Прераждане, Разказ от Генка Богданова

   Къщата беше сива и неприветлива като мрачния си, необщителен стопанин. Клечеше, самотна и тъжна, като прогонена от селото, под усойната сянка на забравил вече годините си костелив орех на върха на баира. С олющена мазилка, грозна и мълчалива,  тя беше непривлекателна  не само за хората, но и за птиците. Само един стар бухал, заселил се кой знае от кога под плесенясалия покрив, вечер злокобно се обаждаше с прегракнал , дрезгав глас.
    Някога тук имаше цяла махала, но полека- лека хората започнаха да строят новите си къщи долу, на равното. Откакто построиха язовира и укротиха в него реката, която безброй пъти беше заливала долната махала, горненци изоставяха престарелите и неудобни за съвременния живот бащини къщи, строени на времето на високия безводен баир заради наводненията. 
     Годините минаваха. Някои от новодомците събаряха старите къщи, за да ползват годните все още материали. А къщите на ония, които отдавна се бяха изселили в града сами рухнаха.
    Само тази къща все още се държеше. Стопанинът й, строител, беше я градил с мерак  за  семейството си, със стабилни каменни основи, тухли  и здрав дървен материал. Но и той , и жена му отдавна последваха в гроба  две от децата си – син и дъщеря. Къщата остана  на единствения  им жив син, който трудно преживя смъртта на близките си. Затвори се в себе си, странеше от  хората  и полека – лека  те му обърнаха гръб.
    А времето и липсата на грижи доведоха хубавата някога къща до това състояние. Зад пожълтелите вестници, с които бяха засенчени, прозорците й  отдалече приличаха на слепи очи под тежките, редки   мигли на  металните  решетки. Входната й врата отронваше жални въздишки, пропускайки последния си законен стопанин през прага, протрит от стъпките на  голямото някога семейство и прояден от червеите като душата на този самотен, смръщен човек.
    Дори куче не се свъртя в осиротелия, притихнал двор.Понякога прелитаха лястовички, но гнусливо поглеждаха към схлупената стряха и отлитаха към  царствено извисените  нови къщи в селото. Само рошавите непридирчиви врабчета понякога  се спускаха  в  гъстите клони на ореха и се караха свадливо за нещо свое, след което и те си отиваха  подтиснати от усойната тъга на този дом.
    Животът в него като че ли беше застинал – вял, монотонен, като застояла блатна вода. ..
     Така беше до миналото лято, когато в селото се върна да търси спасение от  безработицата в града една дребничка, русокоса жена. Това беше родното село на майка й, която неотдавна беше погребала до баща си в градските гробища.
     Елена, така се казваше жената, беше единствено и късно родено дете. Още докато беше невръстна девойка, се налагаше да се грижи за старите си и болни родители. Тя беше единствената им радост и опора, единствената надежда да  изживеят без страх от самота дните си. И тя им се посвети изцяло. Прие грижите за тях като своя житейска мисия, като неоспорим синовен дълг, връщайки им стократно  и любовта и нежните грижи, които беше получила от тях в безгрижните си млади години.
    Не успя да се омъжи, въпреки че беше миловидно, скромно момиче и няколко момчета  от поделението, в което работеше, проявяваха сериозен интерес към нея. Но, за съжаление, те бяха  все от далечни краища и искаха да я отведат със себе си, а тя нямаше на кого да остави  немощните си родители. А нямаше и време, за да излиза с връстниците си, за да се опознаят. Времето й минаваше между военното поделение, където работеше като  касиерка в стола, и в къщи, където я чакаше цялото домакинство.  Посветила се на  старите си родители, тя се отказа и да учи след завършването на гимназията. Не позна и любовните трепети, не успя да свие свое семейно гнездо. А така мечтаеше да изживее и любовта, и  радостта на майчинството!
     Но времето минаваше и когато един след друг изпрати в последния им път и двамата си родители, Елена беше вече самотна стара мома.   Оставаха й още няколко години до пенсия, но нямаше късмет да я дочака, защото закриха  поделението и тя остана безработна, захвърлена от „демократичните” промени в страната сред море от безработни, без надежда да изплува от него в малкото градче. Нямаше и спестявания, с които да живее, докато намери  работа, затова се принуди да продаде единственото, което имаше – малкото апартаментче на родителите си. И тъй като нямаше къде да отиде, се върна в родното село на майка си, където временно се подслони при братовчеди. Надяваше се, че на село по-лесно ще намери работа, но и тук  кризата и безработицата бяха я изпреварили и прекършиха надеждите й.
    Всеки ден обикаляше да пита за работа, но много рядко някой старец я наемаше за ден – два, за да прекопае или оплеви градината му. Роднините й започнаха да я гледат накриво и да подпитват докога ще остане, макар че  беше поела почти цялата  домакинска работа в ръцете си. Осъзнала, че  присъствието й тежи на стопаните,тя тръгна да си търси  квартира.
    Но кой ли на село си позволяваше да вземе квартирант? А и тя все още беше  привлекателна  жена, в силите си. Затова, макар че в почти всяка къща  горните етажи, подредени и обзаведени, стояха заключени и неизползвани, жените я отпращаха с мисълта: „Не дай, Боже, мъжът ми да се заплесне по тази гражданка и току виж лепнал петно на челото ми за резил на стари години!”
    Накрая, подгонена от проблемите си,  Елена стигна и до старата къща на баира. Братовчед й беше споменал, че  къщата и без това е почти празна от години, пък и стопанинът й имал доста земя, та би могла и да му помага за единия хляб.
     Трудно й беше да  пристъпи в този мрачен двор, но  подтисна в душата си страха и безпокойството, че ще я одумват, ако заживее под един покрив със самотен мъж. Нямаше друг избор и накрая се реши.
    Какво са си говорили, какво са се разбрали – сами си знаят. Елена събра малкото си багаж и заживя на втория етаж  на старата къща като наемател и помощничка на Стефан – мрачния самотник.
    Скоро, случайно минаващите край къщата  селяни, забелязаха  нещо ново и необичайно. Най – напред сякаш отново прогледнаха  слепите  очи на къщата. Нямаше ги изгнилите черни пръчки на решетките, а прозорците  блеснаха под слънцето с измитите си стъкла. На мястото на пожълтелите и оплюти от мухи вестници, се усмихнаха приветливо дантелени перденца. После на белосаните первази  грейнаха  ярките цветове на мушкато и сакъзче…
     Селяните видяха и друго чудо. Запретнал ръкавите на чиста риза, обръснат и подстриган, Стефан правеше нова ограда на двора си. След време пристрои до къщата  кухня  и баня и стегна стопанските постройки в двора. И…,о, чудо на чудесата!  Изора, прекопа и засади с овощни дръвчета и лози буренясалия от години двор.
     Тези, които напоследък  бяха избрали да минават  по отдавна неизползвания път край имота му, за да отидат на близките лозя,  забелязаха, че вместо стелещата се на  тежки талази тишина  и познатото жално скрибуцане  на  поправената и пребоядисана врата, откъм къщата и на двора се чува оживен разговор, тихият смях  на Елена или веселото й тананикане в градината.
    След дългите тягостни години и в този двор закукурига петел. Защъкаха  пъстри кокошки и пухкави пиленца, а  сутрин с ведро лице и някакви игриви светлинки в очите, Стефан изкарваше  една бяла козичка с натежало виме  при общото стадо на селото.
     Но най – голямото чудо, което караше съселяните му да  гледат любопитно, да цъкат недоверчиво с език и да  се питат изумено „Абе, какво му стана изведнъж на този човек, че  се измъкна като змия напролет от старата си кожа?”, беше пречудният факт, че освен външният вид на самотника, коренно се промени и  поведението му.
 Селяните отдавна не бяха виждали усмивката, която разведри и разхубави лицето му. Не можеха да повярват, че  това е човекът, който весело си свирука  и  кърти старата мазилка на къщата, за да я  смени с нова.
    А и все по- често взе да се отбива  в селската сладкарница, откъдето купуваше  шоколади и пасти, които грижливо крепеше  по пътя към къщи.
     По- младите хора от селото го бяха виждали отдалеч и го мислеха за старец. А той се оказа приятен на вид мъж в разцвета на мъжките си сили. Къде беше онзи странен, отпуснат и затворен в себе си брадясал мъж? Сякаш прероден, по пътя с широка уверена крачка вървеше един нов човек, който  се усмихваше и  кимаше за поздрав на ония, които доскоро заобикаляха отдалече и него и грозната му усойна къща.
    Едва сега по-възрастните от тях си спомниха, че някога Стефан не беше озлобеният, саможив човек, в който се беше превърнал след грубите плесници, които му нанесе  животът.
    Спомниха си, че преди десетина години той  преживя незаслужено  събития, които съсипаха живота му, отнеха доверието му в хората, желанието да общува с тях и вгорчиха дните му…
   Работеше в секретен завод и получаваше добра заплата. Ожени се за момичето, което обичаше и живееше щастливо до момента, когато съдебна грешка за миг разби живота му  и  го  съсипа със следващи едно след, друго нещастия.
    Осъдиха го прибързано за чужда грешка. Твърде късно откриха истинския виновник, преди да го освободят и реабилитират  след трите ужасни години, прекарани в затвора. Душата му се изпълни с гняв, разочарование, омраза. Само едно топло човешко чувство му остана  сред мръсотията  и грубостта на оскотелите затворници, с които бе принуден да живее три безкрайно дълги и тежки години – любовта и доверието на жена му в неговата невинност.
    Но, уви, съдбата му отне и тази утеха! Тревогите и стресът, които преживя бременната Мария я отнесоха в гроба при тежкото преждевременно раждане, заедно с мъртвото в нея дете.
    По това време, съсипани от мъка и безсилно отчаяние,  набързо, един след друг  починаха и родителите му,  без да дочакат  да бъде реабилитиран и освободен.
    Душата му угасна. Волята му за живот се пречупи. Сърцето му се превърна в бучка лед. Нищо вече нямаше значение. Животът му изгуби смисъл. Дори на освобождаването си не се зарадва.  Той беше загубил всичко, което обичаше! Вече му беше все едно и това, че го реабилитираха и изчистиха името му от позорното петно, което му лепнаха.
    Върна се на село и се завря като ранено животно в осиротялата бащина къща. Работеше от време навреме в горското стопанство, колкото да преживява и да бъде далеч от хората, които беше намразил с цялата си душа. А съселяните му, без да  знаят истинските причини  за това поведение, го одумваха, презираха и отбягваха, тъй както ги отбягваше и той.
     Но за всяко човешко сърце има ключ. Оказа се, че ключът към това отдавна затворено  сурово сърце е в ръцете на тази , която също бе познала и страданието, и разочарованието, и човешката грубост.
      Стъпка по стъпка, тя проправяше пътечка към душата му. Споделяйки откровено с него историята на своя живот и чувствата, които я вълнуваха, тя спечели първо доверието му. А по-късно с ведрия си характер , трудолюбието и скромността си, с красивата си усмивка и  благата нежност, която струеше от очите й, отключи и сърцето му.
   По женски нежна и деликатна, тя му показа,че заслужава доверие, показа му искрената си благодарност, обгради го с грижи, топлина. Неусетно зародилите се между тях приятелски чувства, лека – полека прераснаха  в любов . Това, велико облагородяващо чувство сгря като светъл лъч тъмните и студени дълбини на сърцето му и го пробуди за нов живот.
    И чудото стана! Докосната от благотворното присъствие на човешката любов, старата къща изправи снага и заприлича отново на дом. Две бели гълъба си свиха гнездо на прозоречния перваз  и излюпиха малките си рожби. Върнаха се под стряхата им и веселите лястовички.
     А хората от селото отново тръгнаха по  стария път, който някога така усърдно отбягваха и все по-често се отбиваха  на гости при Елена и Стефан, които вече бяха семейство и  ги посрещаха весели и щастливи,  сякаш току – що се бяха преродили за нов, истински живот.