Светулка за двама 6

08. 06. 2010 г.

Василий едва дочака края на концерта – като никога се измъкна крадешком, за да не налети на обичайната тълпа фенове, която дежуреше пред служебния вход. Никога не отказваше снимки и автографи – помнеше онова време, когато самият той живееше с мисълта да се докосне до големите... Но сега бързаше да се прибере. Тежките му стъпки разтресоха стълбите към горния етаж на къщата и от спалнята на Олга се чу нервният й глас:
– Не съм готова!
Той не й обърна внимание. Нетърпелив като хлапак, влезе в стаята си и отвори лаптопа. Веднага щом се прибра от България, провери пощата си и като видя, че няма нищо от Нея, изпита болезнена тъга. Сега, когато видя писмото, светът изведнъж стана по-светъл, а прахосаният му живот – поносим.
„ Получих розите! Прекрасни са! Чакам те! С.”
Учуди се сам на себе си – вече  побелял, а от едно „Чакам те” очите му се насълзиха като на момче. И също като момче, попораснало, но все още с детски мъх над горната устна, което отпива смело от първата си водка, се почувства някак отмалял, но и със силата да литне някъде високо, високо...
Спомни си, че в самолета, преди полета за България, намигна на стюардесата и се засмя, защото горкото момиче почервеня като ягода и започна да заеква от вълнение. Сега отлично разбираше как се е чувствала и се ядоса на себе си – г-н Голямата работа, идолът на вся Русь, когото жълтите вестници слагаха в леглата на всякакви манекенки, актриси и певици, налапа въдицата чак до плувката. И то не на друга, а на една обикновена българка. Не, Светла не е обикновена! Усещаше го със сърцето си, което за първи път в грешния му живот се чувстваше толкова младо, преродено и пречистено. Нито една жена не бе карала душата му да лети така.
– Каква е тая идиотска усмивка на лицето ти?
Олга го изненада и той се стресна, но после се намръщи и се сопна:
– Няма ли да се научиш да чукаш?
– Че какво? Гол съм те виждала. – И тя се изкиска, а на него му се догади от този смях.
Тя бавно прекоси стаята, отиде до него и демонстративно обви ръце около шията му. Зениците й бяха големи като на сова и той разбра, че е друсана.
– Ще целунеш ли жена си?
– Нямам намерение – Василий я отблъсна отвратен и затвори лаптопа.
– Хайде де! Малка загрявка преди голямата лъжа за Круглови – щастливи и влюбени.
– Лъжи, щом ти се лъже... На мен вече ми е все едно. Уморих се.
– От какво? Да тичаш след мадамите или да бягаш от тях?
Той мълчеше.
– Снощи не забърса ли някоя българска пачавра? Или там никой не дава пет пари за теб, както каза Алексей?
– Не всички са като тебе – озъби й се той.
– О, все пак сме си намерили... Коя е? Някоя черничка маймунка?
– Никоя – отговори с въздишка Василий и започна да се преоблича. – Остави ме на мира!
– Не се прави, че не разбираш! – Олга злобно присви очи.
– Всъщност, Оля, аз никога не можах да те разбера. Когато се оженихме, ти ме обичаше толкова, колкото и аз теб: както се обича змия в леглото. Тогава така трябваше. Сега можем да бъдем свободни, а ти не искаш. Защо?
– Знаеш защо. Няма да те пусна, Василий, няма! Живей с мен и ме мрази! Нека омразата те яде като червей!
Василий се вгледа в тъмнозелените очи на жена си: бяха тежки и дълбоки като тиня на тресавище, от която няма измъкване. Спомни синевата в Светлиния поглед и спотаи този спомен дълбоко в мислите си.
–Не те мразя, Оля – ти ме мразиш. Не те обвинявам, грешен съм пред теб. Бог ми е свидетел, опитах се да изкупя вината си. Ако не да те обикна, поне да свикна с теб. А ти не можа. Защо?... Защо да се измъчваме един друг, а?
– Защото така! Да ти е гадно, че си жив – изсъска тя. – Защото Лев изгни в земята, а ти си до мен. Затова живей, нещастнико! Живей и се мъчи, както се мъча и аз!
Трясна вратата и тънките й токчета отекнаха като изстрели по мрамора на коридора. Василий се просна по гръб на леглото и стисна юмруци, за да укроти желанието си да чупи. Ревност и завист изръмжаха някъде дълбоко в него и го заръфаха като кучета – ревност към оня непознат, в чиито ръце спеше сега неговата Светулка, и завист за спокойния им живот. Чакай, опомни се, идиот такъв! Тя не е твоя, а на друг. И не спря да говори за него през цялото време. С години му е била вярна, а ти за един ден й завъртя главата. А може и да си я завъртял, но сега Света е при него и при детето си, а ти си тук в, голямата празна и студена къща, в която единственият жив звук е злобното съскане на жена ти...
Стисна очи, за да я види отново – сините като планински езера очи, срамежливата усмивка, русите коси, обрамчили бялото лице... Като чудотворна целебна икона, господи! Така му се прииска да я види пак, да чуе гласа й, да усети сладката тежест в гърдите. Не изпитваше дори толкова желание за секс, колкото само да може пак да поговори с нея – болката изведнъж стана така истинска и непоносима, че той, обръгнал на болки мъж, не успя да се сдържи и заплака като дете. Както преди седемнадесет години. Само че тогава беше изплашен за живота си. Сега се страхуваше за душата си. Грешна е твоята душа, Круглов. Черна и омърляна... И за чий бяс се натресе в живота на тази жена? Дори да беше свободна, пак не си за нея. Само ако научи и половината истина за теб, няма да те погледне. Остави я! Ще те почака, ще поплаче и ще те забрави - като сън. И ще заживее нормален живот. В крайна сметка – нищо кой знае какво не се случи...
Обаче се случи и колкото да го отричаше, Василий трябваше да признае, че иска тази жена – иска я отчаяно като удавник, намерил последната спасителна сламка сред мръсотията на блатото, в което бе принуден да живее. И колкото повече мислеше за нея, толкова повече се чувстваше така, сякаш е намерил нещо. Част от себе си. Онази част, която отдавна зарови без кръст и опело. Толкова отдавна, сякаш е била в някой друг живот. Виждаше се до Света – Василий, какъвто бе, когато дойде в Москва: бедно момче, отрасло в тайгата на Кослан. Двадесет и двегодишен студент, беден и гладен като църковна мишка, но пък мечтите му го носеха на орлови криле. Като истинско селянче въртеше глава, загубило ума и дума, възхитено и омагьосано от красотата на огромния град, в който се чувстваше като песъчинка на океанското дъно. Уверено си повтаряше, че един ден тази златна, жужаща, забързана пчела – Москва, ще кацне на дланта му, ще спре и ще замълчи, за да го гледа и слуша. Ще я покори, ще я накара да се влюби в него, както той се влюби в нея от пръв поглед. И доживя този ден, плати скъпо за него, но  го направи – сега Москва го слуша, слуша го и цяла Русия. А той продължава да се чувства като песъчинка – изгубен в света на хората, които не  живеят по Божия закон.
Бурята в душата му бучеше все по-страшно, все по-настоятелно му заповядваше да тегли чертата на всичко и на всички... Да се махне, да се скрие някъде вдън земя. Защо пък да не си купи къща в България, в Пловдив... В онази топла и уютна приказка от камък и дърво. Ще започне живота си наново, ще бъде някой друг. Обикновен руснак сред обикновените българи. Защо не наистина? Но нямаше място, където да се скрие, и той го знаеше. Затова послушно излезе навън, прегърна жена си през кръста, а папараците щракаха забързани, докато Круглови слизаха от луксозната лимузина, която, също като Олга, той никога нямаше да притежава. И Василий се усмихваше на невидимите лица зад фотоапаратите, а отвътре  дрипавата му душа се късаше – както никога дотогава…