Сърце, разкъсано на две

Разказ от Генка Богданова

 
Разказ от Генка Богданова
      
   Тази тъжна  история с трагичен край започна като вълшебна приказка  преди седемнадесет  години.  Мария, току-що  завършила  шестгодишното си обучение в Медицинския университет  беше разпределена  на стаж   в Александровска болница София. Оставаха само държавните изпити, за да  вземе  диплом за образователно-квалификационната степен „магистър” и професионална квалификация „лекар”. Но сега трябваше да се съсредоточи върху практическите знания и умения, които щеше да придобие по време на стажа си. А после?   После най-после щеше да има закон-
ното право да практикува най-благородната и интересна професия, за която мечтае-
ше от дете. 
     Мария беше  жизнерадостно и добро дете. Имаше упорит характер, но беше и много отзивчива и състрадателна. Беше още в детската градина, когато „лекуваше“ куклите,  приятелките си Сиси и Ема  и всеки, който се навиеше да й стане тър-
пелив "пациент". Беше отлична  ученичка, но  специално внимание  отделяше  на подготовката си по  химия и биология, защото знаеше, че те  са много важни в бъдещата й професия.  Никой не се изненада, когато кандидатства  и влезе в Меди-
цинския университет. Тя отдавна беше  показала, че  е открила своето  призвание и следва  мечтата си  неотклонно и е  отдадена изцяло на заветната цел. Всичко друго остави на заден план, за по-късно, за времето, когато щеше да се почувст-
ва  завършена и като личност и като отличен лекар-специалист.  Не обичаше  щури-
те студентски купони,  шумните компании, безцелното скитосване  по  магазини…  През тези шест години  не срещна и  „Онзи, който Съдбата е предопределила  за мен“, както често се шегуваше, отговаряйки на  близките и приятелките си, кога-
то  подхващаха  темата за  любов и брак.
 - Има време и за любов, и за брак , и за деца! – усмихната отговаряше Мария. – Сега имам много по-важна задача , да се дипломирам.  А и  явно все още не съм срещнала този, който ще събуди интереса ми, ще плени сърцето ми, ще  разпали  страстта ми  и ще  ме накара да се влюбя до полуда…
   Мария  се докосна до чудото на любовта именно тук, в болницата, в която ста-
жуваше. Тук за пръв път видя  млад мъж, в чието лице  разпозна „Онзи, който Съд-
бата е предопределила“  за нея. Случи се още на втория ден от стажа  й. Качваше се с асансьора към четвъртия етаж за предстоящата визитация  в детското отделе-
ние. На третия етаж вратата се отвори и влезе млад лекар с красиво, смугло ли-
це,  пламенни черни очи и къдрава коса. На бялата му престилка  имаше бадж с името му – д-р Асир Ашраф.  Той се усмихна, поздрави я с леко кимване и с едва доловим акцент  я попита за кое етаж е.  Оказа се, че и той се качва на четвър-
тия етаж и отива към кабинета на главния лекар.   После, по време на визитация-
та, Мария с необяснимо радостно вълнение разбра,  че й предстоеше  да  стажува  при  този очарователен  лекар. 
   Любов от пръв поглед!?  Това понятие й звучеше  като непонятна шега преди да  срещне д-р Ашраф.  А ето, че й трябваха само  един поглед, само половин час, прекаран с него, за да разбере, че  с нея се случва някакво  чудо. Мария беше запленена от тези загадъчни, но красиви черни очи, които докоснаха най-
чувствителните  струни на сърцето й. То затрептя  от вълнение,  запя като птица в гърдите й.  Гъста, прелестна руменина плъзна по  бялото й лице.  Очите й за миг се сведоха  като на свенливо девойче, което явно хареса на непознатия, защо-
то  в отговор на нейното  смущение, неговите очи се засмяха ласкаво. 
„ Какво ми става? Държа се като оглупяла тийнейджърка… Стегни се Мария!“ - зана-
режда на ум тя.  Но  със всичките си сетива  почувства, че  се случва нещо пре-
красно.
   Младият лекар явно също бе развълнуван и впечатлен  от тази среща.  Както ви-
наги  сериозно изпълняваше задълженията си по време на визитацията, но се усеща-
ше, че погледът му често  се отклоняваше за миг от леглото или от картона на болното дете към красивата стажантка, която му асистираше.  След визитацията, докато обсъждаха  състоянието на малките пациенти,  методите и средствата за лечение, д-р Ашраф се хващаше, че  не може да се съсредоточи напълно в присъст-
вието на Мария.
  „ Каква прелестна  българка! Като рядко, недокоснато от  пошлостта на днеш-
ното време цвете, разцъфнало и запазило аромата си специално за мен“– любуваше й се мълчаливо той, като се опитваше да не показва пред другите стажанти  инте-
реса си към тяхната колежка…
   Определеното за стажа време отлетя неусетно. Но през тези най-щастливи в живота й месеци, които Мария никога нямаше да забрави, разцъфтя любовта им с младия сириец. Мария се дипломира успешно и започна работа  в друга софийска  болница. Ожениха се  и  заживяха щастливо, макар, че все още нямаха свой дом.  Бяха влюбени, щастливи, отдадени един на друг и на двете   красиви близначета, които им се родиха – момченце и момиченце.
  - Как ще ги наречем? - попита щастливият баща. Мария се усмихна ласкаво и му отговори:
  - Искам ти, любими, да им избереш имена. Да са красиви и поетични като твоето име и презиме: АСИР – пленителен, АШРАМ – благороден.
  - Тогава ще ги наречем АТРА   и  АМИРА- ЗОРНИЦА.
  - А какво е значението на тези имена?
  - Амира, означава принцеса. Освен това искам да носи и името на майка ти - Зорница. Да бъде  горда и желана като принцеса и красива и нежна като зората.
  - Харесва ми! Благодаря ти, че  искаш да зарадваме и моята майка! А  Атра,  какво означава? – попита отново  развълнуваната Мария.
  - Атра, за мен е име – символ на нещо много скъпо, което  ми бе насилствено отнето. – отговори, с плувнали в сълзи очи, д-р Ашраф. –   Атра означава Роди-
на, Мария. Мисля, че е хубаво, достойно име.
  - Скъпи мой! – просълзена от вълнение прошепна Мария. Дано моята любов и любовта на децата ни, успеят да облекчат  болката в сърцето ти и  запълнят  тази  празнота в душата ти! Да загубиш едновременно родителите и родината си, това е жестока трагедия.  Добре, че тогава  си бил студент в България и си оцелял след онова жестоко клане  през 1982 година в родния ти град Хама! Но сега не си сам, имаш мен, имаш децата ни, моето семейство и нова, приемна родина – България.
  Годините минаваха неусетно. Асир и Мария  бяха щастливи и доволни от  съвмест-
ния си живот. Бяха уважавани и  високо оценени като лекари. Пациентите ги обича-
ха и  открито афишираха своята благодарност. Обичаха се и сякаш взаимно се до-
пълваха  във всичко.  Всеки от тях уважаваше културата и традициите на България и Сирия.  И макар, че  едва ли някога  щяха да  живеят в Сирия, д-р Ашраф  уче-
ше  децата си да говорят и неговия  роден арабски език освен майчиния българс-
ки  и английския, който задължително изучаваха от предучилищна възраст. Те рас-
тяха, обгърнати  с всеотдайната любов и нежни грижи на родителите си и скоро щяха на навършат десет години. Семейството вече планираше  как и къде ще отпраз-
нуват  в края на  март 2011 година рождените дни да близнаците.
  За съжаление, около десети март, петнадесет дни  преди дълго очаквания и  под-
готвен с радостно вълнение  семеен празник, се случи нещо неприятно. Амира– Зор-
ница се разболя от едра шарка. И тъй като  една  неприятност никога не идва са-
ма, на следващия ден д-р Ашраф  получи съобщение от Сирия, че единствения  бли-
зък човек, който му беше останал, първата му братовчедка и млечна сестра Фати-
ма, е починала  и  го очакват за погребението й в градчето Дерея.
   Ако  поне за миг можеше да си представи какво ще се случи, той никога не би тръгнал за това погребение, въпреки  дългогодишната си носталгия по Родината, въпреки, любовта към  любимата му братовчедка и мъката, която изпитваше при ми-
сълта, че  губи и последната здрава нишка, която все още  го  държеше привързан към спомените за  безгрижното му детство в Сирия. И което е още по-важно, нико-
га не би му и минало през ум да  вземе със себе си  сина си Атра.
  - Не отивай, скъпи! – молеше го Мария. – Не води  и сина ни със себе си! Имам много  тревожно предчувствие, че е надвиснала непоправима беда над  семейството ни.
  - Не се тревожи, мила моя Мария! – успокояваше я Асир. – Болестта на Амира те прави чувствителна и тревожна. Чуй ме, в Сирия сега е спокойно, а и ние отиваме само за  няколко дни, при  близки хора, на които  може да се разчита. Искам  Ат-
ра да се запознае и  с моите роднини. Нека да видят, че имам прекрасен син и съм щастлив  със семейството си в България! Ако Амира – Зорница не беше  сериоз-
но болна, щях да взема и вас  двете на това пътуване. Но ти трябва да се грижиш за нея и ще бъдеш по-спокойна, ако  вниманието ти е съсредоточено само  върху  нейното лечение.
   Мария ги дълго ги прегръща и плака, докато ги изпращаше на аерогарата.  Може би инстинктът й  подсказваше, че  ги вижда за последен път и че, сълзите  които сега проливаше  няма да пресъхнат с години.  Асир и Атра  също бяха развълну-
вани. Докато  самолетът  набираше скорост и бавно се издигаше над пистата, за дългия си полет до Дамаск, а от там–до Дереа, баща и син прегърнати, гледаха през илюминатора. Те трудно откъснаха поглед от смаляващата се пред очите им  българска земя, която в този момент приличаше на разцъфтяла градина.
   Дали  Асир  е разчел и осъзнал страшното послание  на лудото сърцебиене  в гърдите си?  Как  невинният  син на Мария  е можел да знае, че  след дълги  го-
дини на ужасни мъки и изпитания  все пак ще се завърне  в родната земя, но сам  и като враг?  Отговорите на тези  въпроси не зная  нито аз, нито  пък самите мои герои биха могли да знаят  в началото на месец  на 15 март   2011  година.
   Съпругът, братята и децата на Фатима бяха организирали  погребението  й  точ-
но, както повеляваха традициите, макар, че  подобно на родителите му и те бяха 
алауити и шиити, с  по- демократично религиозно възпитание, за разлика от  ради-
кално настроените  сунити, преобладаващи сред населнието на Дереа...
   Излязоха от ресторанта, където след  погребението присъстваха на традицион-
ния обяд, когато  се случи непоправимото.  Попаднаха сред демонстранти, по кои-
то  властите откриха огън  и Асир  беше застрелян пред очите на ужасения Атра. 
На площада сред  другите жертви, освен баща му, останаха да лежат сред локви от собствената си и чужда кръв мъртви  съпругът и двама от синовете на Фатима.
Побеснялата тълпа го повлече и откъсна от  останалите далечни роднини на баща му, които  все още детето не познаваше добре. Те се  разпиляха на всички стра-
ни, търсейки спасение от куршумите и никой не се сети в този момент за осиротялото  момче. Онемял от  ужас, блъскан и тъпкан от всички страни, грубо изтласкан от тълпата  бягащи хора в съседната  улица, Атра припадна  след прежи-
вения ужас пред  входа на една джамия.  Там го откри  един от водачите на демон-
странтите, син на  религиозния водач на сунитите. 
   Цяла седмица Атра се мяташе буйно в  къщата на „спасителя“ си, изгарящ от треска и  бълнуваше  ту на български, ту на  арабски, ту на английски език.  После, като в просъница, усещаше, че  го отвеждат нанякъде с кола, но  после отново изпадаше в безчувствен мрак, затова  нямаше представа, че го отвеждат далече от  Дереа. Когато най-после дойде на себе си, приличаше на  призрак с буждаещи очи и без спомен  за  това кой е, откъде е и  как е попаднал  сред демонстрантите. Тази негова амнезия, обърканата  му от наркотиците, с които го упояваха по време на дългото пътуване, беше добре дошла  за неговите „ спаси-
тели“ -похитители.
  Здравото физически, но с помрачено съзнание момче, беше идеално за целта им, да бъде обучено за „камикадзе“. То говореше три езика, но не си спомняше нищо за миналото си. Беше само, уплашено, безпомощно десетгодишно дете, което те щяха да пречупят и подготвят за поредната жертва в името на "свещения джихад"
  Попаднал  сред едни от най-бруталните главорези  на Ислямска държава в град Рака, Атра премина през всичките девет кръга на Ада по време на обучението си. Глад, бой, безсънни нощи, липса на човешко отношение, повтаряне до втръсване  сурите от Корана, запознаване с бойни и терористични техники и оръжия,всичко това  го превърна от милото, чувствително  и интелигентно момче в  жестока,фанатизирана, безчувствена машина за убиване.  Втълпено му беше, че  единствения път от земния ад, в който  живя цели  шест години, минава  през  самоубийствените терористични акции в името свещения джихад  срещу неверниците, който ще му отвори райските врати…
   Бяха изминали шест кошмарни години, когато получи  задачата, за която  бе обучен. Трябваше да се влее в  потока  бежанци, устремени към Европа, да  преми-
не с тях  през  Турция в България. Там  трябваше да открие водачите на групата привърженици на организацията Ислямска държава и  да  им окаже помощ  при подго-товката на терористични акции. 
   Дълъг и мъчителен беше  обратния път към България за Атра. Макар, че разпола-
гаше със скрити пари, трябваше да  върви пеша, да  се крие в  задушните купета на товарни камиони, в тесните и мрачни като гроб багажници на  колите на неле-
галните превозвачи, да  зъзне и гладува във временните бежански лагери, докато стигне главната цел. За официалните власти на граничните пунктове в Турция и България, той трябваше да  бъде един от  бездомните, измъчени и изстрадали бе-
жанци, търсещи спасение от ужасите на  бушуващата в Сирия война.
  И успя! Преминал най-после на територията на България и разпределен в един от  временните бежански лагери, една вечер Атра се измъкна и  тръгна към София, за да открие онзи, който щеше да го свърже с хората, които го очакваха.
  И тук съдбата се намеси и макар, че това стана по особено  грозен  начин,  ус-
пя да  го спре да стане  убиец на невинни жертви в собствената си Родина.Прис -
тигна  В София с влака  привечер. Докато обикаляше  улиците и търсеше  адреса на свръзката си,  в една глуха уличка попадна на  девойка, който разхождаше ку-
чето си. Беше  гореща лятна вечер  и момичето беше облечено  в къса рокля с тън-
ки презрамки, твърде разголена според  сегашните представи на  новоизпечения ис-
лямист.  Това го разгневи и той реши да даде урок на това безсрамно момиче! Кре-
щейки  цитати от Корана, той се нахвърли  върху нищо неподозиращата девойка, по-
вали я на земята, разкъса роклята й и  започна ожесточено да я налага с юмруци. И добре, че писъците на девойката и ожесточения лай на кучето  привлякоха внима-
нието на  съседите, които  се обадиха в полицията и успяха да изтръгнат от лапи-
те на озверелия побойни  пребитото  момиче. И, слава Богу, защото мръсника се канеше и да я изнасили, за да й даде урок по приличие и морал.
   Явно наблизо е имало полицейска кола, защото  насилникът не успя да избяга и да се скрие. Арестуваха го. В хода на разследването се оказа, че  жертва на Ат-
ра е била собствената му сестра. На делото  присъстваше  и майка им.  Когато се вгледа в подсъдимия и позна в него чертите на   изгубения си  любим  съпруг Асир  и видя   бенката с форма на  сърце под веждата, с която беше   се родил  скъпият и син,  Мария  изпадна в шок.  Пред нея, в ролята на изверга, пребил и наплашил до смърт  дъщеря й, стоеше собствения й, изгубен преди  шест години син. Майчиното сърце  не издържа на вулкана от чувства, който изригна  в гър-
дите й. Разкъсвано  от  бушуващите противоречиви  чувства на гняв, обич, ужас,
радост, срам и  отчаяние,  то не издържа  и  замлъкна завинаги.
  Медиите веднага отразиха   тази  сензационна история с трагичен край.  В зат-
вора, където беше отведен Атра  новината потресе и възмути и най-закоравелите престъпници. Те бяха готови  да го линчуват при първа възможност. Когато разбра от  надзирателите, които едва удържаха затворниците  да се саморазправят с  не-
го, причините за този кипящ гняв, омразата и презрението  към него, афиширани  цели три дни  с  крясъци, псувни и закани, Атра  сякаш  се пробуди от  дългого-
дишната си летаргия  и осъзна  чудовищната истина за това, в което се беше превърнал.  Отвратен от себе си, потресен след осъзнаването на грозните факти, че освен насилник на собствената си сестра и родоотстъпник, се е превърнал и в убиец на собствената си майка, той  разкъса със зъби  ризата си  и се обеси.