Идилични бои -2011

1. Непосилни тъги
2. Ода за стаята
3. Импресия за цяр
4. идилични бои
5. Родина
6. Успях ли?
7. Ти не си ли
8. Дали?
9. Този цвят
10. Разходки
11. Очите на март
12. Пред триножника
13. В сянката на дъб
14. Старо сребро
15. Не е бурлеска
16. Снимка от албум
17. Случайна идея за песен
18. Не ме кичете!
19. Южен странник
20. Вино от глухарчета
21. Преброждане на час
22. Излекувай живота си!
23. Симфония в жълто
24. Сбъднат мит
25. Шаманства през април
26. Гларусов триптих
27. Единствен бряг
28. Джезве с кафе
29. Два силуета
30. Лъч в Булонски лес
31. Полянка и пясък в едно
32. Листец над триножник
33. Мълчана вода
34. С майска природа
35. Усещането
36. Срички
37. Синкав акварел
38. Недовършено платно
39. Усмихни се!
40. Глътка омайна
41. Виртуално
42. Последен пристан



1. Непосилни тъги


Моделиран по-финно от дъх,
по-изящен от профил античен,
блесва в синьо крайпясъчен лъх -
над следобеда - дух идиличен.

Прекосява той бявно брега
като спомен за юлска наслада,
с водораслено-тръпна нега,
търси допир с вечерник прохладен.

Но античната прелест е блян.
Невъзможна повторна отливка.
Отпечатък - от повей по-сам.
На носталгии - виното пивко.

И полита той с дух примирен
към златата на пясъци чужди.
Най-накрая забравил е в мен
непосилни тъг да пробужда.

2. Ода за стаята

В тази стихнала стая има толкова много поезия
в нея изгреви плисват, преливат в кобалт и злата.
Някак звездно-потаен отронва се шепот на фрезии,
сякаш в нощите Кришна са сънували вместо Христа.

Сякаш тук и тъгите са някак неземно-красиви
мисълта за раздяла сякаш много по-малко тежи.
Ако вест не изпратиш, даже дългият плач ще отива
по стъклата,видяли, че в дъжда просто няма лъжи.

Ала ти изневерник си. Нордът дори е по-искрен -
ако блъска - ще блъска по лицето без капчица жал,
без следа маниерност, от която накрая ти писва.
Нито мил, нито лъскав, той, може би, би ме разбрал.

И мълча ти ужасно, защото за шеметна дама
неприлично е някак да реди безутешни слова,
да затъва из пряспи на мечтите, до болка измамени,
а в съня да протака да целуне мига-синева.

Исках може би ода да напиша за малката стая,
сред която ще трябва да забравя и теб и страстта.
Но сълзата ме води нейде вън и потеглям. Не зная
ще довее ли мракът някой принц сред купа о листа.
ФБЯ2022!!!
============================

3. Импресия за цяр

Палитрата ми бързо изсветля -
с талант и обаятелност и нежност.
Кобалт и злато като зимен блян
изляха в нея изгреви безбрежни.

Прокараха ужасно тънък щрих,
откраднат от японските гравюри,
а аз дори не се и възмутих
и дързък експресиввен тон притурих.

Да бъде тъй! Импресия за цяр,
картина, от любов опитомена,
платно случайно - тъничък кенар,
разбрал, че проговори ли - е ценен.

И той наистина говори ми безспир,
без думи - адски тъжно пророкува
идилиите тюркоазен мир
как без смеха ти - пет пари не струват.

И уж съм непресторил се възторг,
решил да възхвали брега самотен,
а всъщност - остър слух съм , вперен взор
дали не си завръщаща се нота.

4. Идилични бои

Часове нижат облаци в бавен сатен
и засенчват ми грижи натрапни.
Със кервани свещени неделният ден
носи тих покой - невероятник.

Съзерцания бликват над ивица бряг,
точно нас за разтуха избрали.
Дай ми наниз от мидички, щипка от рак
и помилвай ме с глас - за начало.

Ням свидетел - светликът ще спусне злата
от копринено-меки мълчания.
Той го може - от толкова много лета
е изпадал във изгревни мании.

А пък ти все се мръщиш,защото реши,
че съм Слънчова само невеста
и едва съм чувала в мъжки души
как покълват най-верните песни.

успокой се, любими! Страстта ни струи,
с всеки прилив и лъч избуява.
само вярвай - жял куп идилични бои
гребнах в сън и ти нося - наяве.

5. Родина

Този флаг, онзи флаг , никой чужд флаг не смогна до днес
да измести селцето от моето детство в ума ми.
То е място, където разкошното пише адрес,
изумрудено хукнало лист от лозница да хване,

блед оранж да разпръсне в кобалта над всеки комин,
да надипли къщурки акварелно  над дремещи хълми,
някой щърк да погали с лек лъх - да не бъде самин
и каручки да сцепят по пладне праха от безмълвия.

Стари снимки да мушне поскришно из бабин чембер
(тоз левент ли е бил моят вече отишъл си дядо?).
"Хайде, чедо" - ще каже тя "дядо ти прати хабер
да вървя подир него,той вика ме в сънища млади"

После, подир години аз  ще късам в лехичките лук,
ще й кажа "Ти, бабо , забрави ли - искаш правнуци.
Рано още за Рая . Виж, тук е сега твоят юг. "
И ще идем и двете да нахраним вън кучето куцо.

И това ще е мойта идея за Родина, дом.
Късче свята история, простички грижи до тъмно,
на детето смеха и на Яворов тъжния том.
И гласа ти, любими. И нашите нощи безсънни.

6.Успях ли?

Успях ли наистина храм мълчалив да създам
от куп песъчинки, въздишки в златата ронливи
на твойте прегръдки, разпукали тръпен Сезам
сред лято копнежно, укрито в тръстики и диво?

Успях ли да стъпя в седефа на твойте следи
И с тон – провокация, с шеметен танц да отвърна
как пак ще обичам, тъй както обичах преди
и пак ще потъвам на нощите в шепота сърмен?

Но тъкмо защото се сплитат пожари и студ
в нрава ти и погледа – моите стъпки са други.
Успях и да скъсам воала на женския смут
И дръзко да бъда на Слънцето вярна съпруга?

Защото не крия лицето – ела и съзри
сълза и усмивка как отглас на твоя са песен.
Сълзата – онази, която с цеувка изтри,
усмивката – нея извика ика ти надвесен.

Е, щом съм успяла – красиво, безбрежно и в цвят,
така че да плисне дъждът от мечти откровени,
то нека да тръгнем безсънни сред сънния град,
щастливи и мокри във прикано самозабвение.

7. Ти не си ли?


Ти не си ли магьосникът, срутил мъглите от раз,
с неприветлив воал да не могат от лъч да ме скрият.
И не си ли ръката, стпила в гледеца ми мраз
И спасила духа ми от тънките есенни сприи?

А не с ли ти ангелът, плашещо хубав и тих,
който маха загрижено, винаги в моя защита
И навярно е скътал в перата си снежен триптих –
да вървя по извивките, вместо бездомно да скитам.

И не си ли ти цветния къпещ се в лято мотив
Ии кротката нота на стихнало морско вълнение
Или просто полето , втрещило и вятъра див
с непомерни спокойствия  - тичинки, в ласки огрени?

Ако всичко това си , в луничките мои се взри,
Разгадай ги най-правилно, с шепи гребни от смеха ми,
Из любовните ириси запрехвърчат ли лудо искри,
Запечатай мига – на душата ми – в светлата гама.


8. Дали?

Море – колорит монохромен.
Пейзаж с чудно хубава вис.
Вълни. И на  пръски разгрома.
И верен в милувките бриз.

В покой – силует тържествуващ.
Над него – в отблясък злата.
Навярно така ми се струва –
тук жар е стаила страстта.

А в ириса - бледи тръстики
пилеят елегии-звън.
Дали ако пак ме повикаш
ще срина властта им насън?

Наяве – различна и дръзка,
дали ще пребродя утра,
вълни с диамантени пръски
и твоя свят – без да се спра?

9. Този цвят /!!!2022/

Този цвят не гъмжи от живот,
не крещи в изумителни краски.
Хармоничен е, зреещ е плод
на любов между есен и ласка.
От лъчи тънки нишки преде.
Всичко с мяра. И с дух неутрален.
И е мил като малко дете,
на което прегръдка са дали.
Не боли този цвят. Този свят
на албуми и тиха забрава
някак твърде добре разпознат
на септември в златистите нрави.
Някак семпъл. И някак добър.
Непречупил докрай светлината.
Плисва сутрин мъглите с бакър
и на синкав уют е ваятел.
Аз обаче съвсем не твърдя,
че за цял живот би ти харесал.
В твоя ирис живее страстта,
жадни нощи чертаят адреси.
И не знам накъде да вървя.
Кръстопътят с контрасти е тъжен.
Самота този цвят ми довя
а пък ти да си с мен не си длъжен.

10. Разходки

Разходки край дока, разходки по кея,
разхдки край кръчми и складова част,
край бели къщурки и прашни музеи,
а после – във парка – за глътка контраст.

Разходки за здраве, за чар, за разтуха,
прецапващи босо из локви вода,
разходки с цел крайна – тръстиката суха,
сънуваща плажа наместо града.

Разходки безмълвни, друг път – чурулични,
унесени в някакъв свой си рефрен,
раходки с цигара – доволно себични,
но те с древна вяра са в зимния дзен.

А впрочем разходки наум, песъчливи
или виртуални, в нечуван захлас,
излющват на делника кожата сива,
отказват да сетят навън, че е мраз.

Разходки, които мечакат, любими.
Но щом ме дочакат, се спуска мъгла
и тръгвам аз пак – и сама и без име,
а теб да държа за ръка бих мога.


11. Очите на март ( пролетен бал на поезия 21.0.2011)линк маркони

В очите на март затаено е чудо,
в зениците дивна е скътана страст,
по пладне потрепва той с лист изумруден,
шуми с венчелистчета в розов атлас.
Надипля гирлянди по росни ливади,
етюди замисля – така е добър!
По залеза птичи реди серенади,
разсипва из песните слънчев бакър.
Така е погълнат от пролетна треска,
че хуква да смеси кармин и кобалт
и кашля предизгревно, сънен и дрезгав
и пее предприливно в нисичък алт.
Магьосник е март. Затаил е усмивка
безумно красива и всеки нов ден
отпивам на въздуха виното пивко,
потъвам сред мартенски приказен дзен.
И, гребнала цвят от овощно градини,
рисувам утра с пеперуден замах,
защото аз вярвам след мрака средзимен,
че воят –виелица стри се на прах.,
че даже в усмивките твои, любими,
проглеждат кокичета, блед минзухар,
а вятърът, плиснал задъхани рими,
раздира мъглиците в синкав кенар,
минутите  с люляков блян напоява,
долива в секундите капки възторг.
И сещам, как бликаща, с цвят на тинтява,
приижда надежда- за дъжд, за простор,
за ласка със дързост на първа тревичка,
Целувка с черешово – дъхава страст.
А ти, разгадал по очите ми всичко,
обсипваш ме в нощите с нежност-атлаз.

12. Пред триножника

                на дъщеря ми

Живописвай,¬ мъниче. Живописвай преливно и в цвят
по-наситен от пролет, от шеметна вис по-разкошен,
прекосявай мечти - хоризонти, вълни от ахат,
за да сипнеш звездици - преброждай на сънища коша.
Има много живот в тези пеещи капки роса,
със които опасваш и сетния лист изумруден.
И дали не съм аз тази малка свадлива оса,
със жуженето майчино сутрин която те буди?
Ти си знаеш, мъниче. Спасение, лек и балсам
има даже в отсенките, щом със любов ги положиш
и открехнеш вратите на детски, вълшебен Сезам,
в който изгревни феи, безсънни от блян, са възможни.
Ти прекрасно разбираш, че мойта палитра е в тон
но - улегнал - кобалта, среброто в тъги непомерни,
но за твойте слънца, за тревите ти няма канон -
имам свята готовност пред тях и снежинки да мерна.
Сняг и слънце...защо пък...суровост не търся съвсем
нито в твоите четки и нито във дните предричам.
И на феите твои нека дръзко ръка подадем
с много хъс пред триножника, мое слънчево малко момиче!
автор: MiamiBeach 2011

13. В сянката на дъб

             на Ивайло Терзийски

Във думите ти – прости и изящни,
подир умора – гмуркам се за цяр.
Не ми се иска твърде да порасна
и ей ме  - звън, детенце пред кенар
вълшебен, по небесному изгряващ,
със ситен римен бод и светъл чмб,
в безсънните ти строфи – стрък тинтява,
рефрен на песен, от сълза по-сам.
Художнико, певецо на всемира,
омайнико – ти три си във едно.
За чест едничка – с трепет на рапира
ти сцепваш мрака в цветното пано
на делници, на прагове горчиви,
в чиято сянка нощем си се спрял.
А аз те търся – с блян на самодива,
открила злато в късен сеновал,
стаила трепет, мартенска прохлада,
стихийна нотка в къс прозрачна глъб.
И ги калявам  в думите ти – клади.
И стихвам – листец в сянката на дъб.


14. Старо сребро

На Гордиеви възли от мълчание
написал ми най-светлите писма,
допълваш в мен въпрос на принц от Дания :
“Да бъда, да не бъда ли ...сама?”

Да следвам, да не следвам ли посоки
на вятърни стенания и дъжд?
Във ириса ти давя се – дълбоко е
като в душата на обичащ мъж.

И кой ли, впрочем, въглена разжари,
та трепнах аз – като Родопски чан,
да известя пожара, изпреварил
сърцето ми и носещ ми керван

от часове и трепети пламтящи,
безсъници подлунни – на ангро?
Дописвам този ред. И ти изпращам
на две-три рими старото сребро.


15. Не е бурлеска

Не е бурлеска , а Вселенски полъх
на малката рибарка песента,
щом спират даже охлювите голи,
с рогца прозирни дебнат из пръстта
дано дочуят вопъл ли е лунен
или пък слънчев в изгревите химн
небрежно разпиления през юни
гердан от ноти, синкав като дим.
Не е бурлеска, щом на свойто рамо
девойката, със мрежа от звезди,
а на нозете – с гривни от заргани –
посява звънко влюбени следи,
пристъпя, с мисли толкова потайни,
плете воал от сипната зора
и е виновна в своята омайност
за всеки мах на птичите пера.
Не е бурлеска. Нежният й улов
дори не включва раци – пълен кош,
а само скитник впримчен като улав
в смеха й нощен, сипнат за разкош.

16. Снимка от албум

Да бях аз феята, довела тишини,
изящни бризове, разлети с пълни шепи
и в тембъра ми – лято да звъни,
възторзи в утро да изгряват – още слепи.
Да бях аз езерото тънещо в покой –
Теб в яснотата призрачна да гмурна,
с жест омагьосващ да изтръгна, боже мой,
най-щедрата от страстите ти бурни.
Възжаждал стъпките на пясъчна нега,
сам да попаднеш в ласка неизбродна
И да осъмнеш – песен на брега,
Рефрен,облъхнат в цвят на пари йодни..
А аз какво съм ? Снимка от албум,
далечен блян, неосъзната мисъл,
че друга е вълшебница, с триумф
сред твоя делник точен щрих изписала.


17. Случайна идея за песен

С тази дрба за ято, дошла
да остана със твоите есени,
ще усуча аз тънка мъгла
над случайна идея за песен.
Ще съм сигурна, впрочем, че ти
сплиташ пламъци в свята пропорция.
Имаш толкова много мечти,
както изгреви имаш в прозорците.
Ще поръся с опал от дъждец
всеки стих – да не смееп да дишаш,
смях ще сея в добрия гледец
на деня ти, тъй прост и възвишен.
И какво, че копринена скръб
спи понякога в твоята музика?
Аз не идвам тук с усет за ръб.
Че си хлип – не бъди никак гузен!
Аз понякога също съм склад,
пълен с вехти тъги непомерни,
но се крия, мълча на инат –
албум прашен дано да ме мерне.
Изключително мъдър подход!
И съзирам рефрен в мушктата.
Мили мой, сега ти си на ход!
Продължи този стих по-нататък!

18. Не ме кичете!

                “Не ме кичете днес със диаманти,
                аз в полет съм, ще натежат!”
                Джуия Бел

Не ме кичете днес със диаманти,
аз в полет съм, съвсем ще атежат.
Възторзи вкупом са ми твърде тежка мантия,
врабеца в парка щом броя за бтрат,

а трънката – за дъхава сестрица,
когато с пръсти гали ме дъждът
и пладнето – един слънчасал рицар –
ми композира песен за из път.

За дитирамби хич не ме търсете!
Вместо бинокъл – свивам две листа –
ще наблюдавам цяла сутрин цвете,
докато то се смее над пръстта.

И аз така се смея над тъгата.
Надхитряме се. Бягам й по тъч,
но тя, нали за хлип ми е изпратена,
току сред бял ден ми открадва лъч.

Подир което – ха върви доказвай,
че всъщност си по своему щастлив
не с диамантите на дните свои в пазвата,
а с простичкия факт, че съмваш – жив.


19.Южен странник
---------------
Тук трупа много плюсове мистралът,
а бризът - минуси. Жарта пък е на нула
и аз се чудя кой ли ще погали
добрия странник, скитащ като улав.

Знам само, че от югове скандални
с премного страст и вино - е избягал.
И тук сега - отчайващо-банално
покой си дири - шапка на тояга.

Не съм му унес. Блян красив не съм му.
А и да искам - няма как да бъда.
Над мен самата - делнично се съмва
и грижите висят - като присъда.

Така че как по уличката стара
да тръгна с него - дивна и опасна,
да разговарям с трън - за да товаря
тъги връз рамо - хич не ми е ясно.

И да се слея - просто и ккрасиво
с пейзажа - мост и път и багри в парка.
Ах, този странник! Щепе да отива
на дните ми, щом го сънувах - ярко.

20.Вино от глухарчета
--------------------
Ни чай от глухарче и ни от глухарчета - вино.
Глух делник - нагарча в следобеда бавен и зимен,

без цвят, без загадка, без пясъци, търсещи плажа,
без влюбено, кратко, две думи от страст да ми кажеш,

без болка, без песен - в душата на мидата - бисер.
Лист пада.Виж - есен в очите ми скри се.

Смях в поглед - не чакай! Ти стон си ми, трънче в петата,
щом - див пелин - мракът на друга те в ласките прати.


21.Преброждане на час
---------------------

Тук дойдох, за да сстихне пейзажът
на самотните нощи през май.
Някой "мили мой" с плам да ти каже
под смълчания звезден сарай.

Кафеникава плът да усуче
на страстта ти в трептящата плът.
Аз съм фенка на всякакви ручеи,
щом те в ириса твой ме зоват.

Ще се топна. безмилостно жадно.
Ти си виждалкак лира звъни.
Тъй и аз ще ухая по пладне
на рефрен и на морски вълни.

Ще съм гений на женската хубост,
сластен полъх над роза и храст.
Ще добивам, а после ще губя
над гледеца твой слънчева власт.

Ах, по дявола всяка вглъбеност!
Ще съм щуро пребродил те час.
А вълната среднощно ще стене,
още дълго ще помни за нас.


22.Излекувай живота си!
----------------------

Животът ми,излекуван по Луиз Хей,
към корените си бавно се завръща.
Кокори гледец към изгрева и му кима "Здравей!",
полива мушкатото, пее му песнички също.

Остава си мой, бидейки такъв, какъвто е,
затова после за кафе и вестник излиза.
Не са му присъщи могъщества, но поне
си ветрее с хъс бялата риза.

А ако преброжда пухените глъбини
на възторг пред проблемите, то е защото
беше му пролетно, после току заесени
в мислите и те хванаха - мъдрата нота.

Тази първата, дето се носи над кални друмища
леко-леко, та бързо да стигне морето.
Не успях с емоция, та сега с ум ли ще
гоня дяволчето, което в ума ми шета?

Но се опитвам. Бога ми, как се старая
в гнездо на мир да го подмамя и ужасно
да го заболи, че не е ангелче в рая,
та с изначалната ми същност да си паснат.

А като река да приютя залези
с много обич обаче - неизбежно в дома си,
Луиз ще кимне от книгата, ще ме похвали:
Ти порасна вече. Излекува живота си. Това си е.


23.Симфония в жълто
--------------------

Този град е симфония в жълто,
романтичната нотка в страстта.
Сухи ветрища в улички хълтат,
диплят злато от мокри листа.

Живописват поезии чисти
с бисер бял от мъгли за декор.
Кротък дъжд стеле бавни мъниста,
ведър лъч влиза с облаци в спор.

И това, че трудът на ноември
не отива нахалост съвсем,
се долавя в съдбовния тембър,
с който шепнеш ти, гледайки в мен.

Повествуваш за шървия трепет
от албум, непотънал във прах,
а пък аз в теб съзирам поета,
сеещ унес и мисъл за грях.

И щом вятърът хукне ревниво
да затръшква врати, да скимти,
ще замръкна в дома ти. Красиво.
Господ сигурно ще ми прости.


24. Сбъднат мит
------------

Как да спусна искрящи злата над стиха,
низ от блясъци, звездна утеха,
чисти багри от мислите  - пъстра леха,
блян от сънища, тръпнещ и рехав,

плисък изгревен, светещи, кротки дъги
как да впиша из строфите тайно,
да ме пият божествено светли тъги
от вселените твои омайни.

Ти към мен да потърсиш из днешното път,
да ме люшнеш сред миг - съзерцание.
А когато и птици и сенки заспят-
сбъднат миг - да изгрее-  страстта ни?

25. Шаманства през април
--------------

да рамкирам ли пейзажа? Белоцветни вишни в цвят,
много слънце по паважа и далечен нейде град,
а пък тук - ветрецът, шепнещ свидни тайни между нас
и плътта - тя току трепне от узряла сласт и страст.

Любовта - дали по вятър нетревожен, неревнив
или - на лъча в златата бе замислила мотив
дваж по-ангелски и нежен от стаения в албум.
Тя жадуваше поезия вместо кротък пъплещ друм.

И в гледеца, дръзко вперен в мойте пламнали страни,
аз прочетох - ще си верен, а в гласа ти ще звъни
не въпрос на принца Датски, а рефрен на ручей прям.
И реших - без грим, без маска, аз докрай да се раздам.

Ще те следвам - сянка бявна, жаден стих, фотонен блян,
в дух на притчи богоравни, ще си скрит - и разгадан,
после - обично и тръпно, сякаш в капчица пелин,
ще си глътката, достъпна за деня ми тъй раним.

Ще съм вишна, венчелистче, ще потъвам в унес бял,
а цветът ми - току виж че, със вселенска ласка слял
на моминската ми обич трепета и пръв и чист,
теб ще вае - в късна доба - в изумрудно-стихнал лист.

И сред сребърно пиянство на разнежени звезди
ще гради април шаманства,както в спомен отпреди,
ще сме слети цяла вечност в кръговрат - сезонен химн,
в безпределносто далечно ще сме пламъче без дим.

26. Гларусов триптих
---------------
Жарта, която в теб е, запали,
в теб ветровете южни разлудувай,
в чсовника, разплискан по дали,
мигът всевечен блян ще ти се струва.

Кобалт и злато в пламъче без дим -
душата просто няма как да сбърка. навън понявга - сив и нелюдим,
осъмва свят, в баналности изтъркан.

 Той чака теб в крайбрежния си хлад.
Но не за ново лутане самотно,
а за да сипнеш - с пламъче богат
от своя огън - в изгрева му кротнат.

Тогава, знай, отнякъде далеч,
към тебе стъпки с плам ще запровира
под гларусов триптих в небесна глеч
самотник, търсещ ласки от Всемира.

И по-нататък звънкият сюжет
ще заплете идилии в сребристо
или раздяла - точно в шест без пет
върху жарта когато дъжд заплиска.

27. Единствен бряг.
-----------------

Желания среднощни избуяли
под блясъка на лампи и звезди
и дъжд, жадуващ спомен да удави
и в мен да впише твоите следи.
И в мен да влее твоите догадки,
че може би не си единствен бряг,
на който не в безгрижията сладки,
а в пясъците - тъна пак и пак.
Обаче аз твърдя, че е единствен
прашецът лунен, който сипваш днес
над моите коси, над мойте мисли.
А ти ме стрелкаш с явен интерес.
Дано поне наум да отбележиш,
че тук без теб ужасно ще боли
от залудо разтекли се копнежи
в часовниците плавни на Дали.

28. Джезве с кафе
-------------------

С'жетът чака, ах, сюжетът чака
с масло и четка дух да му дадеш,
индиго щедро сипвайки във мрака,
сред който мисълта се скита пеш.

Навън сега са няколко фрагмента
възможни, а пък вкъщи е един,
но той мис тига. Див от сантименти,
седиш ктрай мене, дързък и раним.

И тъй е бавна, нежна е и плавна
ръката, а милувките са жар.
Чета в очите притчи богоравни
и ги рисувам - блян върху кенар.

да се рисува блян не е нелепо,
макар че липсва точният контур,
над който бдят желанията слепи
да бъда фея, ти пък - ангел щур.

Или пък дявол.Все едно, когато
умирам в страх, че може да си чужд,
на друга във прегръдките от лято
и клепките, обрамчени със туш.

Съвсем се губя в дирите на мрака.
И чакам да изгрее семпъл май.
Джезве с кафе привично да изтрака
из кухнят на общич ни рай.

29. Два силуета
---------------

Нямаш пустинен керван, ала имаш пастели,
с тях ме държип като знойна красавица в плен
и балдахин водораслен щом с пръсти рзстелиш,
с плясък ръсалков поднасям ти нощ вместо ден.
С бяг на копута забързвам да грабна листеца -
мой да е само - на твоето първо "Здравей",
ти да ме пиеш - на жарките мисли крадеца
с устните жарки, отронващи сричков елей.
Слушай, лодкарю, вземи ме във своята лодка,
или - художнико - искай ме час за модел,
шом е карминено-огнено, не така кротко,
всичко е искрено - шепот на влюбен пастел.
Всичко е дяволско, ангелско, орис, сюита за двама.
Кой ли да знае, пометен от гибелна страст?
Късно е вече за хладната, синята гама.
Нека наметнем дупите си с кусче атлаз!
Нека мълчания изгревни, пясъчно-леки
нас да пребродят с растящия усет за дар,
че сме и лъч ,но и миг, цяла вечност, пътека -
два силуета, изписани върху кенар.



30. Лъч в Булонски лес
------------------------

Харесва ми или пък не  -
аз приглушавам светлината
Веласкес, Рубенс и мане
искрица блян докато пратят

над полунощния ми час.
не съм рембрандт, не съм художник,
но само че - редя в захлас
бои. Стихът ми е триможник.

И той завихря прелестта
на тишините нелокални,
докато грейнат над листа
подобно духчета спектрални.

И знам със сигурност - превес
над темите ми няма никой,
освен лъча - в Булонски лес
и в спомени за теб извикан.

Но този лъч ако си ти,
с масло и темпер повествуван,
тогава - твоите черти
да грабне моят сън жадуван.


31.Полянка и пясък в едно
--------------------

Нищо друго не съм - само мъничка светла въздишка
по Вселенски пейзажи, палитра от цветни петна,
избродирани в сън - луд копнеж като пролетна нишка -
все за ртеб - в миг колажен - и песен и мисъл една.

Режа с тънките ножици - снимки лепя по албуми
и съвсем ми е делнично - в този греещ и съботен ден,
ах, защото тревожен, стихиен и с нотка безумие
във ума ми се стрелка за теб пак, за теб пак рефрен.

Ти не си ли ескизът, романтичната капка в сюита,
на смеха ми тъгата и милото чисто писмо,
сред което се нижат калинки, а чайки се скитат,
сякаш с хъс си ми пратил полянка и пясък в едно?

А не си ли ти тонът, оранжев от шеметни страсти,
профил с вятър в косите,в очите пък - с кестенов блян,
ако върна се в спомен, а споменът всъщност е властен -
все едно да попитам - защо си мит неразгадан?

Все едно да се лутам дълго-дълго край белите лодки,
тук, на кея, където само мислено тръгвам към теб.
Но дано не се срути моят блян като сън неприкоткан
и дано съмне светъл - като слънчице в облачна дреб.

32. Листец над триножник
-----------------------
Понякога си мой триножник,
друг път - рисунък в бездна,
а в щрихите ти ледно гази
усмивка. После чезне.

Контур си ми от мрака бурен
на изпитни тревожни.
Друг път - изчщно прекатурен
листец си над триножник.



Но здрав съм разум - дума няма.
Боготворя обратите
на тишините твои - храмове
и ги закичвам - с дати


по залез и по пълнолуние,
по пясъци в сънлив следобед.
дали, щом тъй ценя рисунъка,
ще съм ти страст до гроба?

33.Мълчана вода
-----------------
Цъфтят заслужени великолепия
в платното на априлски предиобед
и аз гледец ахатов не отлепям
от делника в пейзажа му подробен.

Това, което виждам, ме пленява,
затулва ме с треви и омагьосва
дотоклова, че да сбера тинтява
и да призная любовта си косвено.

раздала пътем лунната печал,
 в дланта си крия стих - вода мълчана.
Но този стих единствено е цял,
ако при ммен езавинаги останеш.


34. С майска природа
--------------------

Ти си трепет, стихия и слънце и мрак
страст където си скрил надълбоко,
а пък яз сипвам делничко капки варак -
стиховинки – в нощта черноока.

Не поеми и даже не знатен сонет.
Просто шепа от дъхави рими -
да са първият атом в Космически ред
от желания неназовими.

Да са кварки споделяни с блян светове,
сипнам лъч над животи предишни,
откогато навярно страстта  ни зове
 с дъх на смирна и прелест на вишна.

И така е измамно, че можем сами
да преплуваме морското синьо
на мечтите си дръзки, когато звъни
пролетта за нас  с блясък следзимен.

Аз блаженство и цвят съм единствено в миг,
сбиращ ласки от твоите мисли,
а без мен ти си тъжен  на гларуси  вик
и студен  дъжд, над пламъци плиснат.

Но със мен си стихия , а аз пък – рефрен -
за да пея , с контур да пребродя
любовта ти към Господ, живота и мен -
трите заедно – с майска природа.

35.Усещането
------------

Усещането е като за слънце
и аз - Алфа Центавър - покрай теб.
Във почва жадна - за изящно  зрънце
или за дъжд над прегоряла степ.

Усещането е за нещо свежо
тук, на мига, но също тъй - за век,
през който сме целували копнежи
с вкус на ледунка, с цвят на юнски пек

и сме цъфтели в сянката на цвете
самотно, върху склона от тъга,
сред някакви безбожни пируети
за съвършенство в ирис на дъга.

Усещането днес е за Вселена,
събрана в лист и тичинка от цвят,
дарен от теб и доразкрил пред мене
Божествения унес да си млад.

И затова ли - брънка оъ покоя,
наслада за искрящия ти ум,
усещането - питам - за какво е,
освен за сластен в ласките триумф?

36. Срички
-------------

Днес бърша буквите от прах,
блестят от изгрев.
Нарочно синкав час избрах -
разсънен, искрен,
развестващ пластове в духа,
сияйна Пролет,
безумно  - мамеща леха
и смях на воля.
Час, в който чудото ехти -
рефрен от Бога.
Лъч, търсеш теб съм, а пък ти
си лъч – тревога,
отломки минало, албум,
сълза над снимка.
И срички пак реди наум
в мен облак синкав.
Ще оцелее си страстта
на тези срички,
които толкова лета
редя – самичка?

37. Синкав акварел
------------------
Но кой си ти - бс по тревата странник,
момче безсънно, с тъмен ирис - маг,
пред мен разплискал стихове пространни -
бял крем - до роза, до тинрява - мак?

И как така - брегът ти не е грешник
и имаш мисли - дъхави от страст,
а аз се гмуркам - жадно и горещо
на всяка сричка в дивния атлаз?

Чак докога - в добрата ти Вселена
ще бъда слух и трепет - две в едно,
а ти пък , знам, възторга ми ще вземеш
за недотам завършено пано?

Но даже тъй, въздипаш от догадки,,
потънал в тайнствен, синкав акварел,
етюда мой дали ще мернеш - кратко,
подобно миг, към себе си поел?

38.Недовършено платно
--------------------
Ах, все едно и също - цветя и пеперуди,
усъвършенстване рисунъка на венчелистче.
Решила образа ти в спомен да прокудя,
озъртам се за смисъл в делника и - нищо.

Да те държа встрани, каквото и да стане -
това комай повтарям си, но уморих се.
Къде ги нощите, от пълнозвездие пияни?
Защо следобедът раздиран е от липси?

Картина на жена, осъмваща с кафе -
платно такова съм в момента, недовършено.
А утрото отпосле - разграфено,
на гръб ще мъкне камъни и върше.

И шом контрастът с летните романтики,
каквито имахме - ужасно се натрапва,
ще скътам чувството си в албум - като антика.
В това безмълвия - едва ли ще ми трябва.

39. Усмихни се!
---------------

Не, не кактус си ти от лехите вълшебни
на добрата, но млада Магьосница.
Сред води изначални си лотос потребен,
който в своя свят сбирал е Космоса
много дълго обаче и много обично,
както само листенцата знаят,
заблестели нефритово в мен, идилично
и помилвани с ласка от Рая.
Някак много свещено ни свърза зората
в огледален възторг и копнежи
и не знам съществува ли пътят обратен
към покоя с изтръгната нежност.
Нека други да знаят. Не ми е потребно,
щом страстта е прокудила мрака.
Усмихни се! Наглед нещо толкова дребно,
а е знак, който цял живот чаках.

40. Глътка омайна
---------------------

Ти така ме опи. Любовта ти искри
като вино в страстта непомерна.
Всяка ревност изтри. А сълзата се скри.
И утухна в мен вятър - неверник.

Блесна нова луна, но и тя не посмя
с нежността си греха да затули.
Бяхме сякаш зрънца от Вселенска асма,
закопнели за ласка през юли.

И замръкнахме тук, в най- съдбовния юг,
сред въздишки и шепот бездънен.
Ако ти беше друг - тъжен профил и звук,
щях ли с теб да споделям безсъния?

Ала ти си това, за което мълвя
и изгарям от хиляди зими -
мъж с очи - синева, ирис - стапящ снега
и мечтано в просъница име.

Пий ме жадно сега. Като вино искря,
а страстта ми е глътка омайна.
Нека аз пък в нега пия теб, без да спра,
преоткрила - Космически тайни.

41. Виртуално
-------------
Не узнавай коя съм, недей!
Вече толкова много се вписах
сред графите на делника деен,
че от точните щрихи ми писва.

Идентична съм(не по паспорт)
на добрата, причудлива фея,
преоткрила неземен комфорт
сред отронил се лист ненадеен.

Мойто име съвсем не търси.
И бездруго по вятър се носи
аромата на мойте коси,
а пък ти - с тези жадни въпроси...

Аз съм виното, дето отпи.
Пий по здрач, но наглътки. Мечтата
нека всичката горест стопи
и остане си - тайнствен ваятел!

Несъгласна съм в кратък екстаз
да пристъпя с адрез, но наяве
да блестя с умореното "аз",
вместо с чистата нота на славей.

Затова - остани си така!
Виртуалното чудо от обич.
Няма, знай, да протегна ръка,
за да рухне мечтата. Не мога.

42. Последен пристан
--------------------
Не съм поет. Слушател съм на музика.
Повтарям ти - бемолите ме грабват,
понасят ме и есенно ме спускат
над точно този лист,над който трябва,

за да пилея златото му с шепи,
макар че многото тъги разплакват
следобеда и ляга той претрепан
след бой с мъглите - без да се оплаква.

Ще се съвземе отподир.Ще диша
на пресекулки, жив и прям, учуден,
че още светли строфи му се пишат,
понесени в крилце на пеперуда.

Сред Хаода с любов ще се превърне
на купчинка от звездно-умълчани
изящно-боси стъпки и, прегърнат
от тишините - вмиг ще им пристане.

А аз какво? Ще грабна първа нота
и в шепите до болка ще я стисна,
че само тя остана ми в живота -
светулков блян и звън - последен пристан.




Виртуалното чудо от обич.

---------------