Жабешки неволи

Решила жабата да пътешества. Свят да види. Излязлала от гьола и не направила и десетина скока изведнъж попаднала в дълбока яма. Толкова дълбока, че колкото и пъти да се опитвала да излезе от нея все завършвало с неуспех.
– Ох, горката аз, какво зло ми се случи. Нима много исках от този живот, та ми се случи това!? Аз, която винаги съм вярвала във Всевишния, сега чакам в това мрачно място своята смърт. Не мога да разбера, защо аз!? Може би Боговете така са отредили!? И всъщност има ли изобщо богове!? И ако има, то те са несправедливи и жестоки, щом ме оставят така да загина. Та тук ще изсъхна от прегряване. Ще се превърна в ужасяващо грозна мумия. След време с мен ще плашат децата навярно. Ох, нещастната аз!
Дълго се вайкала жабата, плачела и проклинала всички богове и богини, съдби и късмети и изобщо всичко свързано с житейският живот на една жаба. Така изминали много часове. Все пак малкото влага в ямата били достатъчни, за да поддържат крехкият й живот. Но докога? След дълго обмисляне решила, че е най-добре да вика за помощ. После се отказала, защото това щяло да привлече змията или някой щъркел. Да мълчи също не било решение, защото така никой не би узнал за нейното нещастие и не би й помогнал.
– Ако ще се мре, по-добре е да викам за помощ. Змията или щъркелът ще ме погълнат за секунди, а така ще издъхна след дълги мъчения.
И започнала да вика. Викала, викала, но никой не чул пискливият й гласец. Отчаяна и уморена, тя се свила в единият ъгъл в очакване на смъртта.
На свечеряване внезапно земята се разтресла.
– Господи, сега пък земетресение! Какво ли още ме очаква!? Малко ли ми беше, че паднах в ямата, ами сега и ще ме затрупа жива. Има ли какво още да видят моите очи!?
И затворила очи в очакване на Смъртта. Но тъй като Смъртта не идвала решила да отвори едното си око, за да види какво става.Първото нещо, което видяла било хобота на огромен слон.
– Да, сега знам, че ще умра стъпкана, а не от жажда и глад. Поне няма да изсъхна, а и смъртта ще бъде краткотрайна. Стъпкана. Господи, защо си толкова жесток!? Нима не можеш да направиш така, че поне да умра красива!? Защо ще трябва да приличам на говеждо лайно – сплескана и миризлива!?
Изведнъж върху нея се изсипал дъжд.
– Не, това не е дъжд! Слонът пикае! Ужас! Ох, задушавам се! Отвратително същество! Как може да си такъв простак! Махай се от тук, гаден дебел слон! Помогнете, давя се!
А слонът изобщо не чувал жалбите на жабата и най-спокойно си продължавал очистителните си дейности. А те нямали свършване и бързо, бързо ямата се напълнила. Жабата изскочила от нея и радостно заподскачала.
– Благодаря ти Господи, че ми прати слона и извинявай за онова, което казах за теб в ямата. Благодаря ти слонче и извинявай за думите ми. Бях малко разстроена.
Надали слонът чул нейните думи, защото бавно продължил по своят път. Не съм сигурен дали и Господ я чул, но най-важното бе, че спасената жаба радостна заподскачала към близкият гьол.

Когато неволята внезапно ни обземе,
готови сме и с Бог да се разправим.
Но дойде ли за нас щастливо време
все случва се така – да го забравим.