Нова луна 2017

Съдържание НОВА ЛУНА

Бягство в сюжет
Звън
Звън от чаши /лауреат/
Избор
Космическа таверна
На август в средата
На едри капки
Наесен мисълта е заземена
(Не)архивно за архивите
Невидим дом
Недоизмечтано
Нектарен госпъл
Неопесъчено стихотворение
Неоспорими разговори
 Нощем
 Няма път обратен
 Oблачен сън
 Октомври
Орисия
Остри прогнози
Отглас от капчуци
30.Отдаване на глас
Писмо
По-късно от най-късното
Понякога и винаги
 Портокалова зима
Посрещане на утро
Прегракнали простори
Предварителен щрих на уют
 Предимство 
 Призори
 40.Прозрачни думи и смоли
Прошкинонеделно
 Пълноводия
Равновесна точка 
 Рими и равнец
Рисунка без 3D ефект
Санскрит, мъгли и пони
 Светлосенки
Светът на светлината
 Следване на лято
Средзимна влюбена вселена /лауреат/
Старинно златно правило/лауреат/
Стих по норда - 16.02. 2017
Стъпки по пътя
Съвместимости - 1
Съвместимости - 2
 Сюжет по сюжет
Тройно златно правило/Публик в уик/
Януарски щрих
----------------------------


Бягство в сюжет

Песъчливи минути и свежест...разни други понятия, свят,
който може да бъде и нежен, ала после да следва обрат.
И навярно се свиква, понеже от матрицата част си, нали?
С всеки следващ подскок на манежа все по-малко и малко боли.
В прозаичните мравчи маршрути има жажда за смях, за вода,
има време за щрих поминутен, няма време за стих в резеда.
Но дори и това не е ново и въздишките пак са на ход.
И приемаш брега за основа и измолваш наум ветроход.
Не е притча, дори не е лудост, а избистрено бягство в сюжет.
Покрай фара кръжи пеперуда и се пита  какво е поет.
Знае може би само луната, но в часа й не си ли по-сам?
И потъва пак кеят в позлата, припознал амфибрахий за ямб.


Звън  - 26.11.2016

Светът е уморен до пилигрим
или до арлекин върху манежа.
Не влиза в обяснителен режим.
И по-добре. Защото и понеже.
Понякога обаче е лале,
готово да разцъфва до забрава.
Готово да се влюбва от воле
и - вместо да заграбва - да раздава.
Тогава всяка болка е урок.
Усмивките се връщат по лицата.
И в мисленето прави квантов скок
поетът, пишещ стих на всяка дата,
заключващ в нея ветрища от сън,
защото знак са, който предващава
вълшебното в рождественския звън
с кристален химн - снежинкова направа
почти, почти. Нерядко из снега
заровени са следващите рими.
И ще са нужни хиляди "сега",
за да заместят зримото с незримо.
Но може би така е по-добре.
Необяснимо. Сигурно и строго.
С едно тире. С едно добро море
и с куп молитви, стигнали до Бога.


Звън от чаши  /лауреат 2017,Асеновград/

...И си в плен на стихиите и любовта, а светът е една перспектива.
Някой ден ти затръшва неволно врата, следващ ден като вино опива.
По е важно, че обич  в сърцето кълни и е важно, че тя е взаимна,
смъква тъжното було на крехки вини и душата е облаче димно.

Или просто  е чудо, поело по друм и съвсем не цъфти еднозначно,
има хиляди сили във бистър триумф планини от мечти да изкачва.
Има думи за радост и думи за страст, а навън вали приказка бяла,
топло " ние" измества себичното "аз" и денят връща своята цялост.

И така ще е сигурно дълго напред - най-призвездно вещае луната.
Ставаш мила частица в световния ред, имаш даже снега за приятел.
И със теб вдигам чаша - наум и на глас - любовта нека бъде възпята.
И когато самотник премине край нас, да си кажем, че всъщност е пратеник

в умъдрения ден да припомня какво е безценно, а сам да го няма.
Без любов е животът осмина живот или някаква куха измама.
Но когато щастлив си с човека  до теб, ти му пееш, а той те рисува
и проблемите стриват се в сипкава дреб и дървета и къщи ликуват.

Няма болка, стаена в януарския ден, всичко става с идея по-свято,
любовта пази ласка за дух приютен, херувими се вглеждат в стъклата.
А стъклата са празничен, празничен лед, звън от чаши, наздравица шумна.
И сме някак крилати и взрени напред, с този огън, в сърцата ни лумнал.



 Избор  /второ място в Асеновград, 2016/

Ти казваш, че къпиново е виното,
но то е всъщност вино от глухарчета,
защото е рубинено и зримо,
че без любов и страст светът нагарча.
Че без любов и страст са някак скършени
предесенните дни в мъгли и вятър
и няма романтизъм във луната,
а всеки нов рефрен е недовършен.
Не са наяве сбъднати сюжетите,
ни в морскосиньо, ни в кармин и охра.
И вехне из албума старо цвете
и зъзнат дните хладно, мрачно, мокро.
Но ако пийнеш глътка - най-пенливи са
и най-вечерно искрени са думите.
И става ясно, че съм самодива,
а ти си елф и седнал си срещу ми.
Или си принц. Но все едно е, впрочем.
Сега си търся балната пантофка.
Разсейвам се. Ти ми доливаш ловко.
И значи този избор наш е точен.
Наздраве, принце. Може би сюжетите
не ще са лесни, но ще са целунати.
Душите ни ще бъдат нежни струни,
и свят залог, че този свят е цветен.
========================================


Космическа таверна   - 18.02. 2017

Космическа таверна е светът, а ти си Зорба в звездното сиртаки.
Повярвай го поне единствен път, подир катрана все ще плисне мляко.
Подир войната все ще дойде мир, не може да е иначе, не бива.
Тъй както Бог е мъдрият пастир, така и самотата си отива.
И зимите зачезват, а скръбта е повече въпрос на точка гледна.
И факт е, че си плакал над листа, но никой не обича за последно,
тъй както впрочем никой не твърди , че знае точно колко му остава,
затуй че просто изпъни гърди, за ближния измолвай хляб и здраве,
а щастието, скитащо навред, в случаен миг само ще те намира,
нали си част от нов световен ред, крайбрежен ум, Орфеев звън и лира
и никаква умора не кръжи над твоя път до кея и обратно.
Таверна е светът, не се лъжи. Луната е паричката му златна.
Човеците сме празник и любов, макар че го забравяме нерядко.
И вихрим танц под звездние покров, понеже сме дошли съвсем за кратко.


 
Неопесъчено стихотворение

Солеността на бялото е спорна.А пътищата чакат снегорини.
След чаша чай животът е невинен, подобно валс за флейта и флигорна.
Подобно танц по ледена пързалка, подлунен такт насън или наяве.
Менят се бавно всички градски нрави. За хленч и жалби място не остава.
Човек е някак по-оптимистичен – първопроходец в пряспи януарски
и стъпя тежко в тях, почти по царски или припърхва леко като птиче,
намира се и после пак се губи, че смисълът е в синкавото бяло.
Ледът е всъщност точно огледало, когато е духът и млад и влюбен.
И стават притчи нощите и дните. Те имат всичко. Не очакват нищо,
освен едно - вълшебствата да нищят, дори когато под снега е скрита
не приказка, а зъзнеща реалност, а скрежът вън пропуква като слюда.
Така врабец и ангел непрокуден в едно се сливат с яснота кристална.
И всеки сеща – леденият вятър е също глас, макар и трайно хрипкав -
за спомен ще довее шепа дати, но зимата – лисичка – ще изприпка.
На нейно място - следваща картина и следваща идея ще сияят
в света менлив и пъстър и невинен, сюжетно нов , молитвено безкраен.

Неоспорими разговори

Неоспорими разговори с Бога
са тези листопади и мъгли.
За тях дори и малкото е много.
За тях човекът в парка е честит.
Ще бъде важна част от разговорка
с метафизични щрихи и сюжет.
Че става хладно - никой не оспорва,
но и студът нерядко е поет.
А онзи дънер древен философ е -
така разбира всякое ниво.
Прилича на янтарно-бистра строфа,
на блед въпрос по залез-зарево.
Прилича на добра необходимост.
Преодоляна битка със света.
На буболечка, щъкаща без име
сред римите на мокрите листа.
Зад парка е морето, но защото
то днес множи тъгите навъзбог,
остава при дървесните си ноти
поетът и при някой сърнен скок.
Дори да го упрекнат в романтизъм,
той пак ще сбира ябълки след дъжд.
Мъгли ще диплят облачните ризи.
А те са мит, разказван неведнъж.


Нощем

Нощта излива всичкото мастило.
Открадва кичур риж от ангел сънен.
Търкулва вятър срички, мрак и тръни.
Пчелата търси дом лилав в бодила.
Градът сънува в синьо и във златно.
С крайбрежна длан загребва тишините.
И тъжно е, но нечий дух отлита
в света тревист на вещиците блатни.
Щурец отронва върбова въздишка.
Той няма свой маршрут, но има гама.
Обляга се мигът на твойто рамо.
Роса реди сюжети на верижка.
Това е също толкова правдиво,
колкото денем - почерка на изгрев.
Разсекретен е всеки лъч разискрен.
Сърната глътка езерна отпива.
И няма друго. Другото е опит
за ведър щрих - дори когато плачат
лютичето, жабокът и косачът.
Стихът мъглив оттегля се - без ропот.

Няма път обратен /Мелта, Уикенд 2016/

"България е страна на неограничените възможности"
                Йордан Камджалов

Народът ни върви. И няма спор,
че все един ден светлина ще стигне.
А може би е стигнал. С код енигма.
И е духът му по-висок от бор.
Това го виждат само мъдреците,
спасително донасяйки вода
от нужни за сърцата ни слова.
И в нас  приижда пролет лековита.
Макар че сме във облаци от гняв
понякога и сърдим се на мрака.
Не знаем, че навред  добро ни чака,
че само Бог в сюжетите е прав.
Че жилавият въпреки мъглата
успява своя път да различи,
понякога смирен до две очи,
защото всъщност няма път обратен
любов когато води ни напред
към скъп човек, към дом и към родина,
към знания за зримо и незримо,
налагащи свещен вселенски ред.
Народът ни върви. Не е и спирал.
И ти си част, и аз съм част от ход,
който, възпят с една славянска лира,
ни прави дваж по-изгревен народ.


Облачен сън

Есен като вдишан звездопад.
Есен като капка дяволитост.
Стар мотив, в акордите заскитан.
Някакъв за сантименти глад.
Нищо, че е вречен във мъглите,
стройно следва птичия им хор.
Все един ден някъде отлита.
Разлика, която следва сбор
някак аксиомно изначално,
сякаш дъжд печален в резеда.
Взел е нещо той или е дал, но
винаги оставяйки следа
в теб подобно път богобоязнен,
с облаци, молитви на ангро,
с лебеди, които си приказват,
сякаш бистрят думи от сребро.
Може ли нощта да бъде сага,
приказка безкрайна в горно ре
и дали на скитник ще приляга
късен бряг, за да му е добре?
Може, всичко може от отдавна.
Облачният сън е разлюлян.
Нещо ще утихне водоравно
като стих - разбран , недоразбран


Октомври

Рисунъкът на март и на април
забравен е. Октомври днес рисува.
Какво цели? Какво е наумил
сред залите на парковия Лувър?
Прилича с някой щрих на Левитан,
а с други надминава даже Репин.
Дали ще си остане неразбран
в контекста на оклюмалото цвете?
Дали ще има нещо да даде
на всеки скитник и клошар, защото
те всъщност просто нямат накъде
и в дом кашонен кътат си живота.
Уви, това е трудно за сюжет.
Изисква тъмни багри и ракурси.
Октомври ще успее. Жив естет,
той не участва в никакви конкурси.
Макар че гледа спрямо всеки студ
да може да насмогне със цветята.
Закриля ги.Обаче то е труд,
напразен от небето до земята.
И тъй нататък. Четките му бдят,
а ти си имаш работа, задачи.
Октомври да си в този луднал свят!
И - щом ти стане жално - да заплачеш.

Орисия       9.12.2016               

Ако дума и дело са едно към едно
ще ли бъдат тъй думите  много?
Може би, може би. Но искрящи следи
ще оставят ли в пътя към Бога?
Да речем, че съвсем е загрижен светът
за подхода към фактите - значи
всяка дума е плът, ала огнена плът
или плач на памукоберачи.
Но тогава защо да се пише безкрай?
И не може ли някак по-чисто
да се каже септември не стана ли май
и къде дебне скрит Антихристът.
Нека всеки реши го по собствен модел,
все пак зима е - време за мисъл.
Ето. Слънце изгрява. Пропява петел.
На дела Бог човек е орисал.

Остри прогнози - 9.1.2017

Меланхолни слънца напоследък.
И луни с примирени морета.
Съвместим със угаснало цвете
е отблясъкът на Андромеда.
Сто на сто от арктичния студ е .
Бели мечки танцуват в съня ти.
И пингвин си. По-малко писател,
а пък в преспи сюжетни се луташ.
И не можеш да опровергаеш
януарските остри прогнози.
По стъклата цъфтят ледни рози.
И добаваш си още мед в чая.
Учиш куп ескимоски езици.
Ще потрябват в сюблимни моменти?
Тишината е поливалентна,
но е с вкус на замръзнала пица.
Има още такива несложни
откровения, дето не важат.
Да бе лято - ти би бил художник.
Но си днес само щрих от пейзажа
в едно утро прозрачно-кристално,
омагьосано от ветровете,
сладоледено до нереалност
като рима от друга планета.




Oтдаване на глас
 
Имах нужда да ме подсетят, че освен бит и проза, има и неща вечни, безгранични, красиви по начин, който трудно може да бъде обхванат от мисълта и думите. Добре, че Галя умее да ги улавя тези неща... :)13.11.2016


Листопад - бюлетини в безкрайния вот на ноември.
Няма друг по-обичан сезон, по презумпция мъдър.
И какво че прегракват в тъги и самотности тембрите...
Есента е към края - това е и дар и присъда.
Тъй мнозина гласуват за своята версия бистра.
И с готовност потеглят по пътища, релси и въздух.
На ноември дъждът ги заварва прозрачни и близки.
И препълнени с жар - за любов щом съвсем не е късно.
Не ноември теши млад и стар с обещания голи.
Той е благ. Твърде благ. Приласкава, защото разбира.
Чак на зима  човек е излъгана тънка топола.
Но сега е любов. И вихрушки прегръщат баира.
Отклони се и ти. Поиграй си с две риби в потока.
Прочети всички вехти листа, най-реликвено златни.
Нека вятърът духа в молитвено-вярна посока,
за да смеси наум вероятното с невероятно.

Писмо

Александр Кузьмич, скъпи Саша,
тук април иде стъпка по стъпка,
но душата е цялата в кръпки,
че така свръхдалечно съм Ваша.
Като съща Тургеневска Ася
се терзая. Дъждът е ревнивец.
Още ли съм Ви вино пенливо?
Зная - Вашият чар е опасен.
А край вас - див рояк пеперуди
и красавици с дъхави речи.
И портретът Ви става насечен,
но да спра да рисувам е лудост.
И защо ли говоря на Вие?
С Вас е всичко и близко и родно.
И превръщам се в конче водно,
но е полетът пак елегиен.
Ах, елате си, казвам, по-скоро!
Знам, че Варна не е Петербург, но
тук дъждът така тъжно топурка,
че накрая сама си говоря.
Любовта, казват, била магия.
Да, така е. Край вас разцъфтявам.
Само с вас ставам стръкче тинтява
в ретро цвят и защо да го крия?
Аз Ви виждам - четете усмихнат,
че във Вас се изгубих - намерих.
Ще Ви чакам. Брегът  е най-верен,
водораслено, пясъчно-стихнал.
щом този свят е звън и чисто вричане
и детенце над супата млечна





Понякога и винаги /пратено за уикенд февруари 2017/

Понякога нещата са такива,
че трудно могат да се променят
Насън се стапя всяка перспектива.
Уж има път, а всъщност няма път.
Нерядко са нещата люта  зима,
а ти - врабец. И няма къшей хляб.
Но без трошици песен как да има?
И уж си силен, а осъмваш слаб.
Обаче следващ път безумно смел си
да хвърлиш мост сред бивши врагове.
Звездите отчужденчески  модел са,
но този свят не се дели на две.
Приижда  март. Съвсем се приближава.
Ще грейне пролет, бяла и добра.
На февруари злите номера
на баба си ще носят много здраве.
А някой ще замеси топла питка
за нищите сирачета в града.
Морето на живота не е плитко
щом от човеци трябва му следа.
Тъй цялата кодирана вселена
ще стане ручей, светло разгадан.
А ние - с доверчивост на елени,
гледец  ще сме за Божия Сезам.


Портокалова зима

Портокалова зима. И щедра
на снежинки, скрепени в дантела.
Пет поеми към теб са поели
между клони на призрачни кедри.
Шест градинки от рими ограждат
най-незримото неназовимо.
После пътя потъва във  сажди
и сгурия, защото те има.
По снега стъпяш сънено-босо.
Трябва нови неща да опишеш,
а сюжета с врабеца разрошен
да е ода, диктувана свише.
Но дали среброликите химни
са достатъчни, никой не знае.
Краснописът мъглив е и таен,
а стихът е с душа белодимна.
Той така би подхвръквал до утре
по-бъбрив от крайплажнните чайки.
Не е мащеха зимата. Майка е.
Знае сто диамантени сутри.


Посрещане на утро - септ.2016

Концепции за студ и листопад,
издишани във миг недраматичен.
Дъждът от рими бавно в теб се стича
и ти осъмваш два пъти по млад
или пък три. Зависи от подхода
към всичките мъгли и ветрове,
задрямали слънца и тетраподи
и бряг, готов ума да призове
към саги за измислени морета,
романи за отсъстващи звезди.
Наесен всички будни са поети.
Сънят не търси никакви следи.
Утрата срещат кея във позлата
и някой пак се чувства извисен.
Загърбил е житейските обрати,
без нищо да намразва в своя ден.
Светът му да не се променя никак
желал би може би и е простил
каквото трябва. Другото ще блика,
октомври щом така е предрешил.


Прегракнали простори

Ти сигурно си скитник в листопадите.
Изчезнал си. И чакам те наужким.
Хербарийно безсънна теменужка,
която е научена да страда.
Залутан си почти като метафора
на бурите, мъглите и любовите.
А аз си търся прилив за основа.
И питам кея болен или здрав е.
Навярно здрав, разбивайки въпросите
на пух и прав, а отговори няма.
Без теб дори ноември е измама.
И всички рими стъпят все на босо.
Но не в това е жалката комедия,
а в туй, че са прегракнали просторите.
И чайките самички си говорят.
И всеки следващ лъч е все по-бледен.
Ти сигурно си дар, ала за зрящите.
А аз съм сляпа. Болна от предчувствия.
След месец тук ще бъде зимна пустош
и всичките звезди ще станат мащехи.


Предварителен щрих на уют /Уикенд ,6-13.01.2017/

Сред снежинкови зимни абстракции
вледенени конкретики бдят.
И при всичките облачни фракции
е  човек неизменно богат.
Рождество е напред. Значи сигурност.
Предварителен щрих на уют.
И любов към света не на книга,
сякаш няма ни Каин, ни Брут.
Всъщност няма. Затрогват идеите.
Елегичното стъпя назад.
Като ангел и дух ненадеен,
който вечно е с пряспа по-млад.
Неспособен да види в индигото
прекопирани чувства насън,
той се смее. И всичко му стига.
Като брънка от Коледен звън.
Просто липса на римни патетики
в метроритъм подлунен  навред.
И съдба - като намек за цвете.
Тънкописец в дланта на поет.


Предимство

Сюжети с дъх на глог и лавандула
Кавички - бели мрени в маранята.
Това са само слънчеви обрати.
Но също и започване от нула.
Навред се носят борови акценти.
И всеки връх е графика възможна.
Тук римите за обич са несложни,
защото са с изящен вкус на мента.
Зеленото е близка теорема.
А синьото? Елегия за здрача.
Но вън е изгрев - луднало петаче.
И значи няма никаква дилема.
Ще се върви цял ден - оттук докрая.
Докато се избистрят тишините.
Какво е пътник? Ангел ли заскитан?
От сто мъглици - никоя не знае.
Навярно сто и първата е блага
за трима, щом в ума ти съществува.
По всички строфи облаците плуват,
защото да си с ятото помага.
За щастие какво е още нужно?
Една почти безлюдна песъчинка
с анфас на най-прозрачна нелюдимка
да преосмисли думите за чуждост,
да те смали до плът с носле и лапки.
Защото всеки лешник е единствен.
И всъщност планината е предимство
да се напиеш с бистроречна капка.

Призори

Една словесност иде и не иде.
Една луна потъва във сказания
за фосфорни и златни притежания
и за цветя на мъничката Ида.
Така е всъщност вечно при луните.
Те имат техни бледи философии
над нотен лист, палитра или строфа,
но трябва време, за да ги попиташ.
Не трябва време. Гъста е мъглата.
Дано разпръсне птици и надежди.
Нали понявга утрото се свежда
до цвете, дето никне на скалата
и знае колко трябва да е силно.
То има яснота и лъч-възможност
да не излъчва болка и тревожност
дори  когато бурите го килнат.
Поетът ръсва шепа апострофи,
художникът - два реда песъчинки,
а музикантът в шапка - невидимка
със горно "до" и долно "ре" готов е.
Приижда делник в свята неуморност,
елегиите чезнат, блясвят оди.
Денят е слюда върху тетрапода
ако допуснеш мислене просторно.


Прозрачни думи и смоли  - 25.09.2016

Светът е мистика почти.
Мъгла с дъждовни силуети.
И скитник с вятърни мечти.
И може би ранимо цвете.
То чака своя малък принц,
сиротно като звън камбанен.
Светът е нечий плач почти,
когато не лекува раните.
И сигурно е затова
вселената на парка близък
с декор килимен от трева
и бор, наклонен като в Пиза.
Не е тъй много, но нали
и малкото е често всичко.
Прозрачни думи и смоли.
Луна, все по и по самичка.
След седем левги самота
приседнал ангел върху дънер,
размесва зими и лета,
рисува есени без дъно
с тъга, но светла. И контур,
замислен да е еднозначен.
Септември - пърхащ демиург,
открива  римите си в здрача.

Пълноводия

Дали сред пълноводия живеем или сме само думи без ъгли,
тъй както тук дохожда ветровеят и е готов до дъх да ни смири,
да ни зачеркне вкупом суeтите от дрезгавите чайкини гърла,
защото в мълчаливата обител на бряг и хоризонт струи мъгла...
И става някак приказен сюжетът с тюлен - монах, прибой и пещери.
Понякога брегът в червено свети и пази вещо тайни до зори.
Друг път едно неземно водорасло превръща своя сън в ръждив рефрен.
Покоят бистър никога не гасне и всеки нов сюжет е просветлен.
Героят в него с дух е на  рибарче, което да лови кефал и ямб.
Тюленово е нота в звън глухарчен. Забравиш ли я вмиг - оставаш сам.
Но ти си още в плен на ветрохода, аквамарина, притчите от сол.
Пейзажът в теб е вечен си-бемол, по-вечен от дъжда и тетрапода.

Равновесна точка

Откровено и до съзерцание               
 търсиш образ на някакво друго            
вероятно от ангел - начало,
който вътрешен облак отглежда,            
в портокалени мисли подрежда
всеки  хаос вселенски наново.
Северняци - животи предишни -
свирят в преспите на тишината,
ще заглъхнат, но с утрешна дата,
а сега просто в глетчерно синьо
преразказват несрети и болки,
бистрят жажди , но само доколкото
да разбридат мъгли или луга
...и души са, а после мотиви,
като лебедов пух и молитва
вмиг изграждат, а после утихват.
Из същинските твои простори,
хоризонти мистично смълчани
неразбрани докрай битиета
чужди хора и близки морета
донаслагват в етюда седефен:
бриз до прилива, сол в тетрапода,
три зарганово морзови кода,
в нещо бедна, а в друго - богата
е душата ти зимна навярно,
поневоля жестока е Варна,
но насън щом се раждат Малдиви
все един ден студът си отива,
като облачен сън разлюляни
идат мартенски изгреви, семпло
във окото на риба са взряни.
Сред световни неволни заблуди
равновесната точка е близо -
хоризонти в избелени ризи,
отражения с късчета слюда
и човек, невенчан за тъгата,
кехлибарени мисли по дати
да напомнят - животът е чудо
с изнамерени пътища млечни,
стъпки плахи, но по-често смели.
И е вричане в дъжд акварелът
на рефрените - утре и вечно.


Рими и равнец

Традициите чезнат може би.
Сатурн е ретрограден, затова ли?
И стават рибки хорските съдби,
морето ако вдигне девет бала.
В тревите се е скрил един щурец
навярно влюбен в свойте светлосенки.
И се полюшват рими и равнец,
редят хорца, сънувайки седенки.
Съвсем е ново вехтото, но пак
дължи една приемственост навярно.
Асфалтови бои смеси с варак.
По дяволите всяка авангардност.
Така наум си жабчето твърди.
На глас все още то е колебливо.
Дали да квака както и преди
или да вземе глас на самодива?
Традиции, новаторство... ех, то
морето доизгребва всяка пяна.
Ти тръгнал би на  зима без палто,
защото ти е светло неразбрано.


Санскрит, мъгли и пони

    "Животът е като санскрит, прочетен на пони"
                Лу Рийд

Така е, ала късно го разбрах.
В мен понито съвсем се омърлуши.
Поднесе му животът крина страх,
а за сенце - чували с равнодушия.
Все някак ще се справи то, нали?
Добра е тази близост до земята,
макар да не предпазва, щом вали
ведно с отвял илюзиите вятър.
И как горчи му пустият санскрит.
Какъв урок в това преобладава,
каква луна - въпрос стои открит,
а даже Господ отговор не дава.
Но щом се сбъдва всеки Божи план
от ясности,съдби,лъчи,забвения,
мъгли и сенки в сън - стихотворения,
не ще си спомня никой, че е сам.
И понито ще цвили от възторг,
че някому предпролетно е нужно.
За него е животът вярна служба
чак до мига на ангелския хор.

Светлосенки

Без светлосенки няма сенокоси.
И нито зими, нито даже есен.
Какво че ти художник си отнесен?
Какво че стъпваш в темите на босо?
Какво че те са най-разнообразни?
Все нещо липсва. Тъжно е, защото
все по-суров учител е животът
и без дълбочини кънти на празно.
Луната тъне в хиляди иронии
Брегът и той е често свръхкритичен.
Не може да прехвръкне даже птиче,
без да му стелнеш сянка от бегония.
Стелни му, впрочем. Колкото и гдето.
Дори при трийсет градуса на сянка
то прелетява да си търси сламка.
Какъв къщовно пърхащ силует е!
А ти прегръщаш семплата идея
Щрих. После друг. И тъй - до безконечност.
Не тъне никой в плоска безсърдечност.
Съветва просто, стига да посмее.
И значи трябва нещо по-кристално
от дъжд и ангел, за да се събуди
на всички четки махът пеперуден
когато изгрев огънче припалне.


Следване на лято - По стъпките на лятото - с поощрителна м/у 100 човека

...И го следват - кога със валсуване,
а кога - разглобени от жега
те, телата - без капка  умуване,
щом без лято животът е тегав.
Щом са вечно на  " ти " с тетраподите
и потретят рефрена на гларуса.
Всеки слънчев квант даден е даром
и към радости семпли ги води.
И се раждат сезонни понятия -
водораслено, перлено точни.
Става мидата глъб реципрочна
на идеи, сродени с водата.
А Всемирът се свежда до рачета,
всеки фар - до премъдра вселена.
Словоредът не е еднозначен,
Той е дзен, целодневно безценен,
който сипва кобалт във златистите,
чисти истини най-утешително.
Ако август е страст напоителна,
слава богу - не ще е  единствен.
Ще го следват телата в годините.
а душите, загърбили  зимата,
ще са бриз - от фиеста незрима
или стихове, приливно сини.




С море в сърцето /електронен алманах   Царево/

С море в сърцето, винаги - с море.
Това е лятна Божия повеля.
И няма никой чайките да спре
да мъкнат куп вълма, мъгли-къдели.
Защото всеки бряг е морзов код.
Морякът хоризонта с поглед мери.
Един живот - и то - какъв живот -
на дом и флаг останал твърдо верен.
Художникът, който роден е тук,
рисува ежедневно тетраподи.
Той маринист е. Как да бъде друг,
щом всички щрихи приливът ги  води?
Един поет сънува ветроход
и се усмихва в рими безпричинно.
Надеждата е синият му брод
към бистър смях и  грееща невинност.
И сключва мир със себе си дори
беднякът, който щедро тук раздава
от рибата, ловена призори.
Да стъпи на крака той заслужава.
Защото всичко пясъчно е храм
или дворец за влюбени в съдбата.
И трябва да си чайка, лъч и плам,
за да усетиш, че светът богат е.
С море в сърцето, винаги - с море.
Светът е ода, мит за водорасли,
концерт за лунно фосфорно дайре.
И всяка рана видимо зараства



Средзимна влюбена вселена / лауреат  Асеновград 2017/

Засмени преспи, улици засмени
и магазини с дъх на портокал.
На вятъра средзимната вселена
прилича на сребрист усукан шал.
На шепа, пълна с влюбени кристали
и пеещо в сърцата тържество.
Дотук което с тебе сме раздали,
е сигурно с космично естество
или е нещо много повседневно,
но ангелско и мило като жест -
ти стих ми пишеш по стъклата ледни.
Така се сливат утре, вчера, днес,
че вдигнем ли наздравица, ще бъде
навярно по-искряща от звезда.
Това, което Господ-Бог отсъди,
се сбъдва, по-грижовно от съдба.
И новите октави на живота
не плашат с нищо, пръстенът блести,
градът старее , ние пък - напротив,
младеем с чай от дъхави мечти.
Не ми придиряй, ако фантазирам,
за къща, пълна с внуци и деца.
Наздраве пак, и пътят да не спира,
прелял в луни, целувки и слънца.




Старинно златно правило  /лауреат Асеновград 2017//

Любов - като старинно златно правило
за разгадаване на цвете и Всемир.
И думите са приливна направа.
И пак луна безсънна е кумир.
И ще се скрият всичките тревоги
в една ръждива приказка за дъжд.
А аз ще срещна  римите и Бога,
защото те са част от този мъж.
Най-важна част. И ясна и неясна,
но доверчива като морски бряг.
Така сме щрих от птича многогласност,
а може би сме къщичка от сняг.
Да, може би. Понякога е сложно
на други да разкажеш любовта.
Тя просто чувства се. И чувства се подкожно.
Същ наниз от разплискани лета
със две липи - и четири брезички
в градините от спомен и мечта.
Уж бедни сме, а сме богати с всичко.
И чезне, чезне всяка суета.
И глас изгубват всичките патетики.
Тъй простичко, любими, в мен си взрян,
че виждам - даже лунната пътека
е сплетена от стъпки ин и ян.
И нека с теб да вдигнем тост и втори.
Замайва като вино всеки плам.
Без обич този свят е илюзорен.
Но с теб е обич. Чиста като храм.


Стих по норда  16.02. 2017

Джинджифилови думи с канела,
меки срички - таханови пасти.
Сякаш книгите в нас са прочели
нежелание зими да властват.
Но навън февруари е истина.
Гледна точка за студ с продължение.
Ние бдим с великанско търпение,
но през март ще започнем на чисто.
Как ще хвърлим далече кожусите
даже киша да има по сцената.
Стига зайци и зимни елени.
Ще сме полет – от Варна до Русе
и обратно, понеже възторзите
всенадскачат полета  и граници.
Като  длан, доверчиво простряна,
стих по норда, балада по морза,
ще сме 100 неща. Пълна идилия.
А на себе си – най-бистра версия.
Стъклен влак върху бели траверси.
Бъзов сок в натюрморт с карамфили.
Но ще сети ли март в акварелите
как се стапят тъги и самотности
как е жажда и страст доживотна,
много дала ни, нищо -  не взела...


 Стъпки по пътя /Мелта, Уикенд/

Как нужна е всяка спасителна стъпка
напред и нагоре, към себе си също.
Понякога сякаш душата е в кръпки
и борим се само за хляба насъщен.
Но зимни причини до следствия стигат,
разпуква се пролет в сюжет хармоничен.
Животът е бряг, незабравена книга,
фантазно приижда, реално изтича.
Той плиска в лицата ни изгрев, защото
зоват ни сред волни пространства врабците
да вярваме в буквите, пътя, липите,
докато сме част от предприливна нота.
Възторжена цялост блести в акварела
на родни реки, езера и крайбрежия.
Така Бог от раз подчертал е дебело,
че древен народ сме на труд и копнежи,
Орфеева лира и вещи познания,
когато сезони ехтят от вълнение.
Земята ни в шепичка сякаш е сбрана,
но стъпки по пътя редим вдъхновено.
И с почерк от смелост изписваме букви,
раздаваме прошка и кръстим се Божем.
Детето във нас пак към книгата хуква
в живота магичен - и семпъл и сложен.

Съвместимости 1 - 29.10.2016

Есента е лъчистата страница,
по която се пишат сонетите.
И дори да е почеркът странен,
съвместим е с несъхнещо цвете.
Съвместим е с бодлите на розите.
Някой, който се движи по пясъци.
Но поне няма никакви пози
и е пулсът му с точна нагласа
на творец или влюбен - еднакво е.
Той не сеща в луната иронии.
Може би свойта участ очаква
и в момента е рицар без броня.
Но дали ще отвърне вселената
с благосклонност в зеници момичешки?
Във ноември и студ притаен е.
А без обич брегът е различен.
Има истини неизговорени.
Северняци, щадящи самотника.
Есен сбира си листите нотни
и финалът остава отворен.


Съвместимости  /Уикенд, 6-13.01.2017/

Благодари за дара  неполучен.
Наградите понякога са казън.
Човек нерядко с прошка е белязан,
дори когато мръзне като куче
душата му и не е приказлива.
Какво че чува Коледни камбани?
Най-лошото навярно си отива.
А за доброто твърде ли е рано?
И ти не знаеш. Но съдбата знае
какво завива вътре в станиола,
за да припомни истината гола,
че щастието е вървеж безкраен
след спиране за малко - да прогледнеш
за изгрева, бродиран от дъгата,
тъй сякаш дар, от Господа изпратен,
е ангелски  получен с днешна дата.
Каквото е довдъхнато - да стига
за триста дни и хиляди вселени.
Останалото да е променено,
но съвместимо с хепиенд и книга.


Сюжет по сюжет

Разпилени в романтика дни,
сенокоси и бледи мотиви.
Руква дъжд, самотата кълни.
Нещо синьо докрай си отива.
Идва друго по бриза ревнив.
Бистротата е ново начало.
вместо пясъчен стих нечетлив.
Просто смяна - сюжет по сюжет,
плюс и минус, прашинка и космос,
три секунди лъчист мироглед,
цяла вечност тъги високосни.
Може би е еднакво все пак.
Всичко ново е вехто, обаче
по-любимо от ланшния сняг
и прехрипнала нота на свраче.
По-невинно от мит за щурец,
глътка вино и знак на съдбата.
Може би си на прилива жрец
и на отлива псевдогадател.
А мъглите са  сигурно дар.
Циферблатът понякога спира.
Бледи рими разливат янтар
и звездите наум рецитират.


Тройно златно правило

И ако есента е златно правило
на вятъра, дъжда и листопада,
то зимите са сигурно забрава.
А може и наум да са награда.
Иди, че разбери. В съдби виелични
все пак се губят само вълноломите.
Когато във декември се пресели,
човек е дваж по-истински и скромен.
Доволен от работните заетости.
Накрая всъщност само те остават.
Ако изобщо. Всякак е прието,
щом си работещ, да си заслужаващ.
Дори и малко стреснат от искрящото
на коледни елхи и пожелания.
Когато някой дълго те изпраща,
да можеш да мълчиш с коси прибрани.
Но тук сега са скитащи рефрените.
С една идея по мъгляви - мислите.
И само паркът - все така безценен,
преди да падне всеки лист - записва.



 Януарски щрих

Когато старите вълшебства
всеобявяват се за нови,
луна и стих са във съседство
и имат радост за основа
почти почти. Виделината
от съзерцания е зрима.
Какво, че зрее люта зима
в утробата на тази дата?
Годината е твърде нова
и обещаващо магична,
седефена и идилична,
окъпана в крайбрежно слово,
нахвърлена върху платната
на месеци-първопроходци.
Така - со благо и со кротце,
с каквото Бог им е изпратил,
и млад и стар ще поминуват
вълшебно или невълшебно.
Ах, тази жилава потребност
по-дълго да се съществува
и по-свободно да се диша
дори в сезона на мъглите
и с жест - не всякога излишен -
да се потъва в стих заскитан!
Ще може ли да се изслуша
врабчето с неговите важни
вседневни трели в миг опушен
е ням въпрос с душа крайплажна?
И чакаме, но е  далече
докато март скрепи боите.
Димят комините, лулите
във януарски щрих насечен.