БУРЯ Автор Генка Богданова

Перевод с болгарского езыка:  Виолета Божилова
 
    Бурята вилнееше като полудяла. След тягостната черна нощ градът се беше свил унило в мокрите обятия на дъждовния ден. Вятърът яростно виеше, връхлиташе настървено и заграбил пълни шепи морски пясък, заслепяваше очите на единствения човек, дръзнал да излезе насреща му.
   Разгневен от явното пренебрежение на човека към силата на природните стихии, дъждът се спусна да го пресрещне и върне зад къщния праг. Зашиба го със студените си камшици, изплетени от милиони ледени капки. Те плющяха  по смръщеното му чело, стичаха се по пребледнялото му лице, опитвайки се да го уплашат и разколебаят. Но стреснати и озадачени от безжизнения му поглед се плъзваха натъжени по небръснатите му бузи, по разголената шия и спираха настръхнали там, където сърцето му се гърчеше от болката и тежестта на непоносимия товар на една дълго пазена страшна тайна.
   Споменът за извършения грях и огъня, с който го изгаряше неспокойната му съвест, бяха прогонили мъжа навън. Като  луд тръгна той под дъжда, срещу яростната атака на бурята, за да се опита да угаси жаравата, на която душата му се гърчеше вече две години. Не чува-ше грозния вой на вятъра, нито болезненото стенание на тръстиките. Блуждаещият му поглед не забелязваше яростните атаки на морето. А то  се блъскаше като ранено животно върху вълнолома, спираше за миг, примряло от болка, и се оттегляше  сразено назад. А после, като обезумяло  отново се втурваше напред, подгонено от бурята и огнените копия на мълниите, ужасено от гнева на небето. 
   Мъжът не спря. Вървеше бос през дюните, с нозе наранени от тънките саби на острицата, от острите ръбове на натрошените раковини, които алчният пясък скъпернически бе потулил в жълтата си пазва.Тръстиката го причакваше, препъваше, шибаше го стръвно с тънките си жилави стебла и съскаше гневно, безсилна да го спре. Победена от човешката воля, тя се отдръпваше колебливо, за да му открие пътеката към плажа.
    Прибоят  се бе превърнал в кипящ котел, преливащ от тъмни води и бяла пяна, които се люшкаха назад-напред между каменната гръд на вълнолома и кулата на спасителите, заличавайки всички граници между земята и морето.
   Тъмната фигура на мъжа се спря на преградната стена с огризаните от вълните основи и застина там като вкаменена. Човекът гледаше бесните пристъпи на вълните и проблясващата след краткото им отдръпване девствено чиста, гладка снага на плажната ивица.
   Кой би повярвал, че преди бурята този плаж бе изпъстрен с весели хора и      шарени чадъри, под които като фина бродерия се преплитаха във всички посоки човешки стъпки. Големи и малки, плитки и дълбоки-следи от радостно лятно оживление …
   „Такава е и моята душа сега. Пуста и ограбена като този безлюден мокър плаж! Няма ги веселите следи от простите човешки радости. Няма го тихото сладко чувство, че съм жив, че съм млад и изпълнен с мечти за бъдещето. Сякаш връхлетял ме като тази буря порой отнесе завинаги спокойствието, мечтите и желанието ми за живот.
   Какво е болката в наранените ми нозе пред болката , от която кърви сърцето ми? Студен ли е дъждът? Премръзнало и изтерзано ли е тялото ми? Как бих разбрал това, когато в гърдите ми лежи тежката  ледена буца на вината ми?
   И мога ли да сравня този вихър със страшната буря, която бушува в мене, опустошава душата ми, прекършва волята ми, убива ме бавно и мъчително?
   Господи, една от тези мълнии само за миг би изпепелила и мен самия и черните мисли, които ръфат като зли кучета сърцето ми!
   Ех, море, да би могло да измиеш горчилката и отровата на моя позор, тъй както с лекота отмиваш всяка следа, оставена по плажа!
   Небе, небе, разтвори се сега пред мен! И ако е вярно, че след смъртта приютяваш човешките души, търсещи мир и покой, моля те приеми и моята грешна душа! Позволи й да потърси душата на онзи, чиято гибел лежи на моята съвест, да се изповяда и потърси прошката му. Не я ли получа и на онзи свят си ще се  гърча като жалък червей в ада на сторения грях. А докато съм жив очите ми ще виждат само оная кошмарна гледка -предсмъртния ужас в очите  на умиращия млад човек…“ 
      Ах, ето пак! Под призрачната светлина на разсяклата небето светкавица, от дълбините на морето се издига онова страшно видение. Една посиняла мъжка ръка с тънък годежен пръстен на безименния пръст се протяга през отломките на строшената лодка към него – единствения свидетел на трагедията.
    Тя го моли отчаяно за помощ. Помощ, която той единствен  можеше да окаже, но заслепен от луда ревност отказа на давещия се съперник.
    И още по – лошо! С какво перверзно наслаждение стоеше и гледаше ужасяващата борба на младежа със смъртоносното подводно течение, което жадно го поглъщаше и завличаше към коварните подводни скали …
    Да, всичко това стана пред очите му. Марин беше най-добрия плувец в околността. А младежът, който се удави се казваше Славчо. Не беше тукашен. Живял в дом за сираци, който е трябвало да напусне след навършването на пълнолетието си. Той не познаваше родителите си. Не знаеше да има някъде роднини, при които да склони глава. А трябваше да се живее някак.
     Беше началото на лятото и Славчо бе тръгнал към морето, което никога не беше виждал, но беше сънувал толкова често, че в душата му се бяха загнездили един сладък копнеж и вярата, че именно там , край морето, го чака късметът му.
     Рибарите вече стягаха мрежите и пускаха лодките в морето. А то обещаваше да бъде много щедро. Надеждите за богат улов и хубавото време бяха разведрили мрачните им лица. Размекнатите им сърца се разтвориха отзивчиво за сирашките неволи на това тънко като тръстика и с очи сини като бездънно небе момче.
    Приеха го в селото. Вземаха го един, след друг в лодките си, а той теглеше заедно с тях пълните мрежи, гребеше с тежките весла, заякваше пред очите им и усвояваше трудния, но вълнуващ рибарски занаят.
     И нашият герой, Марин, най-личният от младите рибари, обикна Славчо. Неусетно станаха най-верните другари. Марин учеше Славчо да плете и поправя мрежи, да ги мята изкусно, а после да се пазари с хитрите търговци за богатия улов …
    Само на едно не можа да го научи. На онова, с което местните момчета сякаш се раждаха – дарбата да плуват като риби и да разпознават капризите на морето. Забрави да му каже за коварството на подводните скали край близкото островче, което всички рибари отбягваха.
     Славчо не познаваше добре морето и се страхуваше да се отпусне в ласкавата му прегръдка. Той не  успя да се научи да плува, въпреки уроците, които му даваше Марин.
     Мариновите загрубели пръсти пък отказваха да галят нежно устната хармоничка на която Славчо свиреше изкусно. Солените му, изпръхнали от слънцето и вятъра устни не съумяваха да изтръгнат с благост и търпение оная чудна мелодия, която звучеше в душата му, но сякаш се срамуваше да излезе навън.
     Но те и така бяха щастливи …До онзи ден, когато злощастната им съдба реши да им изиграе грозен номер, да развали приятелството им и да ги изправи един срещу друг като съперници.
   Марин отдавна обичаше едно момиче.Имаше прекрасни зелени очи.Те като нежни водорасли галеха душата му. Топла усмивка цъфтеше на кораловите й устни. Две закачливи трапчинки красяха румените бузи. А косата й – тежък златен венец царствено се виеше над бялото чело. Рибарят беше влюбен до уши в Елица, но все още не можеше да намери смелост открито да й признае чувствата си. Беше решил, че преди да разтвори пред нея душата си, трябва да подреди живота си. И чак тогава, като истински мъж, да признае колко я обича. А пък, както му е редът, след туй да поиска и от родителите й позволение да се оженят.
И досега се пита, кой дявол го накара да запознае Славчо и Елица? Искаше да се похвали пред другаря си, че люби най – личното момиче в околността. Но Бог ли не му беше дал дар – слово, от глупост ли, или от мъжко стеснение не се реши да му я представи като своя любима, а като скъпа приятелка от детските им години.
   А дяволът взе, че му спогоди най – коварния номер, който го улучи като отровна стрела право в сърцето.  Елица и Славчо се влюбиха един в друг.
    До този момент Марин сдържаше горещите си чувства и девойката не знаеше за красивите му блянове. А Славчо не подозираше, че другарят му е влюбен. И един ден, щастлив и развълнуван се похвали на Марин, че се е сгодил  за Елица и скоро ще се оженят.
      Мълния да беше паднала върху клетия рибар, не би поразила с такава болка душата му. Мъка и обида заклокочиха като огнена лава в нараненото му мъжко сърце. Стисна здраво устни, за да не им позволи да изригнат като вулкан. Ревността загриза душата му , смаза мъжкото му самочувствие.  Разтърсиха го ледени тръпки. Красивото чувство в гърдите му се прекърши, а в потъмнелите му очи припламна опасен блясък.
     Казват, че любовта правела хората слепи и глухи за страданието на околните. Вярно било. Славчо дори не разбра какъв пожар запали в сърцето на другаря си. Но от този ден приятелството им  свърши.
     Пиян от споделеното щастие и улисан в подготовката на сватбата, щастливият годеник рядко излизаше в морето. Повече от месец не бяха се виждали и с Марин. Славчо така и не разбра, че пътеките им тръгнаха в различни посоки, а приятелят му нарочно го отбягва, настръхнал като вълк – единак, победен в борба за оспорвана любима.
     Останалите рибари също си имаха своите грижи. Беше вече късна есен. Лодките трябваше да бъдат постегнати, скъсаните мрежи плачеха за поправка… работа ли им беше да седнат да нищят чувствата на двамата младоци, които вече не виждаха заедно? Животът продължи да тече като бавна пълноводна река – лениво, скучно и еднообразно...
   До онова студено ноемврийско утро, в което гъста, лепкава мъгла обсеби в студената си прегръдка и морето, и земята.Тя принуди и малкото излезли в морето рибари да се завърнат в селото, въпреки новината за забелязания голям рибен пасаж наблизо.
    Сред мъжете, потърсили топлина и разговорка в селската кръчма се мярна за малко и Марин. Купи кутия с цигари, запали една от тях и се заслуша в оживения разговор на останалите посетители. Говореха за изминалата бурна нощ, за гъстата тежка мъгла, попречила на плановете им. Някой спомена, че май една лодка не е успяла да се прибере. За последно я видели близо до опасното островче, но нали всеки бързал да се върне невредим, не разбрали какво е станало с младока, дето бил в лодката. Май бил Славчо, сирачето, дето скоро се оженило…
    Увлечените в разговор мъже не видяха Марин, който забързан излезе от кръчмата. Никой не забеляза в мъглата и лодката, която се отдели от брега. Пък и кой друг би дръзнал в такова време да излезе в морето? Само много предан или много отчаян човек би се решил да се отправи в тази гъста, непрогледна мъгла към островчето с лоша слава. А и мисълта за коварните подводни скали плашеше и сковаваше сърцата и на най – смелите рибари със смъртен страх.
     Първият порив, който накара Марин да излезе в морето, бе пробуденото чувство на съпричастност към изпадналия в беда Славчо.Честното мъжко сърце на рибаря призова човещината му в помощ на бедното неопитно момче.
     Но колкото по-навътре в морето навлизаше Марин, незатихналата ревност и обида зачовъркаха прясната рана в душата му и го разколебаха. Беше решил да се върне, когато откъм скалите се чу глух удар и отчаян човешки вик разцепи унилата тишина. Рибарят разпозна злокобния стон на строшена лодка и тежкото цамбуркане на човешко тяло в кипналата вода.
     Отпуснал веслата, напрегнато втренчил поглед в призрачната снага на мъглата, Марин по – скоро се досети, отколкото видя какво се случи.
     В  този миг, по някаква странна приумица на провидението, една невидима ръка открехна плътната бяла завеса пред очите му и той видя само на няколко метра от лодката си, как в предсмъртен ужас един млад човек се бори за глътка въздух, вкопчил се с последни сили в живота.
     Ако имаше на този свят някой, който можеше да му помогне, това беше Марин – най-добрият плувец и състрадателен човек.И в един момент той наистина щеше да го стори. Но в този миг на протегнатата към него молеща ръка на давещия се проблесна тънката златна халка на младоженеца.Като змия го клъвна в сърцето тази гледка. Сякаш самият дявол отново завладя душата му в решаващия момент.
     И вместо да протегне ръка или пък да се гмурне към потъващото вече тяло на удавника, Марин вдигна веслото и отблъсна към алчните дълбини на морето своя съперник. После обърна лодката и избяга, подгонен от мисълта за ужасната си постъпка, отвратен от себе си, понесъл тежкия товар на един все още неосъзнат, но вече сторен грях.
    Никой не видя, никой не чу и не разбра какво точно се беше случило пред очите му и с негова „помощ”.
След два дни успокоеното и избистрено море изхвърли обезобразеното тяло на Славчо на брега. Хората бяха потресени, пожалиха го и скоро го забравиха. Не го забрави само Марин. Ни сън, ни покой имаше за него след този ден. Загуби и радостта си и интереса към живота. Очите му страняха от хорските погледи, но където и да се спираха, виждаха все едно и също. Мъгла. А сред мъглата и отломки от строшена лодка – едно потъващо, гърчещо се от ужас тяло и една дясна ръка, подаваща се над вълните с тънък златен пръстен на безименния пръст.
Този пръстен сякаш се уви като змия усойница около сърцето му, стегна го в убийствена прегръдка, беляза душата му с отровния знак на греха. Вече две години страшният спомен пиеше мъжките му сили.Бурята на непростимата му вина бушуваше ден и нощ в гърдите му, опустошаваше душата му, убиваше го бавно и мъчително…
     И ето, в тази нощ, бос, разгърден, безчувствен към студа и телесната болка, Марин тръгна в гъстия мрак навън, към своя съучастник в убийството на Славчо – морето. Брулен и тласкан от вятъра, прав под ледените камшици на дъжда, замерян с гръм и мълнии, той стоеше отчаян на брега.
Трябваше! Трябваше да разбере най – после коя буря е по – страшна и по – убийствена. Тази, която вилнее сега срещу него, или тази, която вече две години не стихваше в душата му?
А после, осъзнал ужасната и непоправима истина, че сам се е осъдил на доживотни мъки за сторения грях, Марин прекрачи невидимата граница между морето и земята и без да се обърне назад, пое през тъмните прагове на побеснелите от бурята вълни към онази ръка с венчален пръстен, която денем и нощем се протягаше с няма молба и надежда към него – убиеца.



                БУРЯ
    Буря бесновалась, как сумасшедшая. После тягостной черной ночи город свернулся уныло в мокрых объятиях дождливого дня. Ветер яростно налетал на дюны и, сгребая полные горсти морского песка, ослеплял глаза единственного человека, дерзнувшего выйти ему навстречу. Разгневанный явным пренебрежением человека к силе природных стихий, дождь сам спустился навстречу человеку, чтобы вернуть его за порог дома. Стал хлестать его холодными, сплетенными миллионами ледяными каплями, кнутами. Они хлопали его по сморщенному лбу, стекались по побледневшему лицу, пробуя ослепить и испугать его. Но, растерянные и озадаченные безжизненным его взглядом, они, взгрустнувшими, катились по небритым его щекам, по обнаженной шее и останавливались там, где его сердце корчилось от боли и тяжести долго хранимой страшной тайной.
     Воспоминания совершенного греха и огонь, который жег его неспокойную совесть, прогнали мужчину вон. Сумасшедшим пошел он под дождем , против яростной атаки грозы, чтобы попробовать потушить огонь, от которого душа его  изматывалась уже два года.Не слышал грозного воя ветра, ни болезненного стенания тростников. Его блуждающий взгляд не замечал яростных атак моря. А оно билось как раненное животное о волнолом, останавливалось на миг, обессиленное от боли и отстранялось сраженным назад. А потом врывалось вперед, гонимое штормом и огненными копьями молний, ужаснувшееся гневом неба.
     Мужчина не остановился. Шел босиком через дюны, с ногами, израненными тонкими шпагами острицы, раздробленными ракушками, которые алчный песок в своем скряжничестве упрятал за желтой своей пазухой. Тростники его поджидали, преграждали  ему путь, чтоб споткнулся, хлестали его остервенело своими тонкими упругими стеблями и гневно шипели в своем бессилии остановить его. Побежденные человеческой волей они, колеблясь, отодвигались, чтобы открыть ему дорогу к пляжу.
      Прибой превратился в кипящий котел, переливающий темной водой и белой пеной, колышущимися взад-вперед между каменной грудью мола и башней спасителей, стирая  все грани между землей и морем
Темная фигура мужчины остановилась на загораживающей стене с обгрызанными основами и застыла там как окаменелая. Человек смотрел на беснующиеся приступы волн и проблескивающий, после короткого их отдергивания, девственно чистый, гладкий стан полосы  пляжа.
    Кто бы поверил, что до шторма этот пляж был испещрен веселыми людьми и зонтиками, под которыми тонкой вышивкой переплетались во все направления человеческие следы. Большие и маленькие, мелкие и глубокие – следы радостного оживления...
   „ Такая теперь и моя душа. Пуста и ограблена, как этот безлюдный мокрый пляж! Нет веселых следов простых человеческих радостей. Нет того тихого сладкого чувства, что я жив, молод и преисполнен мечтами о будущем. Как будто, налетевший на меня вроде этого шторма ливень, унес навсегда мои спокойствие, мечты и желание жить.
   Что представляет боль в израненных моих ногах перед болью, от которой мое сердце обливается кровью? Холоден дождь? Продрогло и истерзано мое тело? Как мог бы почувствовать это я, когда в груди моей лежит тяжелый ледяной ком моей вины?
    И могу ли я сравнить этот вихрь со страшной бурей, бушующей во мне, опустошающей мою душу, переламывающей мою волю, которая убивает меня медленно и мучительно?
    Господи, одна из этих молний только на миг испепелила бы и меня самого, и черные мысли, кусающие мое сердце, словно злые собаки!
Эх, море, могло бы смыть горечь и яд моего позора, так же легко, как смываешь любой след, оставленный на пляже!
   Небо, небо, раскройся сейчас передо мной!  И если правда то, что после смерти даешь приют человеческим душам, ищущим мира и покоя, умоляю тебя, прими и мою грешную душу! Позволь ей поискать души того, чья гибель лежит на моей совести, чтобы исповедаться и попросить у него прощения. Не получив ее и на том свете, я буду корчиться как жалкий червь в аду за совершенный грех. А пока я жив, мои глаза будут видеть только тот кошмарный вид предсмертного ужаса умирающего молодого человека.”
    Ах, вот опять! Под призрачным светом рассекшей небо молнии, из глубин моря поднимается то страшное видение. Посиневшая мужская рука с тонким обручальным кольцом на безымянном пальце протягивается сквозь обломки разбитой лодки к нему – единственному свидетелю трагедии.
   Она отчаянно просит помощи. Помощь, которую он единственный мог бы дать, но, заслепленный бешеной ревностью, отказал тонущему сопернику.
   И хуже того! С каким перверзным наслаждением стоял и смотрел на ужасающую борьбу парня со смертоносным подводным течением, которое жадно его поглощало и увлекало  к коварным подводным скалам...
   Да, все это произошло перед его глазами. Марин был лучшим пловцом в окрестности. А утонувшего парня звали Славчо. Нездешний был он.Жил в доме сирот, который должен был покинуть после совершеннолетия. Он не знал своих родителей. Не знал, чтобы у него были какие-нибудь родственники, к каким мог бы приютиться. А надо было как-то жить.
   Было начало лета и Славчо отправился к морю, которого никогда не видел, но которое снилось ему так часто, что в его душе запало такое сладкое томление и вера, что именно там, у моря ждет его удача.
   Рыбаки уже готовили сети и пускали лодки в море. А оно обещало быть довольно щедрым. Надежды на богатый улов и хорошая погода прояснили их хмурые лица. Смягченные сердца раскрылись отзывчиво для сиротских бед этого худого как тростник и с глазами, голубыми как бездонное небо, юноши.
    Приняли его в деревню. Брали его один за другим в свои лодки, а он тянул вместе с ними полные сети, греб тяжелыми веслами, креп перед их глазами и усваивал  трудное, но волнующее рыбацкое ремесло.
    И наш герой, Марин, самый статный из молодых рыбаков, полюбил Славчо. Незаметно они  стали самыми верными товарищами. Марин учил Славчо плести и чинить сети ,умело их метать, а потом торговаться с хитрыми купцами на богатый улов...
     Только одному не мог он его научить. Тому, с которым местные мальчики как будто рождались - умение плавать как рыбы и угадывать капризы моря. Забыл ему сказать о коварстве подводных скал около недалекого островка, которого все рыбаки избегали.
  Славчо не знал хорошо моря и боялся расслабиться в его ласковых объятиях. Он не успел научиться плавать, вопреки урокам, которые давал ему Марин.
   Загрубевшие же пальцы Марина отказывались ласкать нежно губную гармонику, на которой Славчо так искусно играл.  Соленым, обветренным губам Марина не удавалось вырвать с благостью и терпением ту чудную мелодию, которая звучала в его душе, но как будто стыдилась выйти наружу.
   Но они и так были счастливы...До того дня, когда их злосчастная судьба решила устроить им грозный подвох, разрушить их дружбу и противопоставить их друг против друга как соперники.
Марин давно любил одну девушку. У нее были прекрасные зеленые глаза. Они словно нежные водоросли ласкали его душу. Теплая улыбка цвела на ее коралловых губах. Две задиристые ямочки украшали ее румяные щеки. А ее волосы – тяжелый золотой венок царственно вился над белым лбом. Рыбак был влюблен по уши в Елицу, но все еще не мог найти смелость открыто признаться в своих чувствах. Он решил, что прежде чем раскроет свое сердце перед ней, должен устроить свою жизнь. И едва тогда, как настоящий мужчина, признаться, как он ее любит. А потом, как это бывает, попросить у ее родителей разрешение пожениться.
    И до сих пор он сам себя спрашивает на кой черт ему нужно было знакомить Славчо с Елицей? Хотелось похвастаться перед товарищем, что любит самую осанистую девушку. в окрестности. Но Бог ли не дал ему дар-слова, сдуру ли, или из-за мужской неловкости не решился представить ее ему как свою любимую, а как дорогую подругу своих детских лет.
А черт же  ему устроил самую коварную западню, которая угодила его как ядовитая стрела прямо в сердце. Елица и Славчо полюбили друг  друга.
     До этого момента Марин сдерживал свои горячие чувства и девушка не знала об его красивых мечтаниях. А Славчо не подозревал, что его друг влюблен. И в один день, счастливый и взволнованный, похвастался Марину, что они с Елицей помолвлены и скоро поженятся.
   Пала бы молния на бедного рыбака и то не поразила бы такой болью его душу. Мука и обида заклокотали вроде огненной лавы в раненом его мужском сердце. Сжал крепко губы, чтобы не позволить им извергнуть как вулкан. Ревность стала грызть его душу, раздавила его мужское самочувствие. Его потряс ледяной озноб. Красивое чувство в его груди переломилось, а в его потемневших глазах вспыхнул опасный огонек.
   Говорят, что любовь делает людей слепыми и глухими к страданию окружающих. Это оказалось правдой.Славчо даже не понял, какой пожар зажег в сердце друга. Но с этого дня их дружбе пришел конец.
     Пьяный поделенным счастьем и увлеченный  подготовкой свадьбы, счастливый жених редко выходил в море.Прошло больше месяца, как они с Марином не виделись. Славчо так и не понял, что их тропы пошли в разные стороны, а его друг нарочно его избегает, ощетинившись, как волк-бирюк, побежденный в борьбе за оспариваемую любимую.
    У остальных рыбаков тоже были свои заботы. Стояла уже поздняя осень. Надо было починить лодки, рваные неводы ждали поправки...было ли дело до них заниматься и судачить о чувствах двух парней, которых уже не видели вместе? Медленной полноводной рекой жизнь  продолжала течь – лениво, скучно и однообразно...
    До того морозного ноябрьского утра, в котором густой, липкий  туман захватил  в свои холодные объятия и море, и землю. Он заставил и немногих вышедих в море рыбаков вернуться в деревню, вопреки новости о замеченном недалеко большом косяке рыб.
     Среди мужчин, ищущих тепла и случая поболтать о том, о сем, мелькнул  ненадолго и Марин. Купил пачку сигарет, закурил и вслушался в оживленный разговор остальных посетителей. Говорили о прошедшей бурной ночи, о густой тяжелой мгле, помешавшей их планам. Кто-то упомянул, что как будто одна лодка не успела вернуться. В последний раз ее видели недалеко от опасного островка, но ведь каждый спешил вернуться невредимым, в спешке не поняли что было с юношей в лодке. Кажется был Славчо, сирота, который недавно женился...
    Увлеченные в разговоре мужчины не видели Марина, который торопливо вышел из кабака. Никто не заметил и лодки, отчалившей от берега. Да и кто другой осмелился бы в такую непогоду выйти в море? Только довольно преданный или отчаянный человек решился бы отправиться в такой густой, непроглядный туман к островку дурной славы. Да и сама мысль о коварных подводных скалах пугала и сковывала сердца и самых удалых рыбаков смертным страхом.
    Первый порыв, толкнувший Марина выйти в море, было пробудившееся чувство сопричастности к попавшему в беду Славчо. Честное мужское сердце рыбака вызвало в нем человечность - помочь бедному неопытному парню.
   Но чем дальше в море входил Марин, тем сильнее незатихающая ревность и обида расковыривали незаживающую рану в его душе и поколебали его. Он решил было вернуться назад, когда со стороны скал послышался глухой удар и отчаянный человеческий крик прорезал унылую тишину. Рыбак узнал зловещий стон сломавшейся лодки и тяжелое  бултыхание человеческого тела в кипящую воду.
   Опустив весла, напряженно уставившись пристальным взглядом в призрачный стан мглы, Марин скорее догадался, чем видел, что случилось.
    Два дня спустя успокоившееся и очищенное море выбросило обезображенное тело Славчо на берег. Люди были потрясены, пожалели его и скоро забыли. Не забыл его только Марин. Ни сна, ни покоя было для него после этого дня. Потерял и радость свою, и интерес к жизни. Глаза его избегали взглядов людей, но на что они ни останавливались, видели все одно и то же. Туман. А среди тумана и обломок поломанной лодки – тонущее, корчащееся от ужаса тело и одну правую руку, высовывающуюся над волнами с тонким золотым кольцом на безымянном пальце.
         Это кольцо как будто скрутилось как гадюка вокруг его сердца, сжимающая его в убийственное объятие, пометившая его душу ядовитым знаком греха. Уже два года страшное воспоминание пило его мужские силы. Буря непростительной его вины бушевала днем и ночью в его груди, опустошала его дух, убивала его медленно  и мучительно.
      И вот, в эту ночь босой, распахнувшийся, бесчувственный к холоду и телесной боли, Марин отправился в густой мрак вон, к своему соучастнику в убийстве Славчо – к морю. Исхлестанный и толкаемый ветром, стоящий под ледяными плетьями дождя, под прицелом грома и молний, торчал он в отчаянии на берегу.
        Должен был! Должен был понять наконец какая буря страшнее и более убийственная. Эта, которая беснуется сейчас против него или та, которая уже два года не стихает в его душе?
           А потом, осознав ужасную и неисправимую правду, что сам осудил себя на пожизненные мучения за совершенный грех, Марин перешагнул невидимую грань между морем и землей и, не повернувшись назад, двинулся через темные пороги бешеных бурей волн к ту руку с обручальным кольцом , которая днем и ночью протягивалась с немой мольбой и надеждой к нему – убийцу.