Измамни илюзии, Разказ от Генка Богданова

   Напоследък често си мислех за Румяна. Но, не така, както мъж си мисли за чуждата жена, а като човек за човек. И колкото повече се „вглеждах” в  нея, толкова по-малко разбирах някогашния  си приятел Иван, нейният вече бивш съпруг.
    Бяха изминали много години след тяхната раздяла. Отдавна  я бях забравил. А и когато все още бяха женени, почти не й обръщах внимание. Не я харесвах и дори я презирах, повлиян от  грозните „характеристики”, с които съпругът й, често ни я представяше. По неговите думи, Румяна  била неговата единствена, но най-голяма и фатална грешка” в живота му - „тежък камък”, провесен несправедливо на шията му, „ножицата”, подрязала крилете на младостта и мечтите му”… За нея знаех  само онова, което  Иван  ни разказваше,  а то беше грозно и от лошо – по лошо. 
   Той, софиянецът, любимецът на  шармантните  софийски  девойки, служел като   войник в нейното малко, провинциално градче. Ограничената свобода и казармения режим ужасно го подтискали, затова, когато един ден случайно се запознали с Румяна  на пощата, решил, че съдбата му я изпраща, за да разнообрази  скучния му войнишки живот и  да  има „нещо вързано”  за  кратките часове на „градския отпуск”.   Тогава тя му  изглеждала симпатично и мило провинциално момиче, с което може „да убива” времето и да се забавлява през оставащите му няколко месеца служба.
     Румяна не  била знойна красавица, но не можел и да не забележи, че  е  весела, забавна, остроумна…- чудесна неделна компания за  войника.
    А тя, наивницата, приела връзката им много на сериозно. Без да си дава сметка, че е  „една от многото”, още една „бройка” в дългия списък на временните му  любовни завоевания, Руми се влюбила в него до уши. Тъй „хлътнала”, че била готова на всичко, за да зарадва любимия си Ваньо. Млада, неопитна и заслепена от любов, тя не забелязвала, че Иван е  влюбен само и единствено в себе си, а тя е една  нищо не означаваща за него  временна авантюра.  Затова, когато един  ден той поискал „да вземе своето”,  влюбената  за пръв път девойка,  отстъпила на страстните му молби и обещания за „вечна” любов и с радост му се отдала.
    Докато се любели в тучните ливади,  мечтите, родени в щастливото й сърце, рисували  прекрасни картини: вълшебният им сватбения ден, светлия, осеян с розови листенца път към щастливото им съвместно бъдеще, уютен дом, красиви деца…  Дочувала  дори звъна на сватбените камбани и душата й се носела на крилете на  любовта…
    В същото време задоволявайки сексуалния си глад с нейното нежно и невинно младо тяло, Иван си представял  дългокраката, страстна  блондинка, която го очаквала в София…
    След четири месеца  Иван се  уволнявал  и освен списък с бъдещите си любовни авантюри, вече  си бил  набелязал и план за  сериозното ухажване на  съученичката си Дарина, която си бил поставил за цел на всяка цена да направи своя съпруга. Един такъв брак  с дъщерята на богат и известен  бизнесмен и майка – политик, щял да му осигури стабилното бъдеще, за което отдавна мечтаел.
    „А дотогава,- цинично разсъждавал  Иван. – защо да  не се позабавлявам на воля с тази провинциална наивница?”
     Да, но този път късметът му изневерил. Румяна все пак успяла „ да го върже” за себе си с една не планирана и нежелана от  нашия  столичен  Дон Жуан бременност.  Иван,  който бил самото олицетворение на самовлюбения древногръцкия  герой Нарцис, не си и представял, че  може  да попадне в такъв капан и  изобщо не очаквал неприятната изненада, с която щастливата Румяна го сюрпризирала.  А и родителите  й, макар, че не били с божествен произход като тези, на посестримата й по съдба  - горската нимфа Ехо, чиято страстна любов била  пренебрегната от  любимият й Нарцис, все пак  имали достатъчно сила и власт, за да  „накажат”  Иван.  Те, разбира се,  не го превърнали в цвете,  като  древногръцкия Нарцис, а просто го принудили да поеме отговорност за  това нежелано бащинство, надянали брачния хомот на красивата му шия  и иска  - не иска, го направили свой зет.
    Тъй, моят приятел се сдобил  без време с нелюбима съпруга и нежелано дете, заради които  сладките му  мечти  за  брак с  Дарина и безоблачно бъдеще, осигурено от богатият й баща, се сгромолясали в миг. И в същия този миг Иван  намразил Румяна, „хитрата  използвачка”, която провалила всичките му планове. 
   Ние, неговите приятели, не познавахме отблизо тази „проста, безлична, ограничена  селянка”, както често ни я описваше  той , но  от чиста мъжка солидарност  искрено съчувствахме  на  измамения Иван  и  се отнасяхме към Румяна с  подчертана неприязън  и презрение.
     Впрочем, ние  дори не я познавахме отблизо. Иван никога не я водеше със себе си на  нашите семейни срещи,  не ни канеше  в дома им на семейни празници.  Още след  набързо сключения,  без сватба и тържества, граждански брак я беше поставил на мястото й в своя  софийски дом – в кухнята, тенджерите и  тиганите, при детето, прахосмукачката и глупавите й  романтични книги и подготвените предварително учебници за Университета, където си въобразяваше, че някога ще учи. това беше всичко, което Румяна беше домъкнала със себе си от провинцията, вместо богата зестра.
      Аз я видях два пъти. Първата ни среща с Румяна  беше в болницата, където Иван лежеше потрошен след пиянска свада с  не-по-малко пияните си  партньори на зарове в едно заведение.  Тя стоеше край леглото му с детето на ръце, разтревожена, с подпухнали от плач очи, но аз, повлиян от  негативното си  отношение към  нея,  не си направих труда дори да я поздравя и приех състоянието и поведението й, като добре изиграна  роля.
     За втори път я видях на развода им. Бях един от „свидетелите”, които Иван беше призовал, за да убедят съдията, колко  неравностоен, нещастен и  безперспективен е брака им. Как  „горкичкият” ни приятел  се хранел с нас по ресторантите, защото  тази некадърница  не умеела да готви. Как  бил принуден да си купува   постоянно нови ризи, защото  „онази мърла” не умеела да глади. Колко  измъчен, самотен, неудовлетворен мъж е бил приятелят ни през всичките тези  пет  години, докато е бил принуден да живее с тази студена като камък,  ограничена  и посредствена жена…
     Сега се срамувам да призная дори пред себе си, че тогава  и аз „помогнах” на Иван да получи  тъй жадувания от него  развод. Решението на съдията  беше: …”Разтрогване на брака, поради несходство в характерите  и поради липса  на  необходимите качества  на добра съпруга”  в натрапената му насила  Румяна.
     Без капчица съжаление  и съвест и както се оказа впоследствие – съвсем незаслужено, нашите „показания”  станаха причина  да осъдим бедната жена  на  самотен и труден  живот.
Само няколко месеца преди развода родителите й бяха  намерили смъртта си  в  тежка катастрофа. Колата им  била  буквално смазана на магистралата от  огромен турски ТИР, чийто шофьор  заспал на волана. 
     Бледа и мълчалива, цялата облечена в черно, Румяна се държа  възпитано  на делото и с достойнство  прие  решението за развода си с Иван.  И докато ние празнувахме   и пиехме  весело  в известен столичен ресторант  ново придобитата „свобода” на  Иван, тя си е събрала багажа, взела  детето и напуснала дома на  бившия си вече съпруг…
     Много по-късно  разбрах, че не се у върнала  в осиротелия си бащин дом,  а се установила  на квартира в Бургас. Детето дала на  детска градина, а  тя започнала работа в Нефтохимическия комбинат. Работата й била тежка и опасна, но добре заплатена, за да може да издържа себе си и детето и без  малката издръжка, която  съда определил да бъде изплащана  от бащата,  но  Иван  никога не  изпратил, а и тя не изискала.
   През последните десет години  Румяна  не само  успешно се справяла с ролята на самотен родител и  се утвърдила  като  работник, а по – късно и като служител и рационализатор за пример. Тя записала и завършила задочно ВХТИ,  а година  след като се дипломирала  я назначили на  мястото на  един от заместник директорите на комбината.
     Когато един ден случайно  се засякохме на едно национално съвещание, останах изумен от  промяната, която бе станала с нея.  Както се казва в приказката „ грозното пате се беше превърнало в красив, самоуверен и горд лебед”.  От онази безлична,  невзрачна женица нищо не беше останало.  Нямаше я  плахата, затворена в себе си, измъчена жена, която стоеше  с наведена глава   в съдебната зала. Та тя тогава дори адвокат не си беше  ангажирала да защити интересите й. Не промълви нито една дума в отговор на грозните клевети и  незаслужени обиди, с които Иван я омърси  пред съдията с наша помощ. Не вдигна очи, за да не видим болката и сълзите, които  едва е сдържала.
    Жената, която в този момент  спокойно и самоуверено стоеше на трибуната и споделяше  своя  забележителен опит като рационализатор и ръководител  в  Нефтохимическия комбинат беше просто неузнаваема. Отдалече личеше, че си е стъпила здраво на краката и е заела полагащото й  се място  в живота.
   Красива, стилно облечена, самоуверена,  тя внушаваше  уважение и респект, но и будеше явен интерес сред присъстващите  на семинара колеги с новата си  визия и  безспорния си интелект. Беше бисер,  който нашият  лекомислен  приятел беше захвърлил в калта, без да се постарае да  открие какво се е криело под  невзрачната на пръв поглед черупка - скромната външност и подтиснатото самочувствие на Румяна. Той просто й обърна гръб и посегна нетърпеливо към новата си играчка – една  празноглава и  разглезена  блондинка с богат сексуален опит и  беден интелект.
     Гледах я  от далеч и  си мислех:  „ Толкова ли сме били заблудени  от  приказките на Иван и заслепени от  глупавата си  мъжка солидарност, че не сме забелязали нито естествената хубост на тази жена, нито  магнетичното й  излъчване, нито  скромното й достойнство?”  Не посмях да я заговоря, засрамен и подтиснат от  собствената си глупост и несправедливото  ми отношение  към  нея  преди години. Отбягвах погледа й и се стараех да не ме забележи, защото  нямах представа как ще реагира. Но дори е да ме беше видяла и познала, Румяна се оказа фина и тактична жена. Когато все пак  се озовахме един срещу  друг  на вечерята, тя само леко ми кимна за поздрав като на колега и ме отмина  с достойнство, оставяйки ме  на гузната ми съвест и  с новите  ми впечатления от  тази  неочаквана среща.
    От този ден  нататък започнах да следя с интерес живота на тази  нова за мене  Румяна. Така се случи, че работех в Министерството на химическата промишленост  и  отговарях  за  Нефтохимическия комбинат в Бургас. Познавах задочно работата и успехите на заместник – директора по производствените въпроси на  комбината Румяна Димитрова, но до срещата ни на семинара нямах представа, че това е бившата съпруга на Иван. Сега тя носеше бащината си фамилия. Беше достолепна, уважавана жена, отличен специалист,  майка, отгледала и възпитала съвсем сама  една прекрасна дъщеря…
    Колкото повече  добри думи чувах за Румяна, колкото  повече я опознавах като човек и личност, толкова по – ясно разбирах, колко  жалки, наивни и недостойни сме  ние, мъжете,  подвластни на мъжкото си его и на криво разбраната  мъжка солидарност. Особено такива като нас, които  преди да са си съставили собствено мнение, се водят  по ума и  капризите на  хора без  чест и  морал като  някогашния ми приятел Иван.
    Колко лекомислено  понякога обръщаме гръб на  истинското щастие  и тичаме след  заблудите си към собственото си падение. И колко жалко е, че го разбираме едва тогава, когато е късно  да поправим злото, което сме сторили на  другите  и най-вече на самите себе си!
     Така се е случи и с Иван. От това, което научих от наши общи познати разбрах, че прословутата му мъжка хубост много бързо повехнала и се изгубила  след годините на разгулен живот и пиянство. Стопили се и наследените от родителите му пари, заради начина му на живот. Увлечен от хазарта и  алкохола, Иван пропилял  и всички   възможности  да  печели с честен труд парите си. Малкото „приятели”, които му останали, след като и ние го напуснахме заради непостоянството и егоизма му, го довели до пълна деградация. Втората му съпруга, отвратена от  пиянските му запои и развратното му поведение, бързо разбрала, че с него  няма нито сигурност, нито бъдеще и избягала  с новия си любовник, преди да му е родила дете.
     Останал сам, превърнал се в жалка отрепка,  презиран и отритнат  от обществото, затънал до гуша в блатото на собствения си порочен начин на живот… 
   Един ден  по телевизията съобщиха, че в  парка, захвърлен като непотребна дрипа  в храстите, граждани открили  полумъртъв  човек. Бил пиян и надрусан  с наркотици, смазан от  жесток побой. Показаха и снимка, на която съседи на Иван  едва разпознали  някогашния  самовлюбен   красавец.  От полицията съобщиха името му  и призоваха  близките му  да го потърсят  в „Пирогов”, където бил  откаран от  екипа на „Бърза помощ”, за да си го приберат и лекуват  от алкохолната и наркотична зависимост.
    И тогава  се е случило нещо, което съвсем ме обърка. Нещо, което  бе в пълно противоречие с моите представи  за женска логика, морал, дълг и човещина. То ме накара да повярвам в благородството и великодушието на женското сърце, в безусловната любов.
     Единственият човек, който потърсил Иван в болницата  била Румяна. Тихо, без излишна показност, почти незабелязано, както си отиде след развода, тя  пристигнала  в „Пирогов” и отвела Иван със себе си. След като успяла с много грижи да го вдигне на крака, тя го изпратила  на  скъпоструващо лечение в комуна за наркомани и алкохолици…
     А докато тя, пренебрегнатата, заливана с помията на  грозни обиди и клевети и изоставена от Иван бивша съпруга  се борела за физическото и психическото му здраве  и се опитвала да го върне  към нормалния живот,  втората му, все още законна  съпруга  се върнала  и се настанила  отново в  апартамента  му като пълновластна стопанка…
    Има ли смисъл да  продължавам  тази история? Навярно и вие като мен  сте разбрали, че животът  често изпитва  нашите представи за  чест, морал  и човещина с  измамни илюзии, в които не трябва да вярваме сляпо. А истината трябва да открием сами, със сърцето си, преди да вземем  грешното решение, което  ще тежи  на съвестта ни докато сме живи.