Майчино сърце

Автор: Генка Богданова, България
Перевод с болгарского : Ольга Борисова, Русия

      Преди много, много години, в престолния град на далечно царство, се родили и израснали,  две момичета. И двете били желани и дългоочаквани деца на заможни семейства. Родили се в един ден, а  родителите им – близки съседи, затова  двете момичета  били по цял ден заедно, а всички, които ги познавали, ги приемали като добри приятелки.
     Годините неусетно минавали, момичетата пораснали и се превърнали в красиви девойки, толкова хубави, че  по тях  въздишали всички младежи.
     Анушка била средна на ръст, но стройна и нежна като млада брезичка. Дългата й руса и къдрава коса се спускала подобно буен водопад чак под тънката й талия и обгръщала  изящното й като на горска фея тяло. А всеки, който срещнел  топлия, ласкав поглед на сините й, бистри и дълбоки като горски езера очи, оставен завинаги запленен.
     А Деспина, буйната и пламенна, черноока, и чернокоса  красавица имала царствена осанка. Висока на ръст и снажна като вита ела. И нейните очи блестели, но с различен блясък от тези на добрата Анушка. Приличали на красиви, но студени ледени кристали, под чийто  горделив и надменен поглед  очите на околните се свеждали смутено.
    Двете девойки били съвсем различни: като огрян от слънчеви лъчи ден и  тайнствена беззвездна нощ; като нежния пролетен бриз и  буейния северен вятър. Но както денят и нощта  са винаги заедно, така и  Анушка и Деспина  били неразделни  до деня, в който срещнали едновременно любовта.
     Какво ли е свързвало с приятелство  тези две  тъй различни по външен вид и по характер момичета?  Този въпрос си задавали всички, които ги познавали и навярно са си отговаряли като мен, че доброто възпитание  и благия отстъпчив нрав на Анушка  крепели дружбата им. Деспина, която  приемала  миролюбивото поведение на Анушка като проява на слабост и безволие, се радвала да бъде  тази, която подчинява  приятелката си на собствените си желания и силна воля.  Тя била убедена, че е родена да властва и, че един ден  красивият принц на тяхното царство ще се влюби в нея и ще я направи своя кралица.
    Освен с красота и добро сърце Анушка била надарена и с вълшебен, ангелски глас. Тя пеела по – омайно от славея, по звънко и сладко от чучулигата, по –нежно и гальовно от влюбена гълъбица.  Щом я чуели всички наоколо притихвали и се наслаждавали на песента й. Вятърът се спотайвал в короните на дърветата и внимавал да не  шуми в листата им. Бистрите ручеи  спирали да ромолят, а реката  поглъщала всеки  звук, всяка дума, за да ги изпее на любимото си море, когато се слеят. Луната и звездите блажено примигвали на небето и от усмивките им нощта  блестяла приказно…
      През един прекрасен слънчев ден, двете  девойки излезли  на разходка  в  близките  до града тучни ливади. Било късна пролет. Дърветата цъфтели и във въздуха се носел нежния им, упойващ аромат. Ливадите били осеяни с  красиви цветя. Цялата природа ликувала подмладена.
     Ленивата по природа Деспина  полегнала на меката трева  под сянката на едно дърво.   Тя нямала възторжения характер на приятелката и предпочитала да  си почива, вместо да споделя радостния й възторг пред чудесата на  пролетта. 
    Анушка тичала из ливадата, беряла  алени макове, бели маргаритки, сини незабравки  и  нежно-розовите, ароматни цветове на  младата детелина в  огромен букет. 
     Палавникът вятър  закачливо  развявал къдриците й и русата й коса блестяла  като позлатена. Слънцето ласкаво целувало бялото й лице и то руменеело   като  лъчите на  утринна зора.  Анушка била толкова щастлива,  че  запяла от цяло сърце. Песента й се люшнала и зазвъняла като наниз  от  сребърни камбанки а вятърът я прегърнал и понесъл надлъж и на шир.
    В този момент, на широкия царски път край ливадите, пришпорвали  конете си отряд  млади кавалери, начело с  принц Александър – и престолонаследник  и единствен син на стария цар. Те се връщали от лов, изморени, но весели и доволни от ловните си трофеи и бързали да се похвалят с тях   в двореца.
      Но щом чул песента на Анушка, младият принц  се отделил от свитата си, слязъл от коня си и  го завързал за едно дърво. После, като омагьосан от чудния глас на момичето, тръгнал през ливадата и спрял пред непознатата  красива певица, свалил  шапката си и й се поклонил дълбоко.
-  Коя сте Вие, прекрасна девойко и какво правите сама сред ливадите? – промълвил очарованият принц.
      Не по-малко изненадана и запленена от красотата, мъжествения вид  и  безупречните му обноски, Анушка се поклонила и скромно отговорила:
- Името ми е Анушка,  кавалере.  И не съм сама…
В този миг, Деспина, дочула гласовете им, изправила се и като познала принц Александър, дотичала при тях, изправила се  безцеремонно пред Анушка и направила лек поклон като знатна дама пред принца. Пред нея стоял мъжът на мечтите й и тя решила, че на всяка цена трябва да спечели сърцето му  и да стане негова  жена.
    Но колкото и да любезничила и флиртувала Деспина, очите на принца  постоянно  търсели очите на Анушка, в която вече бил влюбен до уши. Още в първия миг, когато зърнал русокосата девойка и чул  вълшебния й глас, той разбрал, че  е открил своята единствена любов и бъдеща кралица на  страната. Само след месец,  те се сгодили и щастливи вдигнали сватба за чудо и приказ.
    Уви! Човешкото щастие  много често е непълно и краткотрайно. Съдбата, или хора с лоши сърца не могат да понесат спокойно чуждата радост и правят всичко възможно да   я погубят.
     Наранената гордост, унизеното честолюбие и разочарованието заради неосъществените й планове   да се омъжи за принца, превърнали завистта на Деспина в ужасна омраза  и неутолима жажда за мъст.  В гърдите й като огнена лава закипяла змийската отрова на ревността и тя  изрекла  тежка  клетва:
     - Бъдете проклети и двамата!  Нека когато сте най-щастливи и си мислите, че сте постигнали всичко, за което сте мечтали, нещастието да се стовари като опустошителен гръм над главите ви и да почерни сърцата ви, отнемайки ви най-милото и най-ценното, което имате!
     Анушка и Александър дори не подозирали какво ги очаква и си живеели в мир, любов  и  сговор цели две години.  През това време старият цар починал и   Александър седнал на трона. Подкрепян от Анушка той управлявал мъдро и справедливо поданиците си, а те им се отплащали с любов и уважение. Щастието им било неописуемо когато се родил синът им. И точно, когато детето проходило и изговорило най- сладките и най-прекрасните думички „мама” и „татко”, клетвата   на   Деспина  поразила  любимият им син с тежка, непозната болест. Като вкаменен той повече не станал от леглото, въпреки  грижите и съветите на най- добрите лекари в кралството и по света.
   Момченцето  лежало ни  живо, ни мъртво. Само  очичките  му, пълни с ужас и болка  се взирали  в разплаканите очи  на  родителите му с няма молба и надежда за помощ.
    Отчаяни и безсилни да   спасят детето си от  тази страшна беда,  те горчиво оплаквали край креватчето му денем и нощем  жестоката им орис…
     Всички хора  в кралството  страдали заедно с тях и се молели за спасението на  малкия принц.   Само черната душа на Деспина ликувала и се радвала  на  своето  отмъщение.
     Една нощ,  изтощена  от постоянното бдение, пролятото море от сълзи    и  мъката, която стягала душата й, Анушка  заспала за малко до  креватчето, стистана безжизнената ръчичка  на детенцето си. Щом затворила очи, пред нея застанала  сериозна  но красива  и достолепна като богиня  жена, която държала в ръката си  свитък с  ръкопис.
     Тя   погледнала  с тъга и съчувствие  към посърналото лице на Анушка  и мълчаливо й подала
свитъка. После, както се появила, така и  изчезнала.  С разтуптяно от вълнение сърце  Анушка се събудила и видяла, че държи в ръката си  ръкописа, който й подала  загадъчната жена от съня й. Анушка развързала панделката, отворила го  и зачела написаното до нея писмо:
     „О, нещастна майко, -   така започвало писмото. -  твоята мъка   и горчивите сълзи, които проливаш над детето си, разчувстваха дори неумолимата Съдба. Трогната и смутена, благодарна, че в тези тежки за тебе дни, ти никога не възропта против нея,  тя реши да ти даде  една последна възможност да  откриеш  лек за сина си.
   Ако майчиното ти сърце е изпълнено с толкова голяма любов, ако си готова на всякакви лишения и жертви в  името на болното си детенце, тръгни още сега натам, откъдето изгрява слънцето, но без  топли дрехи и обувки, без храна и без вода.  Съдбата ти отпуска  девет дни и девет нощи, за да изминеш страната от край - до край, да  прекосиш  планината, да преплуваш морето и да  стигнеш до остров Последна надежда. Ако успееш да стъпиш на острова  преди залеза на деветия ден, там ще откриеш  лек за болестта на  детето си.
     Но, внимавай, ако дори само за миг съжалиш, че си тръгнала по този път, или се разколебаеш, ще изгубиш единствената възможност, която Съдбата милостиво ти  дава,  за  спасиш сина си от проклятието и той ще остане завинаги прикован в леглото. Върви и помни, че в този път и в това изпитание на майчината ти любов, си сама и няма на кой да разчиташ!”
    Зарадвана и изпълнена с  надежда,  Анушка нито за миг не се поколебала. Целунала  сина си  и незабавно потеглила на път – съвсем леко облечена, боса, без храна и  вода - така, както повелявало писмото на Съдбата.
   Нищо не било в състояние да спре Анушка. Нито осеяния с трудности дълъг път, нито непоносимата жега, нито сковаващия  студ,  нито гладът и жаждата, които я измъчвали денонощно. Вървяла и вървяла  напред, водена от изпълненото с надежда  майчино сърце и от надеждата да види  детенцето си живо и здраво. Крепял я силният й дух, хранела душата си с  мечти да види радост в очите на любимия си Александър, а сина си  - здрав, пораснал  и възмъжал…
    След едно денонощие, когато преминала широкото поле, прегазила блата и преплувала буйни реки, най-после  стигнала в подножието на планината и поела нагоре към върха, внезапно с гръм и трясък забушувала  страховита буря. Тя  ломяла вековни дървета, събаряла  огромни скални отломъци и  търкаляла огромни лавини на  пътя на Анушка, заплашвайки да я погребе под тях. След като три дни и три нощи се борила да устои на стихията, без да може да  стигне до върха, тя огорчена паднала на колене и извикала:
- О, велика планина, защо ми пречиш да спася детето си? Какво искаш от една нещастна майка, която няма  дори дрехи на гърба си?  Кажи ми, как да омилостивя  душата ти, за да ме пуснеш да продължа пътя си?
В този миг бурята  спряла,  гръмотевиците заглъхнали и в настъпилата тишина  като дълбока въздишка прозвучал гласът на планината:
-  Дай ми хубостта и младостта си, жено, и върви по пътя, който си поела!
- О, вземи ги, вземи ги! С радост ти ги давам. За мене няма нищо по-свидно от здравето и живота на моя син! – без колебание отговорила   майката  и въпреки внезапната слабост и немощ, които  я обзели щом се разделила с младостта и хубостта си, продължила решително напред. Кръв бележела всяка стъпка на босите й нозе. Скъсана, дрехата й   едва покривала израненото й съсухрено тяло, но тя успяла  да се изкачи до върха и  на четвъртия ден от тръгването си  превалила  планината. Но, за зла беда, пред очите й се ширнала гъста, мрачна и непроходима гора, в дебрите на която се губел пътя, към морето, който Анушка  следвала.
     Но и сега  тя не се отказала  да следва своята заветна цел и смело  продължила напред. Като обладана от тъмни сили, гората сплела  над главата й  буйно разлистените корони на дърветата и скрила от погледа й слънцето,  по което Анушка  търсела вярната посока към морето.  Гъстите треви и  бодливите храсти криели  под себе си пътя, спъвали я и я принуждавали цели три денонощия да се върти в кръг, без да намери и следа от  следваната посока. Оставали й само две денонощия до края на отпуснатия й от Съдбата  краен срок да достигне Острова на последната надежда, а тя не откривала изход от омагьосаната гора.
    Тогава измъчената жена спряла и през сълзи проплакала:
- Няма ли някой с добра душа, да ме изведе от тази гора?  Не мога и няма да се върна назад!
И в този миг  дърветата  се разделили и пред нея се появила  една самодива.
-  Аз ще ти помогна, жено, но не от добро сърце, а защото искам да ми дадеш чудната си златна коса и   красивите си сини очи. Ако си съгласна, не само ще те изведа от гората, но и ще ти покажа пряк път към морето.
-  Вземи ги! – зарадвана извикала Анушка. Не ми е жал за косите. Но без очи как ще следвам пътя до морето и как ще открия острова?
- Не се безпокой за това! – отговорила й самодивата. –Майчината ти любов ще бъде твоите очи. Сърцето ти ще ти сочи вярната посока…
    Състарена, погрозняла и съвсем сляпа,  Анушка отново тръгнала напред. Сякаш невидима ръка я водела  към морския бряг и скоро сетивата й доловили соления дъх на морето и шепота на морските вълни.
    Наоколо било тихо  и освен плача на самотните чайки, не се чували нито човешки гласове, нито плясък на весла. Анушка разбрала, че е изправена пред ново  тежко изпитание. Нито знаела в каква посока се намира острова, нито имало кой да я  превози до него.Но  тя  отново  не изгубила надеждата си и  се провикнала:
- Хей, има ли на брега, или в морето някой, който ще се смили над една нещастна майка и ще  й помогне да стигне до Острова на последната надежда?
   Отговорил и  силен плясък и дрезгав женски глас:
- Само аз мога да ти помогна ,жено,  но не, защото ми е жал за тебе, а за да получа  вълшебния ти глас и дарбата да пееш.
- Това ли искаш? Вземи ги, давам ти ги с радост. А и защо ми е глас, ако не мога да пея на сина си приспивни песнички и да му повтарям колко много го обичам? – извикала за последен път Анушка, преди да онемее завинаги.
   В този миг усетила, че се носи  бързо над разпенените вълни, а  наоколо се носи омайната песен, която морската русалка  пеела с  нейния глас.
    Анушка била много разтревожена, защото  усещала, че слънцето залязва и изтичат последните часове на деветото денонощие.  С помощта на русалката тя стъпила на   зелените брегове на  търсения остров, но  грохнала от старост и непосилна умора, сляпа и няма, майката не знаела как ще открие  лек за сина си. Но въпреки всичко, лазейки с последни сили, по колене обикаляла  малкия остров и опипвайки, търсела онова, за което  преминала толкова път и  преодоляла всички препятствия : „Ех, ако можех да извикам, може би някой щеше да ме чуе  и да ми помогне да се справя и този път!” – мислела си тя. – Не, не мога точно сега да се откажа и да се предам! Трябва, трябва да се справя за последен път!”
    И тогава, вместо онемялата уста, майчината душа, събрала последните си сили и   простенала:
- О, Съдба, ти , която беше толкова благосклонна и щедра  към мен, не отнемай  последната ми надежда да спася сина си! Вземи  мене,  вземи ми и последната капчица живот, но  спаси сина ми! Той е толкова малък и невинен, той е смисълът и радостта на моя живот.Нека живее!
   И се случило чудо. Полъхнал нежен ветрец, топлина докоснала  изтерзаното майчино сърце, ласкава светлина  погалила слепите й очи и в  смазаното й от умора и болки тяло бликнали нови сили.  Анушка отворила очи, и видяла ,че се намира отново в стаята на сина си, който  весело гукал в ръцете на жената от съня й и протягал към нея  ръчички.
-  Вземи сина си, Анушка! – казала непознатата жена. – той е напълно здрав, а проклятието вече не тегне над вашето семейство. Ти заслужи щастието да прегърнеш живо и здраво детенцето си и да си върнеш  всичко, което без колебание даде, за да го спасиш. Бъдете щастливи и помнете, че пред истинската, всеотдайна майчина любов, злото е безсилно!
    От този ден нататък, Анушка, Александър и обичния им син заживели спокойно и щастливо, а лошото сърце на Деспина се пръснало от  злоба и всички в царството я забравили завинаги.

МАТЕРИНСКОЕ СЕРДЦЕ
Перевод с Болгарского: Ольга Борисова

   Много лет тому назад, в престольном городе далекого царства, родились и выросли две девочки. Обе были желанными и долгожданными  детьми богатых семейств.  Родились они  в один день, а их родители – близкие соседи, поэтому девочки были целыми днями вместе, а все, кто их знал, считали их подругами. Пролетели незаметно годы, девочки выросли и превратились в красивых девушек, таких прекрасных, что о них вздыхала  вся молодежь.
   Аннушка была среднего роста, но стройна и нежна, как молодая березка. Её длинные светлые и вьющиеся волосы спускались подобно буйному водопаду на её тонкую талию и изящно обнимали тело, словно лесную фею. А все, кто встречал теплый, ласковый взгляд синих, как быстрые и глубокие лесные озера глаз, оставался   навсегда ими  пленен.
   А Деспина, буйная и пламенная, черноокая и черноволосая красавица имела царственную осанку. Высокого роста и стройна, как пушистая ель. Её глаза блестели, но другим блеском, не похожим на блеск добрых глаз Аннушки. Похожие на красивые, но холодные кристаллы льда, под их гордым и надменным взглядом глаза других опускались смущенно. Две девушки были совершенно  разные: как освященный солнечными лучами день и  таинственная беззвездная ночь; как нежный весенний ветерок и буйный северный ветер. Но, как день и ночь всегда вместе, так и Аннушка и Деспина были неразлучны  до дня, когда одновременно встретили  любовь.
    Что связывало дружбой этих двух, таких разных по внешнему виду и по характеру девочек? Этот вопрос задавали все, кто их знал и, наверное,  ответили как я, что доброе воспитание и хороший уступчивый характер Аннушки скреплял их дружбу. Деспина, принимавшая миролюбивое поведение Аннушки, как проявление слабости и безволия, пользовалась этим и подчиняла подругу   своим собственным желаниям и силе воли. Она была убеждена, что рождена для власти и, что в один прекрасный день, красивый принц их царства влюбится в нее и сделать ее своей королевой.
   Помимо красоты и доброго сердца Аннушка была наделена волшебным, ангельским голосом. Она пела очаровательней соловья, то звонко и сладко  как жаворонок, то нежно как влюбленная голубица. Кто слушал, все вокруг затихали и наслаждались её песней. Ветер таился в кронах деревьев и  осторожно не шумел в их листьях. Быстрые ручьи останавливались, а река поглощала каждый звук, каждое слово, чтобы самой петь эти песни любимому морю, когда, наконец, добравшись до него, затихнет счастливая на его груди при  слияние. Луна и звезды  блаженно мигали на небе, и от их улыбок  ночь сказочно сияла…
В один  прекрасный солнечный день, две девушки вышли на прогулку в близлежащий от города пышный луг. Это было в конце весны. Деревья цвели, и  воздух благоухал нежными и опьяняющими ароматами. Луга были усеяны красивыми цветами. Вся помолодевшая природа ликовала.  Ленивая, по своей природе Деспина, прилегла  на мягкую траву под тенью одного дерева. Она не имела восторженного  характера подруги  и предпочитала отдыхать, вместо того, чтобы  разделять ее радостный восторг  перед чудесами весны.  Аннушка бегала по лужайке, собирала алые маки, белые маргаритки, синие незабудки и нежно-розовые, ароматные цветы молодого клевера в огромный букет. Баловник ветер игриво развивал кудри, и ее светлые волосы блестели, как позолоченные. Солнце ласково целовало ее белое лицо и румянило в лучах  утренней зари. Аннушка была так счастлива, что запела от всего сердца. Ее песня разлетелась и зазвенела, как звон серебряных колокольчиков и ветер подхватил ее и разнес далеко и широко.    В этот момент, по широкой королевской дороге рядом с лугами, пришпоривая своих коней, скакал отряд молодых кавалеров во главе с князем Александром -  наследником и единственным сыном старого короля. Они возвращались с охоты, уставшие, но веселые и счастливые от охотничьих трофеев и торопились, чтобы похвалиться добычей во дворце.
   Но услышав песню Аннушки, молодой принц отделился  от своей свиты, слез с коня,  привязал его к одному дереву. Очарованный прекрасным голосом девушки,  он прошел  через луг, остановился перед неизвестной красивой певицей, снял шляпу и низко  поклонился ей.
- Кто ты, красивая девушка, и что ты делаешь в одиночку посреди лугов? - проронил очарованный принц.
   Не меньше удивленная и очарована мужской красотой, нешностью и безупречными манерами, Аннушка  поклонилась  и скромно ответила:
- Меня зовут Аннушка, кавалер. И я не одинока ...
    В тот момент Деспина подслушал их разговор, встала и, как узнала принца Александра, подбежал к ним, стала  бесцеремонно  перед Аннушкой и слегка поклонилась, как знатная дама перед принцем. Перед ней стоял мужчина ее мечты, и она решила, что любой ценой должен завоевать его сердце и стать его женой. Но сколько не любезничала и флиртовала Деспина, глаза принца постоянно смотрели в глаза Аннушки, в которую уже был влюблен по уши. Еще в первый миг, как увидел белокурую девушку и услышал ее волшебный голос,  понял, что нашел свою единственную настоящую любовь и будущую королеву страны. Только через месяц, они обручились и состоялась их счастливая и сказочная свадьба.
   Увы! Человеческое счастье часто бывает неполным и недолговечным. Судьба, или люди с плохим сердцем не могут спокойно вынести чужую радость и делают все возможное, чтобы погубить их. Уязвленная гордость, униженное честолюбие и разочарование от неосуществленных её планах выйти замуж за принца,  взыграла  зависть в Деспине и перешла  в ужасную ненависть с ненасытной жаждой мести. В ее груди, как огненная лава закипела   змеиная отрава ревности, и она произнесла страшную клятву:
- Будьте прокляты, оба! Некогда, когда вы станете наиболее счастливыми, и будете думать, что достигли всего, о чем мечтали, несчастье поразит вас, как разрушительный гром над головами вашими и сердца почернеют, отнимется у вас самое милое и самое ценное, что у вас есть!
   Аннушка и Александр даже не подозревали, что ожидает их и жили в мире, любви и радости целых два года. За это время старый царь умер и Александр сел на трон. Имея поддержку Аннушки, он управлял своими подданными мудро и справедливо, а они отплачивали  любовью и уважением. Их счастье было неописуемым, когда у них родился сын. И только,  как  малыш заговорил самые сладкие и самые красивые слова "мама" и "папа",  клятва Деспина поразила их любимого сына  тяжелой, неизвестной болезнью. Как каменный, он больше не встал с постели, несмотря на уход и советы лучших врачей в королевстве и со всего света. Мальчик лежал ни жив, ни мертв. Только его маленькие глаза полные ужаса и боли смотрели в заплаканные глаза своих родителей,  с немой мольбой и надеждой на помощь. Отчаявшись и не в силах спасти своего ребенка от этой страшной беды, они горько оплакивали день и ночь свою жестокую судьбу…
Все люди в королевстве страдали вместе  с ними и молились о спасении маленького принца. Только черная душа Деспины ликовала и наслаждалась за свое отмщение. Однажды ночью, изнемогая от постоянного бдения, от пролитых море слез и горя, которые  отравили  ее душу, Аннушка уснула  около маленькой кроватки, стиснув безжизненную ручку своего ребенка. Как только она сомкнула глаза, пред ней появилась серьезная, но красивая и статная, как богиня женщина, которая держала в своих руках свиток рукописи. Она посмотрела с грустью и сочувствием на посеревшее лицо Аннушки и молчаливо подала ей свиток. После этого, как появилась, так и исчезла. С частыми, от волнения  ударами в сердце, Аннушка проснулась и увидела, что держит  в руке рукопись, которую ей подала загадочная  женщину из ее сна. Аннушка развязала ленту, открыла и прочитала  письмо, написанное для неё:
«О, несчастная мать, - так начиналось письмо. – Твоя мука и горькие слезы, которые проливаешь над своим дитем, расчувствовали  даже неумолимую Судьбу. Тронута и смущена, благодарна, что в эти тяжелые для вас дни, вы никогда не возроптали против нее, она решила дать вам последний шанс, чтобы найти лекарство для своего сына. Если твое материнское сердце наполнено такой большой любовью, если ты готова к любым трудностям и жертвам ради своего больного ребенка, иди вперед, туда, откуда встает солнце, но без теплой одежды и обуви, без пищи и без воды. Судьба дает  тебе девять дней и девять ночей, чтобы  обойти  страну от края - до края, пересечь горы, переплыть море, чтобы добраться до острова Последней надежды. Если успеешь и отыщешь остров за эти девять дней, то там есть лекарство от болезни для твоего дитя. Если сможешь стоять на острове до захода солнца на девятый день, то найдешь лекарство для своего ребенка. Но помни, если даже на минуту пожалеешь, что пошла на этот путь, или поколеблешься, то потеряешь единственную возможность,  которую Судьба милостиво дает тебе, чтобы спасти своего сына от проклятия, и он  останется навсегда прикованным  к постели. Иди и помни, что этот путь -испытание материнской любви, ты одна и рассчитывать не на кого!»
Обрадованная и наполненная надежды, Аннушка ни на минуту не колебалась. Она поцеловала сынишку и сразу же тронулась в путь – совсем легко одетая, босиком, без пищи и воды – так, как повелевало письмо от Судьбы.
Ничто не могло остановить Аннушку. Ни усыпанный  трудностями долгий путь, ни  изнуряющая жара, ни сковывающий холод, ни голод и жажда, которые мучили ее дни и ночи. Шла и шла вперед, ведомая материнским  сердцем, наполненным надеждой, увидеть своего ребенка  живым и здоровым. Укреплял её сильный дух, хранила душа с мечтой увидеть радость в глазах её любимого Александра, а сына –здоровым, выросшим и возмужавшим…
   Затем в один прекрасный день, когда прошла  широкое поле,  пробежала  по болотам и переплыла буйные реки, наконец, достигла подножия горы и взошла  на вершину, вдруг с громом и треском забушевала страшная  буря. Она ломала вековые деревья, сносила большие скалы,  отламывала  и несла огромные лавины на пути Аннушки, угрожая похоронить ее под ними. После трех дней и ночей изо всех сил, борясь, чтобы противостоять стихии, не в состоянии достигнуть самой  вершины, она огорченно упала на колени и закричала:
- О, великая гора, почему мне препятствуешь, спасать своего дитя? Что хочешь от несчастной матери, которая даже не имеет одежды на спине? Скажи мне, как успокоить твою душу, чтобы  пустила меня продолжить свой  путь?
В тот же миг буря прекратилась, гром затих и  в наступившей тишине, как глубокий вздох прозвучал голос горы:
- Дай мне красоту и молодость свою, женщина, и идти по пути, который ты выбрала!
- О. возьми, возьми! С радостью тебе отдам. Для меня нет ничего дороже, чем здоровье и жизнь моего сына!- не колеблясь, ответила мать и, несмотря на внезапную слабость и немощь, которая пришла к ней, когда она порвала с молодостью и красотой, пошла решительно вперед. Кровью был отмечен каждый шаг ее босых ног. Порвано платье,  едва прикрывавшее израненное  тощее тело, но она успела подняться на вершину и на четвертый день своего отъезда пересекла горы. Но злая беда перед ее глазами раскинула густые, мрачные  и непроходимые леса, в дебрях которых теряется путь к морю, куда следовала Аннушка.
   Но и теперь она не отказалась следовать к своей заветной цели и смело двинулась дальше. Одержимые темными силами леса, сплели над ее головой буйно покрытые листвой кроны деревьев и скрыли от глаз солнце, по которому Аннушка искала правильное направление к морю. Густые травы и колючие кусты спрятали под себя ее путь, мешали ей и принуждали  три дня, днем и ночью  ходить  по кругу, не найдя следов следующего направления. Ей остались только два дня до окончания Судьбой опушённого срока, чтобы достигнуть Острова последней надеждой, а она не находит выхода из заколдованного леса. Тогда  измученная женщина остановилась и заплакала:
- Нет ли кого-нибудь с доброй душой, чтобы  вывести  меня из этого леса? Я не могу и не вернусь  назад!
В тот же миг деревья расступились, и перед ней появилась одна самодива.
- Я помогу тебе, женщина, но не от доброго сердца, а потому что  ты мне отдашь свои  замечательные золотистые волосы и красивые голубые глаза. Если ты согласна, выведу  не только из леса, но я покажу тебе прямой  путь к морю.
- Возьми  их! – закричала Аннушка. Мне не жаль  волос. Но без глаз, как я буду следовать по дороге к морю и как найду остров?
- Не беспокойтесь об этом! – ответила ей самодива. – Материнская любовь  будет твоими глазами.  Сердце будет показывать тебе верную дорогу...
   Состарившаяся, некрасивая и полностью ослепшая, Аннушка снова пошла вперед. Как будто невидимая рука привела её к морскому берегу,  и вскоре она уловила соленый запах моря и шёпот морских волн. Вокруг  было тихо, за исключением  крика одиноких чаек, не слышно никаких человеческих голосов, ни всплеска весла. Аннушка поняла, что стоит перед новым тяжелым испытанием. Ни знала, в каком направлении находятся остров, и не было никого, кто перевез её.  Она снова потеряла надежду и крикнула:
- Эй, там, на берегу или в море, кто смилуется на одной  несчастной  матерью  и поможет  ей попасть на Остров последней надежды?
Откликнулись и громкий всплеск, и сиплый женский голос:
   - Только я могу помочь тебе, женщина, но не потому, что мне жалко тебя,  а чтобы получить твой волшебный голос и талант петь.
- Это то, что вы хотите? Возьмите их, отдаю  с радостью. И зачем мне голос,  если я не могу петь своему сыну колыбельные песни  и повторять, как сильно я его люблю? – заплакала Аннушка в последний раз, прежде чем онемела навсегда. В этот момент она почувствовал, что быстро несется над пенистыми волнами, а рядом  разносится завораживающая песня. Это морская русалка пела  ее голосом. Аннушка была очень расстроена, потому что чувствовала, что  солнце садится, и истекают последние часы девятого дня.
С помощью русалки она ступила на зеленый берег острова, но грохнулась от старости и непосильной усталости, слепая и немая, мать не знала, как найти лекарство для своего сына. Но вопреки всему, поползла из последних сил, на   коленях пересекала маленький остров и наощупь искала то, за чем прошла  такой большой путь  и преодолела  все препятствия:
"Ах, если бы я смогла бы сказать, может быть, кто-то услышал бы меня и помог мне справиться и на этот раз!» - подумала она. - Нет, не могу прямо сейчас, отказаться и сдаться!  Должна, должна справиться в последний раз! "
И тогда, вместо онемевших уст материнская душа, собрала последние свои  силы и застонала:
- О, Судьба,  ты, которая была так благословенна  и щедра ко мне, не отнимай мою последнюю надежду на то, чтобы спасти своего сына! Возьми меня, возьми мою последнюю каплю жизни, но спасти моего сына! Он настолько мал и невинен, это смысл и радость всей моей жизни. Позволь жить!
   И случилось чудо. Колыхнул легкий ветерок, тепло коснулось истерзанного материнского  сердца, лесковый свет погладил слепые глаза и, в раздавленное  усталостью и болью  тело, вошли  новые силы. Аннушка открыла глаза и увидела, что она снова в комнате своего сына, который весело гукал  в руках женщины, и сын протянул к ней рученьки.
- Возьми сына своего, Аннушка!  - сказала незнакомая женщина. - Он полностью здоров, и проклятие больше не висит над вашей семьей. Ты заслужила счастье.  Принимай  живого и здорового ребенка и получи  все, что без колебаний отдала, чтобы спасти его. Будьте счастливы и помните, что  перед  истинной, бескорыстной материнской любовью, зло бессильно!
   С  этого дня Аннушка, Александр и любимый ими сын зажили спокойно  и счастливо, а жестокое сердце Деспина взорвалось от  злобы, и все в царстве забыли её навсегда.


Рецензии