Жажда за живот

Разказ от Генка Богданова

- Не мога повече, докторе! Не мога! Ще сложа край на този мой жалък, скапан живот. Ще се избавя завинаги от тези нечовешки страдания, от изпепеляващите душата ми страхове. Край! Стига толкова! Две години водя неравна борба с тази коварна болест. Две години – ходене по мъките, от кабинет – на кабинет, от болница – в болница. лекари, доценти, професори, народни лечители… , никой от вас  не успя да спечели тази отчайваща, изтощителна битка.
Погледнете ме! Вижте на какво заприлича моето някога красиво, атлетично мъжко тяло. От мен остана само тази жълта, съсухрена кожа, увиснала като мръсен парцал върху този все още ходещ като по чудо грозен скелет.  Сломен е вече и моя силен някога дух. не ми останаха вече нито надежда, нито вяра, нито желание да продължавам тази  агония. Не мога и не искам да продължа тази безсмислена борба с предизвестен край.
Категорично отказвам да се подложа отново на химео и лъчетерапия и отново               доброволно да мина през мъките на  Чистилището, по пътя към Ада, който  вече ме очаква. моля Ви, изпишете ме и да приключваме с всичко това веднъж- завинаги! Нека се простя с живота сред близките си, в дома си, на своето легло!
- Разбирам те, приятелю,  ще изпълня желанието ти.  Но те моля да останеш при нас само още два дни. Дай си последен шанс преди да се откажеш доброволно от живота! Утре при нас пристига известния японски професор-онколог Сакурай Хикакару от Токио. В научните среди се твърди, че е постигнал забележителни резултати в лечението на този вид рак. Успяхме да уредим една консултация с него, не се отказвай точно сега.  Нека направим един последен опит! Само още една крачка в този наистина  дълъг и  мъчителен, не само за теб, но и за нас, лекарите, и за твоите близки хора път!
   Развълнува ме и ме трогна тази загриженост, това упорито желание  на лекуващияте ми лекари да ме изтръгнат от лапите на смъртта или поне да ми спечелят  още малко време живот.
    Затворих очи и си представих посивелите от тревога и отчаяние тъжни лица на близките ми и плахите искрици надежда, които все още блестяха в насълзените им от безпомощна мъка очи и си казах: „Какво пък, всички те заслужават да потърпя още  два дни, преди да вдигна бялото знаме на поражението и да чакам примирено неизбежното. Безсмислена, според мене,  но пожелана от любимите ми хора и от тези благородни лекари отсрочка, преди да угасне и последната искрица вяра в чудото, за което вече две години отчаяно се молеха, но така и не дочакаха.“  Не можех да  им го откажа. Не го заслужаваха.
- Добре, докторе, оставам още два дни. Ще уважа жеста Ви  да поканите заради  един обречен вече човек това японско медицинско светило  и ще се подложа отново на  мъчителните  изследвания. Но само толкова, нали? И за двама ни е ясно, че вече нищо не може да се направи за мен.
    Доктор Янакиев кимна уморено с глава и повика санитарите. Но преди да ме поведат с количката към четвърта стая на онкологията,  с омръзналите ми  до втръсване  сиви стени и мътни прозорци, в която  преминаха  повечето дни на последните две години , докторът ги спря  и отново им нареди:
- Почакайте, отведете го в първа стая на втория етаж! Сложете го на леглото срещу прозореца и се погрижете да му бъде удобно!
- Но, д-р Янакиев, това  е стаята за ВИП пациенти…
- Отлично зная това, санитар. Все пак , освен лекуващ лекар, аз съм и началник на това отделение. Изпълнете нареждането ми!
    Сконфузен, заради острата забележка на лекаря, санитарят кимна на колегата си и двамата  избутаха количката ми от кабинета му и ме помъкнаха през дългия коридор  към въпросната стая за важни персони. Прехвърлиха ме, доста грубо, на леглото срещу прозореца  и с помощта на специалния механизъм  повдигнаха  матрака под гърба ми, подпъхнаха още една възглавница под главата ми  и мълчаливо напуснаха стаята, сякаш бяха  положили  вече изстинал труп в моргата, а не все още  жив човек, на когото биха могли да кажат поне :“Довиждане!“
    Огледах  новата обстановка. Стаята беше светла, комфортно обзаведена. На стените висяха  приятни морски и планински пейзажи, имаше дори телевизор. Но на мен, честно казано това нито ме впечатляваше, нито ме вълнуваше. Аз вече бях потеглил по тъмния тунел на отчаянието и безнадеждността към  края, затова ми беше все едно в каква обстановка щях да го дочака измъченото ми тяло.
    Притворих очи и се опитах да потъна в успокояващата прегръдка на съня, но немирен слънчев лъч затанцува по стъклата на отворения прозорец и отражението му погали погъделичка клепачите ми,  погъделичка палаво миглите ми и ме принуди да отворя отново очи и да погледна навън.  На перваза на прозореца подскачаше весело едно мъничко врабче и жизнерадостното му чирикане  прогони съня ми, преди да ме приюти  в  своя магичен свят на покой и забрава или да ме хвърли в огъня на ужасните кошмари, които сънуваш напоследък.
     Разсънен напълно, погледнах към веселия „натрапник“, но в този момент слънцето се скри зад  облак, полъхна  вятър и врабчето литна към съседната сграда. Проследих го с поглед до покрива на една  двуетажна пристройка, сгушена скромно между двете крила на четириетажната сграда на старата военна болница. Разсеяният ми поглед обходи  без особен интерес потъмнелият бетонов покрив, после се плъзна към олющената мазилка  по фасадата на по-високите крила на  основната сграда и там, до водосточната тръба забеляза нещо необичайно, на което се спря  с интерес.
   „ Виж ти, дръвче, поникнало върху бетонов покрив! Не, това не може да бъде. Това е невъзможно. Сигурно от тук не виждам добре. Може би има разстояние между пристройката и  голямата сграда и то е израснало между тях, а от тук ми  изглежда, че е пуснало корен на самия покрив на пристройката?“
    Отново реших да затворя очи и да се опитам да поспя, но в този момент тънкото, стебло на дръвчето се залюля, като че искаше да задържи вниманието ми върху себе си и да ми каже:
- Хей, човече, очите ти не те лъжат. Аз наистина поникнах тук, на покрива, но съм си живо и здраво, раста  си напук на  природните  закони, които гласят, че дърветата растат само върху земята. Може да ти се вижда чудно, но аз съм живото доказателство, че  чудеса съществуват, когато   имаме воля и  жажда за живот…
    „Какво съм се вторачил в това хилаво дръвче, като че ли всичко ми е наред и си нямам други грижи? Вятърът  си играе с него, а за си въобразявам, че ме моли за внимание и ми говори. Или съм „превъртял“ , или започвам вече да  халюцинирам?“- ядосах се на себе си аз.
    Но кой знае защо, мисълта за дръвчето не искаше да напусне съзнанието ми. Имаше нещо необичайно в него, нещо, което носеше някакво послание за мен. Събрах сили и  успях да  задействам механизма за повдигане на горната част на леглото в по-високо положение, за да си осигуря по-добра видимост към обекта на моето внимание. Сега ясно се виждаше свлечения в основите на  покрива хоросан, който не би се задържал на покрива, ако имаше разстояние между двете постройки. Сега ясно се виждаше, че мъничето е впило корените си  в малка купчина  от старата мазилка, премесена с  утаявалата  се от дъждовната вода  пръст и  с естествена тор от прогнили листа. Едно от коренчетата му се беше плъзнало жадно в отвора на водосточната тръба. Друго разклонение се беше вкопчило здраво в стената под изронената мазилка. Семенцето, от което беше поникнало дръвчето, явно  се беше вкопчило в тези, милостиво предоставени му от случайността източници на живот и напук на всички природни закони, опровергаваше  човешките представи  за  възможните и невъзможни неща.  Жаждата за живот  в  миниатюрното семенце  се беше оказала достатъчна, за  да  се развие и пусне коренчета в онази  жалка купчинка, да смуче  влага от въздуха, от сутрешната роса и от мъглите, да чака търпеливо дъждовете, за да се напие до насита, а после   да търси и утолява жаждата си с последните капчици вода, стичащи се от водосточната тръба в малки локвички, за да издържи до следващия дъжд, до топенето на снега, за да оцелее. Старата сграда милостиво го криеше в сянката си от палещите лъчи на лятното слънце, закриляше го от ветровете.
Това младо, крехко дръвче се бореше с всички сили да живее. И успяваше. Беше протегнало челце към небето, радваше се на слънцето, а жизнерадостно потрепващите му листенца сякаш ми шепнеха:
- Хей, Човеко, бори се, не се предавай! Животът е безценен дар, който ни се дава само веднъж и ние нямаме право да се отказваме от него. Виж мен! Колкото и трудно и на пръв поглед невъзможно е да оживея върху този бетонов покрив, върху който ме захвърли съдбата ми, аз не се предавам, вкопчило съм се в живота, защото го обичам. А аз дори нямам близки като тебе, които да страдат за мен,  нямам други цели и мечти, за които си струва да се боря, за да оцелея.
   Нещо в мене потрепна, докосна душата ми. Умиление, но и дълбоко преклонение пред невероятната воля за живот на това крехко дръвче изпълниха  сърцето ми. Замислих се върху мъдрия урок, който чрез него ми поднесе  живота и се почувствах засрамен, но и изпълнен с нова надежда. и воля да продължа  борбата с коварната болест. Довлякох се до леглото и решително натиснах бутона, за да повикам дежурната сестра, за да я уведомя, че съм готов да продължа лечението…Кой знае, може пък чудото все пак да се случи и да  оздравея или поне да поживея още на този хубав свят?!