Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 64

''Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава шестдесет и четвърта

      Мариел не спеше. Тя не летеше мислено през нулевата точка в онези светове, където сега живееха нейната майка, баба Агафя, леля Нона, чичо Никола, братчето й Павлик. Тя чакаше дядо си Сергей. Тя вече го обичаше. Той беше първата родна душа от външния свят, от реалния свят, където няма лекари, няма бавачки, които гледат на нея и на сестра й сякаш са от зоологическата градина. Той ще пристигне. Ще ги вземе оттук. Тя ще живее в Киев, у дома. Ще има приятели сред връстниците си, ще учи украински език. Още отсега беше научила от бавачката да произнася една фраза: „ласкаво просимо”.
      Мечтите я окриляха не по-зле от резонансните полети. След това настъпваше спокойно равновесие на мислите. Какво знаеше тя за дядо си? Че са го намерили? А къде е синът му, техният баща? И Мариел пое риска да влезе в света на живия човек през вратата на резонансното възприятие. Това не беше трудно за нея. Дълбоко, в генната й памет се пазеше информация за това, че Тесла не бе оставил нито описания, нито разработки на своята теория за резонансното разбиране магнетизма. Неговите безбройни експерименти бяха създали база за новото разбиране на материята. Никола смяташе, че светът е единна, непрекъсната електромагнитна среда. А материята е една от проявите на организираните електромагнитни колебания, описвани с математически алгоритъм. Тесла смяташе, че законът за резонанса е най-природния закон, изключващ времето и разстоянието. И че всички връзки между явленията се създават предимно чрез различни по вид прости и сложни резонанси - съгласувани с вибрациите на физическите системи. А ключът за разбирането и управлението им е електромагнитната основа.
       Мариел на интуитивно ниво разбираше това. Но също така разбираше защо нито при Никола, нито при много от неговите последователи, в края на краищата не се получи нищо. Защо те загиваха, губеха разсъдъка си, изчезваха при неясни обстоятелства. Къде са всички тези изследователи и резултатите от изследванията им? Защо хората и досега остаряват, умират, летят и самолетите им се забиват в земята, падат в автобуси от мостове, влаковете им се сблъскват с локомотиви, потъват на непотопяеми кораби? Защо не попитат нея, Мариел, как да се преместват във всякакви точки на пространството? Та нали момичето знае, че вратата за възприемане на света е винаги отворена. И че атомите трябва да бъдат свързани един с друг, иначе те са свободни. Че Бог е създал атомите свободни. Защо човекът не вижда, че ключът е скрит в неговия резонансен контур. Защо хората считат резултата от своите скрити мисли и настроения за непредвидими промени? Всичко е предвидимо.
Светът върви към пропастта от прекъсване на връзките. На атомно ниво всички хора ще станат свободни. Тогава те ще почувстват непредсказуемостта на промените. Може да се случва всичко и нищо. Всички са свободни и правят, каквото си поискат. И ще се появи един, който ще знае какво искат хората и клиентите в баровете в ПортАл. Кипящи страсти и опиване до забрава. Да гледат огъня и как работят другите. Той ще им го осигури. Той е клонинг. Той не е човек и е никой. Самия той е един отвратителен коктейл от свободни атоми, смесен в дежурния чрез същия този резонансно-електромагнитен метод. Той е създаден, за да се подчинява и да изпълнява заповеди. Но реши сам да овладее ситуацията и да подчинява, така че всички да служат на него. Такъв е той, Увижтутя. Ако се прочете неговото име обратно... Той целият е разместен и обърнат наопаки. Ятутживу (от рус. - Азживеятук) Та ти никога не си живял в тялото на Мариел. Там няма място за тебе.
В Соня имаше предостатъчно място за него. Защо Соня намери ключа, но не се възползва от него? Защото, като всяка друга жена, е невнимателна към знаците. Като всяка жена, е зациклена върху себе си и своята мъка. За жената загубата на детето й е трагедия от вселенски мащаб. В своята мъка майката не е способна нито да вижда, нито да чува какво й говорят. Тя възприема, но не реагира. Нейният свят се превръща в една точка – нулевата точка, точката на болката. Болката - това е малък камък, който не изглежда опасен, но него можеш да го хвърлиш по-лесно, отколкото големия камък. Ако душата е чиста като стъкло, то може да бъде разбита и от най-малкото камъче, излетяло изпод гумите на в нищо не виновен джип. Нали той е ВИП-персона, той има джип... той ще те изпревари по пътя на живота, от милосърдното желание да те предпази.
     „Бедничкият” - лелката разпознала в алкохолика жертва и решила да му помогне, да му купи вино. Трябва да бъдем милосърдни, нали пътят към Господа минава през милосърдието. Сега лелката сигурно е в рая, тя съжали пияницата, обаче не попадна в резонанс с момичетата - тийнейджърки, не можа да усети какво може да се случи с тях след нейната намеса в хода на събитията. Всъщност, тази лелка е главният бутон на масата на твореца, когато той реши да почине. Соня изпи виното и целият й свят се срути. Защото ПортАл построи своя свят до вратата на рая. Вратата на рая винаги е затворена и заключена. А до нея е вратата на ада, която винаги е отключена, защото всеки има ключ от рая, но хората са невнимателни същества и губят ключовете си. Докато не си намериш ключа, няма да попаднеш в рая. За душите на чистите хора се води борба още от раждането им. Защото ключът от рая изглежда така:”Ф”. Защото ключа си самият ти. Ти си началото и края на любовта. Началото, защото преди теб Соня никого не беше обичала. Края - защото ти не си тя, ти не можеше да я обичаш и не трябваше. Ти си нейния син, ти не си жена, ти трябваше да забележиш знаците. Мариел плачеше и крещеше, когато намери в резонатора на нулевата точка информацията за своя баща Андрей Черноморец.