Изстрадано щастие, Разказ от Генка Богданова

   Прекрасен беше този град, където неусетно отлетяха най-хубавите години от съвместния им живот .
    Не беше трудно за тях, селските чеда, да свикнат с новата среда, да  тръгнат в крак с ритъма на градския  живот, да се гмурнат в морето от  хора, прииждащо на талази , заляло улици и площади, особено през летния сезон.
    С радостна възбуда , като деца попаднали в пъстро панаирно градче, те се сляха щастливи с гражданите на Варна , за която и двамата мечтаеха от деца.
    И как да не харесваш и обичаш този град – бяла чайка, извила крила грациозно над морския бряг?  По широките й, прави улици  бродеше с тихи стъпки като палав младеж морският бриз. Той ласкаво галеше лицата на забързаните минувачи, закачливо полюшваше полите на жените, целуваше чувствено изваяните бронзови тела на прекрасни момичета и шепнеше нежни слова на влюбените в морската градина.
     Варна беше град с особено, неповторимо очарование. Приличаше на пищна хубавица, полегнала кротко в зелената прегръдка на паркове, градини и лозя, оглеждаща се с вълнение в огромното синьо огледало на морето.
  Като сребърен колан, стегнал  изкусителното тяло на  красивият залив, се извиваше Аспаруховият мост. А под него лениво се поклащаха бели лодки, тромави шлепове и кораби, които с нежелание  напускаха брега , за да се отправят на далечно пътуване.
    И те се оказаха  подвластни на магията и очарованието на Варна. Живееха в нея вече десет години , влюбени в гордото й достолепие , опиянени от неустоимата й прелест. Дишаха с пълни гърди свежият морски въздух, понесъл сладко-горчивите аромати на цъфнали липи и бадеми, нежни водорасли, риба  и…дъх на свобода.
    Младен и Калина не бяха в първа младост, но бяха запазили младежкият си дух  и  жаждата за красота и уют.
    Първите десет години след като се ожениха, работиха  в Коми и с цената на тежък труд и лишения спестиха достатъчно пари, за да уредят живота си в България. Фирмата, в която работеха , уреди варненското им жителство им и помогна да се устроят в голям, просторен апартамент, с изглед към морската градина. Назначиха ги и на подходящи работни места, така, че на пръв поглед нищо не им липсваше, за да си живеят спокойно и щастливо.  И така беше до преди няколко години….
    Но защо тогава  в сърцата им  зейна тази празнота, която не можеха да запълнят с нищо? Защо  душите им не намираха покой, а сънят бягаше от очите им, когато уморените им тела жадуваха почивка?
   Черна магия ли пиеше мъжките сили на Младен? Проклятие от завист ли открадна красивата усмивка , която огряваше лицето на Калина?
    От няколко години едно тягостно чувство се беше настанило под покрива на уютния
им дом и ги чакаше след работния ден, за да стегне до болка душите им, още щом прекрачеха през прага. Може би причината беше в  подтискащата  тишина, която цареше в апартамента, или в стерилната  му чистота и застиналата еднообразна  обстановка?
    Все още се обичаха и не можеха един без друг. Но щом си легнеха, притихнал, но буден, Дончо слушаше със свито сърце вместо ласкави думи, глухите  горчиви въздишки на Калина и стискаше зъби, за да не заплаче, защото добре знаеше какво тежи на душата й.
    Човешкото сърце е като струна на гъдулка. Трепти и плаче, докоснато от силни чувства. Откликва  отзивчиво  и на радостта, и на тъгата. Но него кой може да го разбере? Кой може да надникне в най- скритите  му кътчета, където се раждат и щастието и болката?
     Само този, който истински обича, само този, който споделя  не само постелята, но и
чувствата на любимия си човек.
     И  Младен , и Калина знаеха какво става в душите им. Но мълчаха от страх да не се наранят взаимно с невнимателно подбрани думи, с упрек , или съмнение.
     Всяка вечер се връщаха мислено назад във времето. В ония щастливи дни, когато млади и влюбени, лежаха под едрите звезди на родния край и мечтаеха. Мечтаеха да се оженят, да  живеят в този прекрасен град,  да имат хубав дом, пълен  със смеха на…
    Господи! Ето пак! Щастливите спомени се препъваха в единствената, най - красивата и най –вълнуващата, но неосъществена мечта.  До онзи сладък и болезнен копнеж, който въпреки голямата им любов, въпреки горещите им молби към Бог и Богородица, въпреки усилията на лекарите и след двадесет години остана неутолен.
    Годините се нижеха една , след друга в отчаяни опити да се сдобият с рожба. Но сякаш зла прокоба беше надвиснала над главите им и помрачаваше дните им. Нищо вече не ги радваше. Горчеше им хляба, подтискаше ги самотата. И не, че бяха охладнели един към друг, но нямаха вече желание нито за ласки, нито за  нови мечти.
    И тази  нощ лежаха мълчаливи, вперили празен поглед в мрака. А проклетият часовник цъкаше като селска клюкарка  и тревожеше сърцата им до полуда с натрапчивото си тиктакане, което сякаш отронваше методично две грозни, тежки думи: „ Самотни –ненужни!” , Ненужни – самотни!”…
  - Калино, - гласът на Младен прогони тишината. – знаеш ли какво съм намислил?
  - Какво, Младене? – обърна се към него Калина, трогната от топлината, с която я докосна развълнуваният му глас.
-  Помниш ли сирачетата, които преди седмица даваха по телевизията? Видя ли очите им, Калино? Сърцето ме заболя като видях тъжните им очички! Видя ли как жадно се взираха в камерата, сякаш търсеха отказаната им майчина обич, липсващата бащина закрила, топлината на истински дом?
    Ние можем да им ги дадем, Калино.  Щом Бог отказа да ни дари с наша рожба, защо да не си осиновим едно от тези нещастни дечица? Например онова, русокосото слабичко момиченце със сините очички! Или къдрокосото момченце, което не се отделяше от възпитателката?
    Трепна радостно сърцето на Калина. Преглътна  сълзите на развълнуваната си душа
и се притисна  щастлива и благодарна до любимия мъж.
   - Младене, скъпи Младене! Вече цяла седмица мисля за това, но не смеех да го изрека на глас. Страхувах се да не  погубя и последните ти надежди да си имаме свое дете, да не те наскърбя  като разбереш, че вече не вярвам ,че мога да те направя баща. Искам го, скъпи, със цялото си сърце  искам  да  направим щастливо едно от тези деца. И вярвам, че с него в тъжният ни дом ще се върнат и смеха и радостта.
     Но и още нещо исках да те помоля. Нека да се върнем  в нашия край!  Там отдавна ни чака бащината ти къща. Често сънувам, че Странджа ни вика да се завърнем и ни чака с разтворени обятия. А и там по- лесно ще опазим тайната за осиновяването на детето.
      Обичам Варна и дълги години бях щастлива в нея. Но напоследък душата ми е все неспокойна. Сънувам старият орех и все бебешка люлка ми се присънваше - вързана на  клоните му. Виждах се как я люлея  и пея, а душата ми се извисяваше щастлива, заедно с песента ми, като птица към ведрото небе над родния край.
     Сънувах и тебе – весел, запретнал ръкави, стягаше  покрива на къщата  и все поглеждаше  щастливо към люлката и мене.От очите ти струеше същата пламенна любов, с която някога плени душата ми завинаги.
       И сякаш, голямата, студена плоча, която притискаше до задушаване сърцето ми, се беше  отместила и настанила пред  прага на старият ни дом  вместо счупеното мраморно стъпало. Усмихваше ми се, опитваше се да ми се извини, да ме зарадва и да ме покани  да се върна там, където ми е мястото.
     Тази нощ, Калина и Младен, за първи път след  няколко  тревожни и тъжни години,
заспаха прегърнати, притиснати един във друг, стоплени и  успокоени от една нова, но осъществима надежда. По чудните пътеки на  сънищата си, те вече пътуваха към малкото гранично селце в полите на Странджа, а насреща им на сладки вълни се лееше щастлив детски смях, тичаше едно босоного детенце, развяло в малката си ръчица букетче от горски прелестни цветя и житни класове.
  Два месеца след този разговор месеца,  товарен камион, спря  в края  на селото, пред широк, позапуснат двор.  Шофоьорът на камиона  и двамата работници  разтовариха набързо мебелите и  кафоните с  покъщнина  и  освободил се от тежкия си товар и камиона  обърна гръб на задрямалото в лятната мараня малко селце и пое по обратния път към града, разминавайки се  с  леката кола, в който пътуваха Дончо и Калина.
    Едно старо куче се въртеше около струпания на двора багаж. Като ги видя, излая  щастливо и се спусна с радостно скимтене  към тях. После, подушило непозната миризма откъм колата, любопитно надникна през отворения прозорец към  задната седалка, откъдето  се чуваше бебешко гукане.  Докато  кучето недоумяващо  местеше поглед ту към  бебето, ту към  развеселените от изненадата му  Калина и Дончо,  вратата на  къщата  се хлопна и една прегърбена старица, тежко пристъпи навън. Вдигна ръка да заслони полуслепите си очи от лъчите на  следобедното слънце  и дълго се взира към новодошлите, докато ги позна, по скоро със сърцето, отколкото  с очите си.
     Щастлива, тя  протегна треперещите си  от вълнение ръце към внуците си и радостни сълзи
окъпаха  благото й, сбръчкано лице. Дончо и Калина  целунаха  топлите й ръце, а  сърцето на старицата  пърхаше в гърдите й от милост и  щастие,  че  успя да доживее до  този тъй  дълго очакван ден.
     Тя единствена от големият Дончов род бе останала вярна  на семейното им огнище. Беше стара и сбръчната като кората на стария орех,  но в очите на внуците си изглеждаше като светица със златния ореол, с който слънчевите лъчи бяха увенчали  побелялата й глава.
     - Бабо, върнахме се! Завинаги! – извика щастлив Дончо и  грабна старата жена  в обятията си. Притискаше я силно до гърдите си, сякаш искаше да прелее във вените й  от своята  мъжка сила и  още живот. Самият той се почувства подмладен, зареден от пробудените си надежди с  енергия  и ентусиазъм.
   Погледна към Калина и му се стори, че и тя се праражда в този час. Стоеше до баба му, притиснала до гърдите си осиновеното момиченце и  изглеждаше обгърната в светлина. Приличаше му на благата Богородица пред кандилото на баба му.
    От този ден нататък животът им  отново бликна и потече  плавно и спокойно като отприщена  река. Дворът  светна от чистота под  работливите ръце на  младите стопани,  градината сякаш оживя весело разлистена  и  разцъфтяла. В ранно утро славеи будеха стопаните с  кръшните си, любовни песни,  а денем бели гълъби  гукаха  мило  край прозорците на  старата къща.  Зашумяха приветливо листата на  старата лозница, шепнешком споделяха с  вятъра и птиците радостната новина, а той  побърза да я  разнесе из  селото.
    -  Върнаха се! Върнаха се! -  запя  весело и   черковната камбана, за да възвести на  хората, че  за селото им все още има надежда, щом  чедата му  се връщат  при своите корени.
     Въздъхна облекчено земята. Усмихна се и Странджа планина и замечта за дълги кервани  от  завръщащи млади хора в  обезлюдените  села  и градчета.
     А няколко месеца  след пристигането им, с Калина и Дончо се случи чудо. Заченаха син. Той  идваше като символ на съхранената им човечност,  на чистата им, неугаснала любов, като награда за  приласканото и  дарено с родителска обич  изоставено детенце и като дар за  синовната им привързаност и вярност към рода и земята  на дедите им.