Съкровището, Автор Генка Богданова

СЪКРОВИЩЕТО
 Разказ от Генка Богданова, номиниран от читателите и журито за „НАЙ –ДОБЪР  РАЗКАЗ” В НАЦИОНАЛНИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „Поетични звуци” -2013 г
Посветен е на потомците на насилствено потурчените българи и тяхната родова памет
   
 Имаше го! Знаех, че го има. Не беше нито измислица, нито легенда. От дете слушах да се шушука за него. Било старо, много старо. Никой от шушукащите не знаеше какво точно е това имане, но всички бяха сигурни, че е много, много  ценно.
- Голямо богатство ще е! От мене да го знаете! –с  разтреперан от вълнение глас започваше любимата на цялото ни село тема някой.
- Сигурно, щом е скрито толкова добре, та никой до днес не го е намерил. – клатеше глава друг.
- Чувал съм за него още от дядо си, пък той го знаел от своя баща. В двора на Асан Харамията било заровено, ама никой до днес не е успял да го открие.- добавяше трети.
- Бе, дяволска работа ли е? Самодиви ли с магии пазят мястото, дето е заровено? Всички знаем, че имане има, ама – на, никой нямаше късмет да го открие.Ни близките на Харамията, ни чужди хора…-въздишаше със съжаление още някой.
    Имането беше любима тема и на жените от нашето село:
         - Че има имане – има!Сигурна съм! – уверено говореше най-старата жена в селото, баба Айше. - Буен и непокорен човек бил Асан Харамията, плячкосвал товарите на богати керванджии.И чудна работа – налитал повече на турски кервани и чорбаджийски товари. Бе, то, не е и толкоз за чудене, на бедната рая, какво ще й вземеш? Може и хора да е убивал, че кръв и проклятие да тегнат над имането…
-Може пък с труд да е спечелено,бе бабо Айше? Кадърни хора са Асановия род, работни…
    Слушах разказите на тези чужди хора и сърцето ми биеше до пръсване от вълнение. Нали и аз бях потомък на този род, а и сигурно това легендарно имане лежеше скрито някъде в нашия двор.
   Или бе  заровено в темелите на старата, грохнала под тежкия товар на годините си къща и, чакаше най-достойния от няколкото поколения  потомци на Асан Харамията и неговата бяла, руса и синеока ханъма –Гюзел Фатма да го открие най- после.
     Годините се търкаляха. Аз порастнах и възмъжах и много неща в живота ми се промениха. Но не за тях ми е думата.
     През всичките тези години аз носех в сърцето си тези вълнуващи разкази за ИМАНЕТО и копнеех да го открия.
     Дори не бях сигурен, защо го исках толкова много. Дали защото като всеки човек мечтаех за богатство и слава? Или дълбоко в себе си съм свързвал това легендарно имане с някаква строго пазена, но красива и много важна тайна за моето семейство. Не знам.
     Знам само, че когато тръгвахме с керваните изселници за Турция  не позволих на баща си да продаде двора и къщата.
Не се съгласих и да се заселим по-навътре в страната, където вече се бяха устроили криво-ляво наши роднини.
     Останахме в Одрин.Усещах със сърцето си, че и близките ми не искаха да скъсат невидимата нишка, която ни свързваше и теглеше назад към България.Трудно ни беше ни “прекрачим” Босфора. Заселихме се в европейската част на Турция, близо до границата, зад която остана заровен пресечения  корен на родословното ни дърво, родния дом и гробището, където лежаха скъпи на сърцата ни хора.
    Десет години всяка нощ сънувах синьото небе над България, вълшебната красота на Родопите и старата ни къща. Глуха, посърнала, безмълвна и сиротна сред буренясалия двор.Сънувах и имането.То ми даваше знак, припламвайки с жълтия пламък на старото злато на пшеничните поля, или ме зовеше с мекия сребрист звън на родопските ручеи, блестеше във витите сребърни и златни гривни, в ковани колани и трептящи наушници.
    Кой знае, защо това видение се преплиташе в съня ми непременно със сладкия глас на родопските чанове и волна ,красива родопска песен?
     И нещо все ме теглеше назад.Не зная, носталгията по родния край ли, болката от посечения ми родов корен, ясните сладки спомени  за минали щастливи дни под ведрото българско  небе и гордите орли,  виещи се над Орфеевата дивна Родопа, или онова неоткрито имане  като жарава тлееха в душата ми  и ме измъчваха?
Или ме мъчеше  онова странно и болезнено усещане, че мястото ми не е в тази чужда страна, сред чужди на сърцето ми хора?
   Не търсех отговор на тези въпроси. Аз просто знаех със сигурност, че ще се върна обратно.Трябваше да се върна!
     Уж бях турчин, но в Турция не намерих своето място, нищо, че отново носех турското си име. Слушах “майчиния” си турски език, който би трябвало да знам, а в душата ми звучеше по-сладко българската  реч. И нито езикът ми, нито душата ми искаха да се пречупят и да се почувствам наистина турчин.
     Уж бях сред свои, а нито веднъж през тези десет години не усетих в гърдите си великата радост на завърналия се при едноверците си изгнаник…
      И…ето ме най-после отново в стария бащин дом!
     Не ме питайте как се завърнах! Нито мога да ви опиша болката, която преживях от раздялата с близките си. Тежка беше цената, която трябваше да платя, за да се върна отново под родното небе.
      По-важното е, че отново дишах с пълни гърди свежия дъх на планината, стъпвах по зелените поляни, където премина детството ми, галех с поглед  красивите непрестъпни скали на Родопите и виещите се над тях волни орли.
  Отключих с трепет ръждясалия катинар на входната врата и се потопих в сумрачната тишина на старата ни къща. Имах чувството, че душата ми ме посрещна на прага.
   Тук всяка вещ очакваше моето завръщане.Всяка вещ, притихнала и прашна, беше съхранила за мен скъпи спомени и надежди за нови щастливи мигове.
   Пък и имането беше тук и ме очакваше. От сърце вярвах в това. Моето завръщане беше ново начало, нов живот, който аз сам трябваше да съградя отново.
„Дано радостните сълзи, които пролях пред прага на родния си дом, да дадат отново живот на родовият ми корен! Дано Бог ми прости греха, че оставихме земята си пуста толкова години, за да търсим измамни миражи в чужда земя!”
     Свидна ми беше старата къща, но тя си беше изживяла вече годините. И освен спомени нищо друго не можеше да ми предложи. А аз не исках да живея само с тях.
     Реших да построя нова къща върху  старите, здрави темели.
А след това щях да преровя и двора. Сантиметър - по сантиметър, камък – след камък, но непременно щях да открия и имането. И чак тогава щях да намеря покой за душата си, и сладък сън за очите си.
     Когато започнах да развалям старата постройка най-после се случи и чудото. Открих го! И то точно там, където най-малко бях очаквал. Почти пред очите ни е било. Досами ръцете ми, които хиляди пъти са отваряли и затваряли стария дървен долап, в който мама държеше големите самуни сладък дъхав хляб.
      Беше скрито в голяма кожена торба под двойния дъсчен под на долапа. Голямо!Точно както често го сънувах.
      Ръцете ми се разтрепериха от вълнение. Не знаех да се смея ли, да плача ли от радост. Изпълваше ме необяснима гордост, че именно аз, най-младия потомък на Асан Харамията и най-силно привързан към родния дом открих онова, което няколко поколения търсеха, мечтаеха да открият, но все не успяваха.
   А то било мой късмет!
    Сърцето ми се люлееше като камбана в гърдите ми, а ръцете ми, студени и влажни се бореха с двойния възел на дебелите кожени върви, зад които се спотайваше тайното съкровище на моите предци. Онова ценно имане, така грижливо скрито като дар за бъдните поколения от предците ми.
     Когато най-после успях да развържа възела и торбата се отвори, останах изумен от това, което открих в нея.
     На дъното й  лежаха „ каба” гайда и дълъг овчарски нож с гравирано име ИВАН –ЧОБАН, а до тях - една грижливо сгъната гиздава родопска сватбена рокля и завити в бяло, извезано с пулчета дюлбенче иконка на св.Богородица с Младенеца, дървено кръстче и една стара библия със сребърни закопчалки на дървените корици.
   А на първата корица нечия ръка бе изписала с едри, красиви букви:”На Стефанка Поптонева за светото й кръщение. 1826 година