получаваха писма от своите любими, в които им пишеха, че ги обичат и чакат. След такива писма, неговите съкилийници сякаш ставаха по-силни, сякаш имаха в свободния живот извор на сила, който лекуваше техните душевни рани. Андрей усещаше остро цялата си накърненост, невъзможността да споделя насъбралото се в неговата разтревожена душа, толкова му се искаше да говори за нежността, за чувствата си, да довери своите тайни. Но на кого? Кой щеше да му повярва, че той няма вина за смъртта на Шура? Кой би го разбрал? Как му се искаше да има поне капчица щастие, как му се искаше да обича. Какво знаеше той за свободата на своите непълни деветнадесет години? Краткия период на щастие, прекаран след колонията на тавана с приятелите си и ласкавите ръце на Соня. Андрей не знаеше какво означава проклятието, но проклинаше живота си отново и отново, ден след ден. Който не е бил в затвора, няма да разбере за какво мислеше Андрей нощем. Но той знаеше, че ще излезе на свобода и ще научи заради кого излежава тази присъда.
Най-страшната самота е самотата сред тълпата. Тя поражда депресия и проблеми от физическо и психическо естество. Самотата е заразна като вирус. Тя прави човека недоверчив, отхвърлен от обществото. Андрей позна болката на самотата сред хора, социално подобни на него, зад високата ограда. Наоколо тичат кучета. По бодливата тел тече ток. На никого не си нужен. Приятелите отдавна са те забравили. Не вярваш в човека. Озлобен си на всички. Дните се точат едни и същи. Около тебе има само решетки и конвой. Затворът е наука на науките, неговият свят е жесток и фин. Той те учи да различаваш кой е човек и кой - отрепка. Точно на днешния ден в Нежин Соня се измокри от проливния дъжд и дойде при Андрей в къщата на баба си Агафя. В този ден Андрей стана мъж. Това беше в миналия живот. А сега той седеше зад решетката на прозореца и гледаше как едно врабченце влачи хлебна коричка към своето гнездо, където неговата сива приятелка мъти пиленцата. А моите деца? Къде са моите деца? - мислеше Андрей. Скоро ще стана на 32 години, можех вече да имам отвън деца...Добре, че за малките птички не пишат закони и няма да вкарат това врабченце в затвора заради това, че е откраднало от затворническата столова коричка хляб. Но, въпреки всичките си горчиви мисли, Андрей знаеше, че ще дойде денят, той ще излезе оттук и ще намери Соня. Сигурно тя се е омъжила и е щастлива във Франция. Но сърцето му подсказваше, че нещо не е така, че не е това. Той едва ли ще може да докосне косата й, да я погали, да я прегърне, да успокои това скъпо същество. Едва ли. Но бяха му останали снимки. Беше ги скрил на тайно място в апартамента на баща си. Поне имаше снимките. Ако тези снимки можеха да се озоват сега тук, сигурно щеше да му бъде по-леко да си спомня за Соня и за онези места в Париж, където те се разхождаха всяка вечер. „Обади ми се, Соня, звънни ми, намери ме!” Андрей мислено повтаряше отново и отново тази болка дотогава, докато тя стана непоносима. Той не издържа. Започна да разбива в стената кокалчетата на ръцете си. „Бъди силен” - пишеше той с окървавените си пръсти във въздуха пред сивата стена. Но в дълбочината на душата му го топлеше мисълта за това, че той и Соня са заедно, че са две частици от Вселената, и сякаш чува детски смях или глас на ангел, който го вика: „Татко, татко, това съм аз - Мариел, всичко ще бъде наред, потърпи още малко, твоята омраза още не е узряла.” Дори след като излезе от затвора, Андрей ще продължи да сънува как бяга, бяга. Целият лагер спи, а той тича през снежното поле и се задъхва. Прогизнал е от пот. Провира се с пукот между дърветата. Пропада в ненаситно блато. Кучетата лаят някъде на две крачки от него. Той сипва тютюн върху следите си. Върви през ручея, за да заблуди преследвачите. А те са все по-близо и по-близо.
Когато се събуди, той си спомни стиховете на своя другар от затвора.
„Нерядко верният приятел ти е враг,
врагът е, всъщност, твоят брат.
Кръстът ти не винаги е знак,
че в рая някому ще бъдеш драг.
Затворът още не е повод
да счупиш живота си, сякаш е молив.
В тайгата зимата не означава мраз,
тя всичко на всичко е само пейзаж.
Дъждът в съдбата ти не значи лошо време.
Да спиш с жена - не е любовно бреме.
Да имаш всичко не означава, че щастлив си.
Носа да си разбиеш – не значи, че цял в кръв си.
Тълпата – това съвсем не е народът.
Да победиш – това не е признание”.
Това беше дълго стихотворение. А какво друго да се прави? В самотата имаш достатъчно време, за да убиеш човешкото в човека, не само да пишеш дълги стихотворения.
През един от тези самотни дни Андрей усети, че неговата омраза е узряла. И почувства, че е готов да убие някого или себе си. Той стоеше сам на двора, когато през вратата на затвора влезе един свещеник.