Allure в париже, Ираида Красильнкиова

Превод от руски на български език: Генка Богданова

"Заказывая наряды у лучшего портного,
не так уж трудно проявить вкус."
(Андре Моруа)

       Никита последний раз окинула печальным взглядом свою уже бывшую комнату и своего уже бывшего мужа, аккуратно положила ключи на тумбочку, хлопнула дверью и ушла. «Все, – решила она, – никогда больше не переступлю порог этой квартиры! »... 
      Никита – непризнанный художник. Не в том смысле, что она бездарна. Нет! Просто для того, чтобы написать картину, нужно много сил и энергии. А она, выйдя замуж, все свое время посвящала ненаглядному Иннокентию, который работал с утра до вечера и считал, что достаточно зарабатывает для того, чтобы она ни в чем не нуждалась, и ей, соответственно, не надо работать. Никита не особенно переживала по поводу отсутствия производственной занятости до тех пор, пока в жизни мужа не появилась другая женщина. Известие настолько неожиданное, что, казалось, земля ушла из-под ног, дышать стало нечем. Руки опустились. Не нашла сил бороться ни за свою семью, ни за свою любовь. Единственно верным решением, как полагала она, было уйти самой. Тем более что не понятно, возможно ли счастье, когда тебя уже не любят …
Никита вернулась в свою квартиру, благо мама когда-то настояла купить и, что самое главное, – не продать, когда у нее появилась, как она думала, семья. Одно утешало, что детей не завели: то ли не успели, то ли Бог и впрямь ведает, кому и когда их дать, а кому нет. В квартире давно никто не жил. Вещи лежали так же, как и раньше, как будто хозяйка только что ушла, но почему-то забыла вернуться.  Везде пыль и запустение. …Для неё начались безрадостные будни, в которых не было любви. Любовь ушла вместе с любимым …
      Однажды поздним осенним вечером тишину прорезал звонок мобильного телефона. Никиту с группой туристов неожиданно позвали в поездку, изучать ведение чуждого ей бизнеса во французских угодьях. Как вовремя! Вроде необходимости в учёбе не было. Зато появилась возможность уехать, всё бросить, и, вместе с тем, возникло желание изменить себя.  Вспомнила, какой была до замужества. С какой непосредственной весёлостью готовилась к зарубежным поездкам. Шила платья, фантазировала, по несколько раз перекрашивала волосы, и сколько радостных моментов было в её жизни,


      
Уютное гнёздышко обставила быстро. Прежде всего, огромный рабочий стол по собственному дизайну, затем старый диван, который никогда не складывался, потому что скучно складывать и раскладывать, а старый, потому что взяла у знакомых по даче – лень тащиться в магазин и выбирать из так похожих друг на друга диванов. Мебели больше не было. Зато повсюду стояли картины. Деревянный мольберт, искусно вырезанный из дерева знакомым столяром, гордо занимал почетное место в центре комнаты. Цветные паспарту. Мелки, масляная пастель, краски. Засушенные цветы, какие-то коряги, шишки, принесенные из леса.  На голых выбеленных стенах, на плечиках, расположенных прямо на гвоздиках, висели её платья, сшитые в лучшем ателье города. Виктория, так звали закадычную подругу, открыла свой Дом Моды и Красоты на тенистой зелёной улице, в центре города и, хотя название улицы было старореволюционным, в этом ателье шили современно и просто божественно, а в салоне красоты колдовали модные парикмахеры и незаменимые в создании стильного образа косметологи. Вика выписывала ткани высокой моды от дизайнеров мирового уровня, потому что считала, что хороший вкус надо воспитывать только на примере признанных мастеров. Назвав свой Дом Моды и Красоты – ALLURE , она призывала всех женщин почувствовать вкус очарования. связанных с творчеством. Например, когда купила квартиру. 
Мама Никиты, видя платья на стенах, горестно взмахивала руками: «Доченька, ну как же так, у тебя даже шифоньера нет!» А Никита ложилась спать, умиротворенно смотрела на платья и благостно засыпала. Она твердо решила, что не будет делать гардеробную, потому что ее личная, индивидуальная одежда, сшитая только для нее, как дорогая картина должна быть всегда на виду.
           Вот и сейчас, Никита завороженно смотрела на платья. Ей захотелось подойти, прикоснуться к тонкой ткани и глубоко вдохнуть волнующий аромат изысканного шлейфа любимых духов, некогда подаренных им. Прекрасный материал, надёжно сохранив знакомый запах, возвращал в прошлые воспоминания. Она прикрыла карие глаза полные тоски, опушённые длинными ресницами в капельках нескатившихся слёз. Стояла долго, так долго, пока что-то, напоминающее слабое напряжение электрического тока, зарождённое где-то в голове, прокатилось вдоль тела и ушло куда-то в землю. Никита поняла, что отпустила его, и прошлое больше не причинит ей боль. …
         
Почувствовав необъяснимую лёгкость, быстро собралась и… поехала к Виктории. Аккуратно выруливая со стоянки автомобилей, размышляла: «Что это было со мной? Какие странные ощущения возникли во мне?.. – она внимательно посмотрела на себя в зеркало. – Неужели я так сильно зависима от того, как выгляжу?.. А может платья так действуют на меня?.. Виктория всегда говорила, что энергетика, идущая от них, благотворно влияет на женщину. Видимо, она права…». Никита любила приезжать к ней в ателье, более того, нравилась жизнерадостная атмосфера перевоплощения, устраиваемая Викой, какое может быть только в детстве, когда с подружками стригли друг друга, спрятавшись от родителей или, когда разрезали мамино выходное платье, чтобы сшить кукле юбку. Она обожала ощущение праздника, когда перебирала необычные по фактуре и по цвету ткани, а потом с наслаждением преображалась в парикмахерском салоне, приятно общаясь с мастером на любые темы, кроме быта: о музыке, о театре. И вдруг, эти постоянно печальные глаза загораются и начинают блестеть так, как будто внезапно включили сто лампочек. Никита увеличила скорость, и мысли лихорадочно забегали: «Быстро к Вике, быстро сшить, быстро подстричься, быстро покрасить волосы, быстро к косметологу, быстро выкупить путевку – и вперед, на покорение Франции!» – И пусть он, бывший, знает, что она живая, она не пропала, она устояла, стала еще лучше, красивее и быть может успешнее!..

       Никита вбежала в Дом. Виктория радостно встретила, обнимая подругу.
– Будем обольщать и очаровывать?!
– Да. Только так! ¬¬¬
Все, как по команде, забегали. Ткани действовали успокаивающе и возбуждающе одновременно.
– Что будем шить? – участливо спросила Вика.
– Куртку... В Париже осень.… Но я не знаю, из какого материала?!
– Сначала выберем ткань, а влюбившись в нее, придумаем модель, –
весело говорила Вика. Ей нравилось изменять образ подруг. С ними можно не церемониться. Убедить, надавить и заставить принять верное Викино решение, однако, требующее от подруг и от неё самой много сил и огромного терпения.
       Никита тоном маленькой капризной девочки произнесла:
– Покажите вон ту, висящую на вешалке… – Помощница Виктории, энергичная Вера, бросилась за тканью. – Спасибо… – вежливо сказала Никита. – Ах, какая тряпочка, а какой цвет!.. Но, нет, лучше ту, что на полках, на уровне глаз…– Еще один Верочкин рывок за материалом. – Прекрасно!  Но, всё-таки, не тот оттенок. Покажите другую, ту, что рядом лежит. Она чуть темнее… – Показали. Развернули. – Это то, что мне надо! ...– Приложили к лицу, повертелась у зеркала. …– Нет! Не то. – Глубоко вздохнула. Отложила в сторону. – Надо светлее! Дайте ту, что на самом верху, она еще лучше! …–
Поставили лестницу, забрались почти под потолок. Ворох тканей вырастал на столе, Виктория и ее ассистенты не успевали складывать на место. – Ой, нет, не эта. Нравится всё, абсолютно всё! У тебя, Вика, такой выбор!..  Но ведь мне нужна одна ткань, а здесь их так много!.. –   Никита, с покрасневшими щеками, скользила взглядом по туго набитым полкам, пока не дошла до самой нижней. С огромным трудом вытащив ткань, развалив при этом любовно сложенную высокую стопку, увидела чудный оттенок южной вишни. – О-о-о!.. Какое счастье!.. Выбрала!.. Теперь фасон!.. О нет, я забыла, надо говорить модель.
– Да-да...– Виктория начала создавать эскизы моделей, – какие будем делать рукава? Узкие?
– Что ты сказала?–  не вдумываясь в задаваемые вопросы, все еще находясь в эйфории от поиска ткани, спросила Никита. – Рукава? ... Узкие.… Нет, широкие! ... Нет-нет, средние! ...И с манжетами.
– Из этой ткани?
– ... Нет, нет, из другой. … Я свяжу сама.…И воротник в виде шарфа сделаю.
– А платье?!- напомнила Вика.
– Как же я буду без платья?!– схватилась за голову Никита.
– Ткань подберем такую, чтобы сочеталась с курткой только по цвету.
 – Обязательно из тончайшего кружева, непременно французского!..
Короткое.… Чтобы коленки соблазняли!.. Голова кружится, в горле пересохло… Быстрей красить волосы….
Голову Никиты моют сильные и в то же время мягкие мужские руки. Кажется, что-то спросили:
– Какой цвет?
– Боже мой, какой цвет? – как хочется крикнуть – блондинку! Как рвется сердце от боли, что не может быть блондинкой, слишком черные волосы! – усталым голосом, махнув рукой, тихо сказала:
– Делайте, что хотите...
 Её больше никто ни о чем не спрашивал. Она полностью отдалась в руки профессионалов.
Никита в перерывах между примерками чувствовала торжество приближающегося момента, когда увидит её почти забытый и некогда любимый, и в грёзах обязательно жалеющим о случившемся и, конечно же, захочет встретиться и поговорить, а она остановит его взглядом, медленно пройдет мимо, оставит шлейф изысканного флёра неизвестных ему духов, на этот раз, купленных не им, с нежным названием, выражающим любовь. Всё произошло именно так, как она задумала. Перед бывшим мужем стояла уже не та несчастная женщина, в страдающем облике, а другая, такая роскошная: ярко бронзовые волосы, легкий персиковый румянец, чувственные вишневые губы, прекрасная, красиво очерченная фигура. Потрясающее женственное платье! Удивительная дизайнерская курточка, как из лучших Домов Моды Парижа, с легкой небрежностью накинутая на покатые, маленькие плечи. От неё исходил тончайший аромат духов, который, как дымка, окутывал его, затуманивал мысли, рождал воспоминания далеко ушедших дней, быть может, закравшегося сомнения, правильности решения.
       Как хорошо, что нечаянная встреча произошла до поездки. На борт самолета зашла не брошенная мужчиной женщина, а красавица, полная сил и энергии….
       …Франция встретила холодной, дождливой погодой. Ну что до погоды, когда сердце открыто новым впечатлениям и встречам, которые, естественно, не замедлили произойти.
       Изрядно намотавшись по многочисленным экскурсиям, паркам и музеям, уставшие до изнеможения туристы ввалились в отель. Зрелище предстало забавное. Группа состояла из одинаково одетых, мокрых, замерзших людей. Черный низ, серый верх или, наоборот, серый верх чёрный низ. В довершении унылости внешнего вида не понятен и возраст женщин, занятых работой, редко смотрящихся в зеркало, давно забывших о таких понятиях, как косметика и косметический уход, но у которых достаточно денег, чтобы выглядеть если не моложе своих лет, то хотя бы свежее и ухоженней. Среди этой скучной в своей однообразности массы, выделялось яркое, почти люминесцентное пятно, привлекающее и удерживающее к себе внимание.

Девушка, не замечающая никого вокруг, стояла и оживленно болтала с собеседницами, яростно жестикулируя красивыми руками, обрамлёнными тончайшим кружевом вязаных манжет, пришитых к рукавам куртки. Тёплая, не продуваемая ветром, не промокаемая дождём куртка, покрытая сверху мерцающим панбархатом, представлявшим собой соединение прозрачного шифона и плотного бархата с нанесённым принтом, в виде затейливых цветов ухоженного сада. Разговаривала, широко округляя глаза, которые, в спокойном состоянии, не производили впечатления огромных.   Она стреляла ими по сторонам, кокетливо поворачивая голову то влево, то вправо, и кончики растрепанных от ветра волос забавно подрагивали в такт движений. Её подруги наперебой обсуждали увиденное в красивейших ландшафтах, как вдруг одна из них, неожиданно, без всякого перехода к другой теме, как это часто бывает у женщин, и совершенно не логично с точки зрения мужчин, резко спросила: 

: «А какой фирмы твоя куртка?» Никита, продолжая увлечённо рассказывать о чём–то, от неожиданности вопроса осеклась. Ей почему-то стало стыдно признаться этой состоятельной женщине, что она шила куртку, а не купила в дорогом бутике или не сражалась в толпе на распродаже уценённых вещей. Сама придумала фасон, сама подобрала ткань. Не сказала, что шили ей в лучшем ателье города. Засомневалась, что её поймут и одобрят. В действительности испугалась, что засмеют. Никита хотела назвать первый, пришедший на ум бренд, чтобы только не признаться, что вещи шитые, как вдруг женщина, видимо, отлично разбирающаяся в модных именах и тенденциях, уверенно сказала:
– Я узнаю! Это Кензо! Последняя коллекция! Только не помню, в каком каталоге видела?!
– Да, да, Кензо!.. – подхватила Никита, заливаясь румянцем. Почувствовав, как стыдно. Ведь сегодня, сейчас, в эту минуту она предала свою лучшую подругу, побоявшись назвать её имя, или хотя бы сказать, что шила у неё в ателье. А ведь если бы не Виктория, Никита никогда бы даже не узнала, какой силой воздействия на людей стала обладать.  Как эта сила, уже никем не управляемая, и никем не сдерживаемая, выталкивает Никиту из привычного уклада жизни и несёт в будущие отношения, неизведанные ею ранее и чувства, непознанные до сих пор. 
       Дама, приняв Никиту за женщину своего круга, пригласила выпить кофе. Вскоре, надоев сидеть за столиком, вышли на улицу. Не заметив, отвлёкшись на разговор, очутились не на центральном прекрасном входе, а на заднем дворе отеля, там, где разгружаются продуктовые машины, и стоят контейнеры для мусора.
Демократичного вида мужчина, с выключенным фотоаппаратом, закончивший съёмку, спокойно курил невдалеке. И вот, среди неприглядных баков, стояла Никита, с малопривлекательной в своей обыденности дамой. В праздничной, нарядной куртке, явно неуместной здесь, на рабочем фоне. В платье, так удачно сочетающиеся друг с другом, обнажая при этом стройные ножки чуть выше колен.  В одной руке держала чашку, в другой – сигарету. Щеки горели. Глаза сверкали. Бронзовые волосы трепал ветер, сооружая прическу поистине высокой моды. Никита, с лицом, вдохновлённым от знакомств с интересными людьми, напитавшись красотой ландшафтного дизайна, осеннего пейзажа, открыв для себя новые возможности, увлечённо делилась впечатлениями с приятельницей, ничего и никого не замечая вокруг. Увидев такой странный дуэт, мужчина прислушался. Бесцеремонно рассмотрел. Бесстыдно прогулялся по Никите глазами. Заинтересовался. Эта женщина настолько не вписывалась в окружающую среду, что не очароваться ею стало невозможным! Его, Майкла, видного американского фотохудожника, владельца собственного фэшн журнала, пресыщенного женской красотой, казалось, невозможно ничем удивить: «Как в такой дали, не в Америке, в России, родился такой редкий цветок?!» … Он стоял, ошеломленный открытием, онемевший, потерявший дар речи…
       Когда самообладание возвратилось к нему, понял одно, что если сейчас не подойдет и не заговорит с этой удивительной незнакомкой, покорившей его с первого взгляда редкостным обаянием, то никогда не простит себе этого. А также твердо понял, что не хочет её потерять!..
     Вот так, в одно мгновение, судьба Никиты, не спрашивая согласия, была решена. Вдоволь налюбовавшись, мужчина решительно пошел знакомиться…
       Когда Ники, так назвал ее Майкл, вернулась ненадолго в свой родной город, её курточка заняла почётное место, на стене среди платьев, у каждого из которых, тоже есть своя дивная история!

ALLURE В ПАРИЖ
„Поръчвайки си тоалети при добър шивач, не е никак трудно да проявите вкус“
 /Андре Мороа/

   Никита за последен път обгърна с тъжен поглед вече бившата си стая и своя, вече бивш съпруг, сложи акуратно ключовете на нощното шкафче, хлопна вратата и си тръгна.“ Това е, - реши тя, - никога повече няма да пристъпя прага на този дом!“…
   Никита е непризнат художник. Не в този смисъл, че е бездарна. Не! Просто заради това, че  да се нарисува картина са нужни много сили и енергия. А тя се омъжи, цялото си време посвещаваше на ненагледния Инокентий, който работеше от сутрин до вечер и считаше, че заработва достатъчно, за да не се нуждае тя от нищо и съответно тя не трябва да работи.
   Никита много не се притесняваше по повод липсата на  професионални ангажименти, до момента, в който в живота на мъжа й не се появи друга жена.
Новината беше толкова неочаквана, стори й се, че земята пропада под нозете й и не може да диша. отпусна ръце. Не намери сили да се бори нито за семейството си, нито за своята любов. Единственото вярно решение, както мислеше тя, беше да си тръгне. Още повече, че не е ясно, възможно ли е щастието, когато вече не си обичан…
   Никита се върна в своя апартамент., добре, че майка й настоя да го купи и най-важното – да не го продаде, когато се сдоби, както вярваше, със семейство.
Едно я утешаваше, че деца не бяха създали: или не бяха успели, или Бог сам решава на кого и кога да ги даде, а на кого – не. В апартамента отдавна никой не живееше. Вещите си стояха така, както преди, сякаш стопанката току-що е заминала, но кой знае защо е забравила да се върне.. навсякъде прах и занемареност… за нея започнаха безрадостни дни, в които нямаше любов. Любовта си отиде заедно с любимия….
    Веднъж, в късната есенна вечер, тишината разкъса звъна на мобилния й телефон. поканиха Никита, заедно с група туристи на екскурзия, с цел  проучване на чужд за нея бизнес във френските земи. Колко навреме! макар, че такова обучение не й беше необходимо… Затова пък се появи възможност да замине, да захвърли всичко и заедно с това в нея се появи желание да промени себе си. Спомни си каква беше  преди да се омъжи. С какво непринудено добро настроение се подготвяше за задгранични екскурзии. Шиеше си рокли, фантазираше, по няколко пъти си пребоядисваше косите и колко радостни моменти в живота й бяха свързани с творчеството. например, когато си купи апартамента.
Уютното  гнезденце  обзаведе набързо. Преди всичко, огромна работна маса по собствен дизайн, след това стария диван, който никога не сгъваше, защото е скучно да разгъваш и сгъваш, а стар, защото го беше взела от вилата на познати – мързеше я да се мъкне по магазини и да избира между приличащи си един на друг дивани. Повече мебели нямаше. затова пък, навсякъде имаше картини.. Дървеният триножник, изкусно изработен от дърво от познат дърводелец, гордо заемаше почетното място в центъра на стаята.. Цветни паспарту, четки, маслени пастели, бои. Изсушени цветя, някакви корени, шишарки, донесени от гората. На белите, варосани стени, на закачалки, разположени направо на гвоздеи, висяха нейните рокли ушити от най-доброто ателие в града. Виктория, така се казваше гърдестата й приятелка, откри своя Дом на Модата и Красотата  на сенчеста озеленена улица в центъра на града. И независимо, че името на улицата беше старо революционно, в това ателие шиеха съвременно и просто божествено, а в салона свещенодействаха фризьори и незаменими в създаването на стилен образ козметици. вика се снабдяваше с платове от висша мода от дизайнерско световно равнище, защото считаше, че добрия вкус трябва да се възпитава само по примера на признатите майстори. Давайки имена на своя Дом на Модата и Красотата – ALLURE, тя  призова всички жени да почувстват вкуса на очарованието.
Майката на Никита, виждайки роклите й на стената, тъжно махна с ръце:
“Дъще, но как така, ти даже скрин нямаш!“ А Никита легна, спокойно погледна към дрехите и блажено заспа. Тя твърдо беше решила да не прави гардеробна, защото нейните лични, индивидуални дрехи, ушити само за нея, като скъпа картина, трябва да бъдат винаги на показ.
   Ето и сега, Никита очарована гледаше роклите. Искаше й се да отиде, да докосне тънките платове и дълбоко да вдъхне вълнуващ аромат от изисканата струя любим парфюм, подарен й някога. Прекрасният материал сигурно запазил познатия аромат, я връщаше в спомените за миналото. тя прикри черните си очи, пълни с тъга, с отпуснатите дълги ресници, мокри от капчиците сълзи. Стоя дълго, тъй дълго, докато напомнящото слабо напрежение на електрически ток, родено нейде в главата й, пропълзя надолу по тялото й и се скри някъде в земята. Никита разбра, че се е освободила и миналото повече няма да й причинява болка… Почувства необяснима лекота, бързо се приготви… и тръгна към Виктория. Внимателно излизайки с колата от паркинга, размишляваше: „ Какво става с мен! Какви странни чувства се появиха в мен?...- тя внимателно се погледна в огледалото. – Нима съм толкова зависима от това, как изглеждам?...А може би роклите така ми действат!...Виктория винаги е казвала, че енергията, идваща от тях благотворно влияе на жената. Видимо е била права!“…Никита обичаше да ходи при нея в ателието, нещо повече от това, харесваше й жизнерадостната атмосфера, превъплъщенията,  осигурявани от оправната Вика, които изживяваха  някога, в детството, когато с приятелките се подстригваха една – друга, криейки се от родителите си, или когато срязаха маминото официално палто, за да ушият пола на куклата. Тя обожаваше усещането за празник, когато подбираше различни по качество и цвят платове, а после с наслаждение се преобразяваше във фризьорския салон, приятно бъбрейки с майсторите на различни теми, с изключение на живота: за музика, за театър. И изведнъж очите й грейваха и започваха да блестят, така, сякаш бяха включили сто лампички… Никита увеличи скоростта и мислите й трескаво се разбягаха.“ Бързо към Вика, бързо си уший, бързо се подстрижи, бързо боядисай косите си, бързо при козметичката, бързо купи  билети за пътуването – и , напред, към покоряаването на Франция!“ – И нека той, бившият ,знае, че тя е жива, не е пропаднала, тя е устояла и е станала по хубава, по-красива и ще бъде по-успешна!...
   Никита влетя в Дома. Виктория радостно я посрещна, прегърна приятелката си.
- Ще съблазняваме и очароваме?
- Да, точно така!
Всички ,като по команда, се разтичаха. Платовете й действаха успокоително и едновременно възбуждащо.
- Какво ще шием? - с интерес попита Вика.
- Жакет… В Париж е есен, …, но не зная от каква материя?!
- Първо ще изберем плата, а влюбиш ли се в него,, ще измислим и модел, - весело говореше Вика.  На нея й харесваше да променя облика на приятелката си.. С нея не беше нужно да се церемони. Да убеждава, настоява, принуди да приеме вярното решение, обаче  изискваше от приятелката й и нея самата много сили и огромно търпение.
-    Никита, с тон на малко, капризно девойче, произнесе:
- - Покажи ми е то това ,висящото на закачалката…- Помощничката на Вика, енергичната Вера, изтича за плата.. – Благодаря… - вежливо каза Никита.
- - Ах , каква кърпичка, , а какъв цвят!... Но, не! по-добре това, което е на етажерката на нивото на очите… - още едно притичване на Верочка за материала. – Прекрасно! Но, все пак, не с този оттенък. Покажете ми другия, който лежи до него! Той е малко по-тъмен… Показваха. Разгръщаха. – Ето, това е което ми трябва!... Сложиха го до лицето й, завъртя се пред огледалото… Не! Не е това! – въздъхва дълбоко. Оставя го настрана. – Трябва да е по-светло! Дайте онзи, който е на върха, той е още по-хубав!
Сложиха стълбата, качиха се почти под тавана. Купът с платове растеше на масата, Виктория и нейните асистенти не успяваха да ги приберат на местата им.
- Ох, не, не е това!  Харесва ми абсолютно всичко! При теб, Вика, има такъв богат избор! … Но нали на мен ми трябва само един плат, а тук има толкова много! …-Никита с порозовели бузи, плъзгаше поглед по претъпканите етажерки, докато не стигна до най-долната.
- С огромен труд измъкнаха  плата, разваляйки при това  грижливо подредената пирамида, тя видя чуден оттенък на южна вишня. – О-о-О!...какво щастие! …Избрах! А сега –фасона!...О, не, забравих, трябва ад кажа – модел!
- - Да, да… - Виктория започна да нахвърля скици на модела, - какви ще бъдат ръкавите! Тесни?
- Ти какво ще кажеш? не замисляйки се над зададения въпрос, все още   в еуфория от търсенето на плата, попита Никита. – Ръкавите!... Тесни…, Не, широки!...не, средни! И с маншети.
- От тази материя?
- Не, не, от друга…, аз сама ще си ги избродирам и якичка във вид на шал ще си направя.
- - А рокля? – напомни й Вика.
- - Че може ли без рокля? –хвана се за главата Никита.
- - Плата се подберем тъй, че да се съчетава с жакета само по цвят.
- Непременно от най-тънката дантела, например френска.
- Късичка…, за да съблазняват коленцата!...Главата се върти, в гърлото е пресъхнало…по-бързо боядисвайте косата!
   Главата на Никита мият силни и в същото време меки мъжки ръце. Струва й се, че нещо я питат:
- Какъв цвят!
- -Боже мой, какъв цвят? – как й се иска да извика- блондинка!  Как се къса сърцето й  от болка, че не може да стане блондинка, много черни са й косите. – с уморен глас, махва с ръка и казва:
- - Правете, каквото искате…
- Нея повече никой за нищо не я пита. Тя напълно се е предала в ръцете на професионалистите.
В паузите между процедурите, чувстваше тържеството на приближаващия се момент, когато ще я  види почти забравения някогашен любим и в мечтите й – обезателно съжаляващ за случилото се и, разбира се, ще иска да се срещната, да поговорят, а тя ще спре неговия поглед, бавно ще отмине край него, като остави дирята на изискан  аромат от неизвестен нему парфюм, този път не купен от него и с нежно име, изразяващо любов… Всичко стана точно така, както го беше замислила. Пред бившия стоеше вече не оная нещастна жена , с изтерзана физиономия, а друга, такава – разкошна: ярко бронзови коси, лек прасковен руменец, чувствени вишневи устни, прекрасна, красиво очертана фигура. С потресаващо женствена рокля! Удивителен дизайнерски жакет, като от най-изисканите Къщи на модата в Париж, наметнат леко небрежно на приведените малки рамене. От нея се разнася финият аромат на парфюма, който като димка го омайва, замъглява мислите му, поражда спомени за далеко отлетелите дни, и може би предизвикващи съмнения в правилността на решението му.
Колко хубаво, че тази среща се състоя преди отпътуването! на борда на самолета се качи не захвърлената от съпруга си жена, а красавица, пълна със сила и енергия…
…Франция ги посрещна с хладно, дъждовно време. Но какво  значение има времето, когато сърцето е открито за нови впечатления и срещи, които естествено не закъсняха да се случат.
   Доволно помотали се по време на многочислените екскурзии, паркове и музеи, уморени до изнемога, туристите нахлуха в хотела. Гледката беше доста забавна. Групата се състоеше от еднакво облечени, мокри и измръзнали хора.
Черни отгоре, сиви отдолу или обратно – сиви отгоре, черни отдолу. За да изглежда довършен унилия им външен вид, не бяха ясни и възрастта на  жените, преуморени от работа, рядко поглеждащи се в огледалото, отдавна забравили такива понятия като  козметика и козметична грижа, но които имат достатъчно пари, за да изглеждат, ако не по-млади от годините си, поне по-свежи и поддържани. Сред тази скучна с еднообразието си тълпа, се открояваше едно ярко, луминисцентно петно, привличащо и задържащо върху себе си вниманието.
   Девойката, не забелязваше никого наоколо и оживено разговаряше със събеседницата си, яростно жестикулирайки с красивите си ръце, обрамчени с тънко изплетени дантелени маншети, пришити към ръкавите.
   Топъл, непромокаем за вятъра и дъжда жакет, покрит отгоре с блестящи пайети, представляваше съчетание между прозрачен воал и по-плътно кадифе с щамповани мотиви, представляващи сложните цветове на добре гледана градина. разговаряше, широко отворила очи, които в спокойно състояние, не правеха впечатление на толкова големи. Тя ги „стрялкаше“ в страни, кокетно въртейки глава ту на ляво, ту – на дясно, при което върховете на разрошените й от вятъра коси, се полюшваха в такт с движенията й. Нейните приятелки наблизо обсъждаха видяното  сред красивата природа, когато изведнъж една от тях, без всякакво предисловие към друга тема, както често се случва с жените , и съвсем  нелогично от мъжка гледна точка рязко попита:
„ А каква марка е твоят жакет?“ 
 Никита, която продължаваше увлечено да разказва за нещо, от изненада млъкна. Стана й кой знае защо, срамно да признае пред тази заможна жена, че си е шила жакета, а не го е купила от скъп бутик или на разпродажба на преоценени вещи. Сама е измислила фасона, сама е подбирала плата. не каза, че са й го шили в най-доброто  ателие на града. Усъмни се, че ще я разберат и одобрят. В действителност се страхуваше, че ще й се смеят. Никита искаше да каже първата, дошла й на ум марка, за да не признае, че тоалетите й са ушити, когато изведнъж една жена, видимо запозната с модните имена и тенденции, уверено казала:
- Аз ще позная! Това е Кензо! Последната колекция! Само не помня в кой
каталог го видях.
- Да, да, Кензо! – подхвана Никита, заливайки се в червенина, чувствайки как й става срамно. Нали днес, сега, в тази минута тя предаде своята най-добра приятелка, боейки се да каже нейното име, или дори да каже, че са й го шили в нейното ателие. А нали ако не беше Виктория, Никита никога даже не би узнала, каква сила на въздействие над хората  е започнала да придобива. Как тази сила, с нищо неуправлявана и с нищо неудържима, изтласква Никита от привичния начин на живот и внася в бъдещите й взаимоотношения, неизвестни й по-рано чувства.
Дамата, приемайки Никита за жена от своето обкръжение, я покани да пият кафе. Скоро, щом им омръзна да стоят край масата, излязоха на улицата. Незабелязано, увлечени в разговор, те се оказаха не пред прекрасния централен вход, а в задния двор на хотела, там, където товарните коли разтоварват  продуктите и стоят контейнерите за боклука.
   Демократично изглеждащ мъж, с включен фотоапарат, завършил снимките, спокойно пушеше недалеч. И ето, сред неугледните контейнери, стои Никита, с непривлекателната и обикновена на вид дама. В празничен, официален жакет, явно неуместен тук, на този работен фон. В рокля, така удачно съчетаваща едното с другото, разкриваща при това стройни крака, малко над коленете. В едната си ръка държеше чашка, в другата – цигара. Бузите й горяха. Очите искряха. Бризът рошеше бронзовите й коси, подредени в прическа, наистина от висшата мода. Никита, вдъхновена от запознанството си с интересни хора, упоена от красотата на  природните картини, открила за себе си нови възможности, увлечено разговаряше с приятелката си и не забелязваше нищо наоколо. Виждайки тази странна двойка, мъжът се заслуша. безцеремонно ги огледа.  Безсрамно се разходи из очите на Никита. Заинтригува се. Тази жена дотолкова не се вписваше в обкръжаващата ги среда, че беше невъзможно да не го очарова. него, Майкъл, видния американски фотохудожник, собственика на фен списание, преситен от женска красота му се струваше, че нищо не може да го изненада: „Как толкова далеч, не в Америка, в Русия се е родило такова рядко цвете?“… Той стоеше втрещен от откритието, онемял, изгубил дар слово…
   Когато самообладанието му се възвърна, разбра едно, ако веднага не отиде и не заговори тази удивителна непозната, покорила го от пръв поглед с рядко срещано обаяние, никога няма да си прости. А така също твърдо беше убеден, че не иска да я изгуби!...
   Така, в един миг, съдбата на Никита, без да иска съгласие, беше решена. доволно налюбувал й се, мъжът тръгна решително, за да се запознаят...
  Когато Ники, така я нарече Майкъл, се върна за малко в своя роден град, нейния жакет зае почетно място на стената сред роклите й, всяка от които имаше своята удивителна история!


Рецензии