Светулка за двама 5

… Втурна се в къщи и влетя в спалнята. Задъхваше се, тресеше се, изгаряше… Свита под завивката, се опитваше да се скрие от самата себе си.
„Какво направих…“
Стискаше очи, а изпод клепачите бе той - как се смее, как вдига вежди, как облизва устни, как свежда лице над нея… Това е сън, това  просто трябва да е сън.
Нещо в кухнята тропна, чу се гласът на Георги:
-Светле, ти ли си?
Тя подскочи, обезумяла от страх. Впери огромни очи в мъжа, застанал на вратата със сандвич в ръка.
-Бях по работа наблизо и реших да отскоча да хапна… Какво ти е, Светулке? – той разтревожен се взря в пламналото й лице. – Защо се прибираш сега?
-Лошо ми е – едва успя да прошепне и се стовари обратно в леглото, извърнала лице. Боже, просто бе знак от съдбата и двамата да я наричат така!
 Той я пипна по челото.
-Париш. От толкова юркане как няма да се разболееш. Снощи в колко си дойде?... А,видях на табуретката униформата на сервитьорка. Ти и сервитьорка ли стана вече? И това ли те кара да вършиш тоя тулуп? Ще ме накара да отида и да…
-Недей, Вълчо, моля те. – мисълта Георги да разбере, че днес не е била на работа я паникьоса. – Остави, снощи се наложи да заместя едно от момичетата. Нищо работа.
-Ама ако той си мисли, че може да те разиграва така… утре ще те извика да заместиш и чистачката. – изсумтя, наведе се да я целуне, но тя извърна глава. –Много ли ти е лошо? Искаш ли чай?
-Не.
-Аз трябва да тръгвам. – зави я и подпъхна завивката под раменете и краката й. – Опитай се да поспиш. Ще се прибера по-рано и ще направя вечерята. Ако оня ти се обади, само да си посмяла да отидеш.
Светла изчака да чуе как се затваря вратата на апартамента, зарови се във възглавницата и зарева с глас. Ако имаше поне една причина да го мрази за нещо, тя не би се поколебала да я използва като оправдание, но тази загриженост просто я смазваше от вина. За толкова години не беше крила нищо, разказваше му всичко, до най-малките подробности, и даже й беше приятно да го прави, защото така се чувстваше сигурна и защитена. А сега целият подреден и удобен живот беше отишъл на майната си и Светла се ужасяваше от тайната, която трябваше да пази от всички и от всичко. Мисълта за това я плашеше и опияняваше едновременно.
Тя скочи, отиде до компютъра и се зарови в многобройните снимки – на сцената, на морето, албуми, лица... Жена му! Какъв нещастен брак, та тя е приказно  красива: червена чуплива коса, тъмнозелени очи и плътни устни – перфектна жена,каквато тя никога нямаше да бъде. И съмнението я загриза: защо! Защо нея? Играе ли си? Вбесена, отиде в кухнята и си направи кафе. Трябваше да сложи край на тази нелепост. Никакъв Круглов не е идвал, целувала си мъжа си, а си сънувала глупости. Стоп на руските песни, минаваме пак на „Куин” и „Аеросмит“… или поне някой певец, дето да не е жив.
Стисна чашата с кафе и затвори очи. И отново видя Василий, лицето му, устните му, ръцете му... Гореща вълна я заля и разпиля всичките й страхове. Да става каквото ще, мамка му! Василий, не друг, а Василий Круглов я целуна и обеща да се върне за нея.
А после я връхлетя вълна от страхлива слабост и я задави. „Какви ги забърках? Какви ги забърках?...”
Мобилният й звънна. Бонев... Мразеше го тоя простак. Вината беше негова. Ако не я беше измъкнал от пицарията снощи, нищо от този объркан сън нямаше да се случи.
–  Да!
– Вълкова, би ли дошла насам?
– Шефе, снощи ми дадохте почивен ден.
– Знам, знам. Все пак мини за малко, трябваш ми.
Скърцайки със зъби, Светла се приготви за излизане, благодарна, че живее достатъчно далече, за да се успокои по пътя и да не хване шефа си за гушата.
– Влез, Светле, влез... – Бонев се усмихна, но усмивката му беше като на хищник. – Как мина снощи? Проблеми?
– Не, всичко беше нормално. – Тя не знаеше откъде ще дойде ударът и беше нащрек.
– Тогава защо си освободила Диана?
– На момичето му стана лошо, шефе! – Говореше спокойно и делово. – Скоро се сгоди и не е много добре, може и да е бременна. Няма да е приятно, ако започне да повръща пред гостите...
– Да, да... – побърза да се съгласи Бонев и Светла се засмя, защото знаеше колко му е неприятно да говори за такива проблеми. Понякога се чудеше как може такъв пресметлив тарикат да е толкова наивен – кажи му само „женски неразположения” и той веднага изчезва, за да не му се налага да слуша. И тя се изкуши да го изнерви, като му обясни за гаденето, за раждането и всички ония интимни подробности, които го караха да се изприщва, но каза само:
– Аз я заместих. Вечерята мина много гладко.
– После – погледна я косо той, – чувам, сваляла си нещо руснака. Целувала си го, а?... – Обаче не питаше, а го съобщаваше като факт, като издънка, която нямаше да бъде простена.
– Моля?! – Трябваше й време. Ударът дойде неочакван и тя се стъписа, но и се ядоса. Никой не можеше да рови в личния й живот, а този гадняр се държеше така, сякаш я притежава.   
– Целувала си го!
– Не бих и пропуснала! – атакува на свой ред тя. – Василий Круглов е звезда. Вие ще се замислите ли – и тя потърси някое известно име, понятно за общата култура на шефа – ако Цеца Величкович вечеря в нашия ресторант? 
– Защо не каза по-рано? – подскочи Бонев. – Щях да го оръся тройно – тия са червиви с пари. Поне нещо отгоре не остави ли за вечерята?
– Не – каза тя и се усмихна. Когато станеше дума за пари, никакви жени нямаха шанс, даже и Цеца.   
– Срамота! Пък звезда бил. Ще им... – разфуча се шефът. – Всичките са такива! Ами после? Защо си останала сама с него?
– Помоли ме да му правя компания, докато си изпие питието. Знаете – руснаци!
– Внимавай, Вълкова! Умно момиче си. Няма да позволя на персонала си да флиртува с клиентелата. Това уронва престижа на заведението. Казвал съм: там, където си вадиш хляба, не си вади…
„Не думай! Точно пък ти!”
– Не съм уронила ничий престиж! – Гласът й беше твърд, почти режещ. Георги можеше да й държи сметка, но това алчно прасе – никога! – Напротив – спечелих добър клиент, защото остана много доволен от храната и от обслужването.
– А за хотела? – не миряса Бонев.
– За хотела питайте рецепцията, аз там работа нямам!
– Да де, да... Намерил ни в нета съвсем произволно, та много съм любопитен дали е останал доволен. Ако дойде пак, вече ще знам какво да го правя. – И потърка многозначително ръце. – Ами това е, Светле, това исках да изясним. Извинявай, че те разкарах. Отивай си, почини си... И помисли за юбилея на доктора все пак. Аз на Атанасова трябваше да го натреса, ама...
– Атанасова ли? Тя нали напусна?
Бонев омекна:
– Абе обади ми се... изплака ми, какво да я правя... Разведена, че и с малко дете... Ще си сдържа нервите другия път. – И като й подаде един плик, някак сконфузено добави: – Това е за тебе, заслужи си ги.
Тя взе плика и надникна вътре.
– Благодаря, наистина си ги заслужих. А за Атанасова – жалко, тъкмо се зарадвах, че ще се издигна.
– Хайде, хайде, не прекалявай! – вкисна се Бонев. – Бягай сега, че си имам работа.
Светла вървеше към изхода, когато чу Радко да вика след нея:
– Г-жо Вълкова, елате веднага в офиса. Има нещо за вас.
– Ако е нова поръчка, някой изгоря... –  нахлу в офиса, готова за бой, но на вратата се спря и ахна: на бюрото й имаше голяма кошница с рози. Прекрасни бели рози. И запечатано пликче, в което откри визитка, а на нея с широк почерк пишеше:“ Жди! Вернусь!“ Тя я скри в шепа.
-Казаха ли от кого са?
-Донесоха ги от хотела. Откакто пристигнаха, Атанасова не може да си вдигне ченето от пода. – младият мъж изгаряше от желание да обсъдят и тайнствения ухажор, и състоянието на управителката, но Светла пресече това желание с мрачен поглед.
– Хубави са. Нека останат тук – каза сухо тя и побърза да излезе, преди някой да е видял как неудържимо треперят ръцете й. Едва изтърпя бавното клатушкане на автобуса през половината град, слезе и профуча забързано край църквата, в която се канеше да иде, влезе в къщи и се втурна към компютъра. Измъкна визитката.
„Получих розите! Прекрасни са! Чакам те! С.”