Ще се видим

Янар се втурна в болничната стая, държейки игрова конзола и два джойстика в ръцете си… Неотдавна той донесе тука един телевизор, но всичките комедии и телепредавания, които гледаха заедно с Алсу, не предизвикаха желания резултат.
 
Сега двамата приятели седяха на болничното легло – Янар, този невисок момък, притежаващ хубаво, но пъпчиво лице, седеше от дясната страна на леглото, а Алсу, това слабо, бледо момиче, се разположи от лявата страна. Двамата се биха с виртуални мечове и копия един срещу друг около два часа. Янар не преставаше да печели игра след игра. Макар че той беше слаб опонент, всичките му старания, задъхвания, избивания на джойстика и притеснението му не можаха да не накарат Алсу да му отстъпи поне две-три игри… Янар сякаш не забелязваше неумело прикритата сила на приятелката си, но в същото време постоянно се опитваше да бъде по-тактичен към своята болна и слаба партньорка. 

- Защо винаги седиш от лявата страна? – попита я той, дразнейки се, - Не си ли мислила, че губиш поради неудобното си положение?  Ето например, на мен ми е удобно да седя отдясно и може би затова те побеждавам. Седни на мястото ми поне веднъж и навярно ще победиш!

Но тя отказа, като не желаеше да огорчи с незначителната си победа радостното настроение на Янар.

Сред болничния персонал, поради това, че тези двамата младежи играеха все в тази стая, тя получи название – „Стаята на младите”. И помещението си остана с това име дълго време. Но съвсем скоро и неочаквано, стаята се изпразни и загуби това драгоценно име, което го отличаваше от другите скучни, мрачни, пълни със скръб стаи. 

В този ден, макар слънцето ярко да светеше в прозорците, в стаята на болното момиче цареше тягостна, тъжна атмосфера. Лекарите стояха до вратата, притеснени и безпомощни да спасят Алсу, да върнат живота на това момиче, което ги беше пленило с добротата и красотата си.   

  Янар гледаше умиращата, стоейки точно до болничното й легло, припомняйки си смеха й, с който всеки божи ден тя го даряваше. Стараеше се да запази усмивката й дълго за себе си, както някога древните хора с всичките си сили са се стремели да запазят слабият огън през студените зими.

Той си спомни разговорите с Алсу, с които се опитваше да възкреси духа на прекрасната си приятелка, влагаше всичките си старания да запомни образа й, благата й реч. И не можеше да се примери, че я губи.

- Аз пък бих оцелял! – се обади изведнъж.

А тя прошепна с едва доловима усмивка:

- Никога не съм се съмнявала в това!

Той усети нещо в гърлото си, сълзите почти се появиха в очите му, но този вътрешен огън, който носеше Янар от детските си години, не позволи да пророни и капка сълза.

На лицето му се появи надежда, той се втурна към болнична мивка и грабна шепа вода.

- Ако не мога да те запазя в този свят, - каза, бързайки, той, - тогава ще те запазя за другия. Чувала ли си някога за Христос? – попита я той разтревожен, - Аз те моля, търси Го, за да мога някога аз да те намеря чрез Него… Позволи само да те кръстя!

И той проля на главата на Алсу няколко студени капки.

- Но нали само свещениците имат право да кръщават?! – Все със същата усмивка възрази тя.

- Да, някога аз ще стана свещеник. Не се страхувай. Не ти е нужно да влагаш  усилия. Ти само намери Христос, а останалото ще направя аз.

Той събра вежди, като се притесни от неизчезващата усмивка на Алсу. И едва долови шепота й:

- Аз ще намеря Христос. Аз не мога да се боря със смъртта, но мога да се движа по създадения вече път… Бъди сигурен, аз ще Го намеря.

Гласът й заглъхна, но след малко отново се чу шепот:

- Ах, срам ме е, че съм толкова слаба. Но с вярата си аз ще намеря и Него, и теб.
 
- Не си слаба! – възрази без да мисли Янар, -  Ти имаш забележителна способност да твориш добро и сама не го забелязваш. Ти не се бориш, но си способна да проправиш път през скали в името на доброто…  Може би мислиш, че си по-слаба от мен, но всичко, което аз мога да правя, е да удрям, да пламтя и да изгарям… Докато ти можеш да се издигнеш до небесата, които за мен са  недостъпни и да излееш върху този жалък, скучен свят своята безгранична доброта и любов. Пък аз…

- Но без теб няма да мога да достигна небесата, - възрази тя. 

Този път съвсем различна усмивка се появи, като късче от живота й, което все още блещукаше в нея.

- Ще се видим... – прошепна тя тихо...

- Ще се видим... – й отговори Янар, - Обязателно ще се видим отново!
    
***         

След години на далечен остров, разположен на десет километра от материка, биеха камбани. Те съобщаваха за скорошната кончина на един монах, който беше посветил целия си живот в служба на Бога. Тъй като животът на този служител бе пример за настоящи и бъдещи монаси, един дякон, който се отличаваше от другите свещенослужители с писателския си дар, се осмели да опише живота на скромния Божи раб. Описа множество чудеса, които идваха по волята на легендарния монах. Дяконът записа и доста от описанията, които самият духовник през живота си сподели с него. Много искаше поне веднъж нещо да разкраси, да преувеличи, но страхът пред Господа и пред паметта на светия монах не му позволяваха. За дякона смъртта на монаха беше чудо, защото той посрещна тази смърт с блага усмивка. Сякаш тя бе дълго очаквана среща с близък човек, с когото се е разделил много отдавна. И никога няма да заглъхнат предсмъртните думи на монаха Янар, едва доловими за слуха на дякона:   

« Добър живот живях - пълен със скръб и радост… Радвам се на това, че някога срещнах Бога, въпреки че от самото си детство не се стремях към Него. Радвам се и на това, че Той ме окрили с вяра, с надежда за живота и затова аз никога не мислех за смъртта. Дори в моменти, в които изглеждаше, че нишката на съдбата ми може да прекъсне, успявах да направя още едно усилие и да се измъкна от лапите на гибелта. Винаги се стараех да слушам съветите на „дясното си рамо”, което не води до вечен живот, но все пак спасява от тази земна бъркотия. И сега, когато смъртта вече ме чака на прага на вратата, аз съм готов да я посрещна без съпротива и страх, защото изпълних своята мисия. Моля все пак Господ да ми прости това, че тръгнах по пътищата му не заради спасение на душата ми, а заради среща с любим човек. През целия си живот мечтаех за това – още веднъж да се порадвам на най-възвишения Божи дар – любовта…  Толкова съм щастлив, че макар и в отвъдния свят,  най-накрая ще се срещнем с Алсу...»