Разказ от Г. Богданова - Като юда - Отчий дом

КАТО ЮДА
Разказ от Г.Богданова

   Чакахме пред вратата на нотариуса вече два часа. Всички бяхме изнервени и ядосани. Секретарката му  ни предупреди, че бил на някаква непредвидена среща с областния  уп-равител и ще се позабави, за което от негово име ни поднасяла извинения. Това „ малко” за-
къснение, обаче, се беше проточило толкова дълго, че, ако бях  сам  отдавна бих си тръгнал. Но с мен чакаха за изповядване на сделката и семейството, което искаше да купи наследствения ми имот - двора, къщата и петдесетината декара ниви, на  които дядо  ни се съсипваше от работа, за да издържа  голямото ни семейството Той се разболя от мъка по  тях, когато  трябваше да влезе в ТЗСЗ.  Баща ни, обаче, беше ги прежалил, затова, когато при реституцията ни ги върнаха  нито искаше, нито можеше да ги обработва и ги даде в новата кооперация срещу нищожна рента.
     После аз спечелих  от лотарията „зелена карта” и заминах за Щатите, където устроих някак живота си. Сестра ми почина преди да се омъжи, а след нея от мъка  си отидоха и родителите ми и всичко, което притежаваше семейството ми наследих аз.
      Останала без стопани, къщата  се рушеше, двора пустееше, а приходите от нивите отиваха  в джоба на арендаторите.
       Затова, тази година, като излязох в отпуск, реших да се върна в България и да се оттърва от
бащиното наследство, от което и без това нямах никаква полза. Намерих купувачи, но България беше в период на криза и имотите се продаваха на безценица. Договорихме някаква  смешно малка сума и ето ни при нотариуса за оформяне на документите.
      Аз, нервен и ядосан на себе си, че си губя времето и  похарчих  луди пари, за пътуването ми до тук. А те, доволни, че толкова евтино се сдобиват и с къща , и с двор, и с ниви.
       Излязох навън , седнах на пейката пред сградата и запалих цигара. До мене стояха две жени Едната  от  тях, долу – горе на моята възраст  развълнувано говореше на събеседницата си, която държеше ръката на  приятелката си и от време, на време  кимаше разбиращо с глава. Неволно се заслушах в  думите на  жената. Стана ми любопитно,  защо е толкова  разтревожена.
Ето, какво разказа тя на другата жена:
-         Днес продадох част от себе! За „ жълти стотинки” продадох  родният си дом и двора, в който направих първите си крачки в живота. Продадох  спомените си  и земята, в която лежи  родовият ми корен. Наложи се сама, със собствените си ръце, да вдигна  острата безмилостна брадва на финансовите проблеми на семейството си и да пресека  завинаги най- здравите връзки с него.
-         Не се тревожи,  мила! Какво да се прави, в трудно време живеем. Вече си пенсионерка, сама си, а и децата ти са  затруднени финансово. Наложило се е, недей да се измъчваш!...
Но  първата жена ,сякаш не обърна внимание да утешителните й думи,  и изстена  глухо:
    -  Много ме заболя! Не съм и мислила, че в сърцето ми ще се отвори рана. Зейна мрачна бездна, от която полазиха в душата ми студ, тревога и страшно чувство на вина.
      Разбираш ли, Дани, никога вече няма да  вляза  в  този двор,  в който всяко дърво, всяко цвете ми шепнеше с радост „Добре дошла!”. Там всяка педя земя ми напомня за  неуморните , грижовни ръце на баща ми. Там сякаш още чувам забързаните леки стъпки и скъпият глас на мама , докосва ме ласкаво спомена за любимата ми сестра…
     Знаеш ли, със сърето си чух, че в  короните на ореха и старата черница  още се люлеят и звънят  детският ми смях и песните, с които огласях  квартала…
-         Ех, спомени , спомени! Мили са на душите ни, но само със спомени живее ли се? – промърмори унило жената,  на име Дани и прегърна натъжената  си приятелка .
А аз се почувствах  неловко и някакво тревожно чувство запълзя в  душата ми. Жената, явно имаше нужда да излее  горчилката, насъбрана в сърцето й, само поклати глава и  с насълзени очи продължи да говори:
    - Не смеех да погледна към къщата.  Тя сякаш се беше смалила и  посърнала  от мъка. Прозорците й, ми заприличаха на разплакани очи, които  ме гледаха с укор и питаха: „ Нима ще ни предадеш? Нима ще обърнеш гръб и ще ни изоставиш ?”
     С наведена глава и треперещи ръце се мъчех да отключа входната врата. Ключът  трудно се превъртя, сякаш  правеше последни  отчаяни опити да не допусне чуждите хора зад прага на на-шият семеен дом. Вратата жално заскърца : „Опомни се! Утре ще е късно!”
    Но всъщност, вече наистина беше късно! Новите стопани оглеждаха всеки кът, опипваха всяка вещ, а аз имах чувството, че стоя безпомощна и разголена пред любопитните им погледи. И чувствах, че една част от мене  си отива безвъзвратно. Чувствах се като последното листо на  едно умиращо дърво, което вятърът  отнася далече, далече от него – самотно и  смалено от  осъзнатата изгарящо - болезнена истина, че обратен път няма, че  нищо в живота ми от тук – нататък  няма да е такова, каквото е било някога и че аз самата  от този ден съм половин човек!
    Душата ми се разплака , Дани! Изтичах навън и за последен път напоих розите с горчивите си сълзи.
Стиснала в ръцете си договора за незначителната сума, за която продадох  родният си дом и най – скъпите си помени, с натежало сърце  излязох на улицата, с чувството, че вече съм никоя.
   Жената въздъхна тежко и като обърса с кърпичка плувналите си в сълзи очи, помоли приятелката си да тръгват вече.
     Стоях безмълвен, трогнат от  разказа на жената и с натежало сърце , за първи път  се заслушах  в  гласа в душата си, който дълго бях  пренебрегвал като ненужно сантиментално чувство, родено от носталгията , присъща на всеки емигрант.
    И този миг си спомних за Юда и за ония жалки 33 сребърника, срещу които е продал единственото безценно нещо, което  имал. Продал е доверието на близък човек, а с него и душата си, погубвайки от алчност  и себелюбие човешкото в себе си.
     Станах решително от пейката и обърнах гръб на сградата, в която чакаха  купувачите, и на нотариусът, който най- после влезе задъхан в сградата. Качих се на колата и като окрилен потеглих към родното си село. А на душата ми беше леко и хубаво, сякаш  току – що се бях пробудил от  тежък, кошмарен сън!
  *    *    *

                ОТЧИЙ ДОМ

       Авторизированный перевод Аркадия Белкина

   Уже два часа мы стояли перед кабинетом нотариуса, нервные и злые. Его секретарша предупредила нас, что у него сейчас совершенно непредвиденная встреча с представителями регионального правительства. Если бы я был один, я бы давно плюнул на все и ушел. Но со мной была семья, которая собиралась купить у меня мою наследственную собственность – дом и 50 гектаров земли. Мой дедушка давным-давно умер, мой отец не захотел обрабатывать эту землю. Я выигрывал в лотерею «Грин-карт», уехал в США и довольно неплохо там устроился. Вскоре мой отец и моя незамужняя сестра умерли и единственным владельцем родительского наследства остался я. Тем временем дом постепенно разрушался, поле запустело. И я решил в конце концов избавиться от этого бесполезного хозяйства. Я приехал в отпуск в Болгарию, найти покупателя в период кризиса, когда все продавалось за бесценок, было довольно легко. И вот я стою перед кабинетом нотариуса, злой на себя за то, что потратил такие деньги на поездку.
   Я вышел на улицу, сел на скамейку и закурил. На соседней скамейке сидели две пожилые женщины и о чем-то взволнованно говорили. Невольно я прислушался к их разговору. Одна женщина сказала другой: «Сегодня я продала часть себя! За копейки продала свой дом и двор, где сделала свои первые шаги. Продала землю, где  мои корни. И все это из-за тяжелых финансовых проблем моей семьи. Я никогда больше не не войду в тот двор, в котором каждое дерево, каждый цветок шептали мне с радостью «Добро пожаловать!» Там каждый клочок земли напоминает мне о заботливых руках моего отца. Там, кажется, до сих слышен звук дорогих шагов и мягкий голос моей мамы. Там живет нежная память моей сестры. Там в пышной кроне шелковицы звучит смех моего ребенка».
   Я чувствовал неловкость и какую-то странную тревогу, которые проникли в мою душу. А женщине, видимо, необходимо было выразить горечь, наполнившую ее сердце, и она продолжала: «Я пришла к этому дому и не смела даже на него взглянуть. Окна – как заплаканные глаза – смотрели на меня укоризненно, словно спрашивали: «Ты избавилась от нас, ты отказалась от нас?» С опущенной головой и дрожащими руками я попыталась открыть дверь. Я вошла в дом – новые жильцы смотрели на меня на каждом углу и я чувствовала, что часть меня уходит навсегда – как последний лист на умирающем дереве. Я выбежала из дома, вся в слезах, чтоб больше никогда сюда не возвращаться».
   Я стоял в оцепенении, пораженный и взволнованный печальной историей этой женщины и в моей душе рождались доселе неведомые сентиментальные чувства ностальгии, рано или поздно присущей каждому эмигранту. И в этот момент я отчетливо понял, что предал свой отчий дом, родную землю, на которой жили мои предки и мои мать и отец. Землю, на которой я родился, сделал свои первые шаги, землю, на которой я стал человеком. Я сказал своим покупателя, что передумал продавать, поймал на дороге машину и уехал в родное мое село. И в моей душе было так легко и хорошо, как если бы проснулся от тяжелого кошмара.