Юлияна Донева - Пред входа

ПРЕД ВХОДА


Наближаваше пет, но вън слънцето печеше все така усилно и площадката пред блока, която по това време се огласяше от крясъците на децата, сега  пустееше глуха.   Жега!... Само на пейката пред входа се беше облегнала Ката - жена над шестдесетте, разтърсена пенсионерка, наметната дори и в горещината с неизменният елек на осморки.
  "Ама , че работа - мислеше си -тез хора измряха ли!   Хайде, баба Стана болна, ами Рачето?  Уж по това време изнасяше бебето на въздух, пък и тя не се вижда никаква. Ами то аслъ в таз жега..."
В това време вратата на асансьора  се тресна и на входната врата се появи Бонка - дребна, огрухана от болести женица, връстница и съседка по етаж на Ката.
   -  Хайде ма,Кате,  стига си дрямала отвън.  Влизай, че " Дързост и красота" почна.
   -  Да почва ма - отвърна Ката и се отмести да стори място на Бонка. - Омръзна ми вече и от дързост и от красота и...Ми то не беше женене, не беше развеждане...Хеле таз Брук...Махни, разврат...Ти като искаш гледай го, аз неща.
   -  Ейй, ще ме откажеш и аз да не го гледам.  Бе, то и на мен ми омръзнаха техните глупости, ама като няма какво друго да правя.
   -  Аа, няма. Като няма, ха дръж туй пасмо да го навия, че в къщи го бях надянала на краката си, ама ме заболя кръста да се навеждам и си рекох ,чакай да сляза долу, все ще се намери някой да ми държи.
Бонка  пое преждата и я наниза на ръцете си Ката се пресегна , подръпна конеца оттук- оттам и почна да навива.
   -  Не ми се плете ма,  Кате. – поде Бонка - Не, че нямам прежди, пълна торба съм ги насъбрала, ама не ми се плете и туй то. Гледам, Ганка от седмия етаж и тя вирнала плетката.
   - Ганка ли,  че тя не работи ли, ма , нали уж беше почнала в един магазин?
   - Почнала, ама изгонили я.
   - Не думай ма!  Че как тъй,тя едва почна и...
   - Ами тъй на. На частното, тъй. На собственичката дъщеря й щяла да продава. Да не плащат на чужд човек.
   - Брее, ами сега!   -  Ката остави кълбото и се плесна по бедрата. Бре Боже, че и студентка имат. Как ще я карат тез хора, акъла ми не стига.
   - Не знам, Кате. Тя жената, от едно място я съкратят, почне на друго. Лесно трудно, не избира, блъска се горката, ами Иван. Дето иде все го гонят. И от де пак намира тез пари за пукница, да се чуди човек.
   - Ти пък Боне - отново взе да навива Ката -  ми  черпят го ма. Те такива се надушват. Оня ден ми се оплакваше Ганка:  Ден, вика,не е минало  как Кате, да не се върне насмукан. Поне веднъж да си дойдеше  трезвен – не!  Пари ли не съм крила, вратата ли не съм заключвала, нищо не помага. Не знам, вика, ще измрем от глад.
   - Да не ти е в къщата Кате – поде Бонка –вечно пияно, нали виждам...
  Пасмото свърши. Ката нави последния конец, тупна кълбото в полата си и втренчи поглед към улицата.
- Боне, таз линейка дето е развъртяла буркана, май насам се кани да завива ма. Да знаеш тук някой да е болен?
- Че знам ли ма, Като.  Я баба Стана е вдигнала кръвно я.  Оня ден,  нали зарад нея викаха доктор.  То що ли я мъчат още, ама.
Линейката зави и спря пред входа.Лекарят и сестрата веднага изскочиха и хукнаха нагоре по стълбите. Ката и Бона се стъписаха.
-    Яяя, че кой може да е ма Боне? От нашия вход уж няма болни пък...
-    Аа, то като дойде не пита. Хайде Кате аз ще се кача да опържа някой картоф, пък ти ако седиш тука,  все  ще разбереш нещо. Аз след час пак ще сляза.
- Бонка  извика асансьора и потегли нагоре. След малко картофите бяха обелени и докато слагаше тигана пак и мина през ума: „ Кой може да е, кой! Чак пък да стигне до линейка, няма да е току-така“
В този миг на вратата се позвъни. Бонка  избърса ръце о пристилката и отвори.  Беше Ката.
- Чакай, чакай да вляза, че да не ме чуват хората...Иван ма, Боне. ..Боже,чудо голямо. Ма сякаш ни е бутнал някой да говорим за него, ма! Иван - Ганкиния... умрял... край!
- Ма, кво говориш ма ? – опули се Бонка - Как тъй умрял, нали вчера го видях!  Кой ти каза , ти видя ли?
-   Ох, не съм видяла, не съм ама...слезе Велико...от седмия етаж...жълт целия.Подир него и докторите излязоха, качиха се и заминаха..Велико ми каза. Задавил се бил....Задавил се и ...хайде.
 - Че как тъй, от какво се задавил?
 - От какво, ей тъй на. Ганка като разправяла на докторите, Велико бил там. Аз рекла, варях супа. Дойде си кьоркандил пиян. Ама супата не бише готова, знам ли го кога ще се върне. Казах му да почака, а той легна и заспа. И като се свари супата, събудих го да яде, да не ми лупурка посред нощ.
  Станал той и взел да яде. И изведнъж, рекла Ганка, взе да хълца и да се дави. Тичай,рекла му, в банята, да не мърсиш тука..И друг път така му се е случвало, не му било за сефте.Когато бил пиян, тъй се задавял.
В туй време иззвънял телефонът. Вдигнах, рекла Ганка, а то Сийчето ми се обажда, да ми каже, че си е взела испита и в събота ще си идва. Заприказвахме се ,и тъй бая време мина. И като оставих, рекла, телефона чак тогаз се сетих за Иван. Божее, викам, кво стана с тоз човек, влезе уж да повръща  и...
И като влязла Ганка в банята, кво да гледа: Иван проснат, запенен...
Хукнала тя, извикала Велико, нали е срещу тях. Дошъл човека, ама какво може да направи Взел да го удря в гърба, удрял, удрял ама нищо, оня умира. Грабнал тогаз телефона, извикал линейката, ама доде дойдат доде...Мъчили се хората - цял час. Бъркали, вадили трохи от гърлото му, ама...отишъл си. Край!.. Боже, Божеее!
  -  Ами Кате, какво да кажа... не знам... Дали дето е бил пиян, дали...Време ли му беше, ама на ...Млад човек, петдесет няма още, язък!
   -  Язък не ами язък! Да се чуди сега Ганка кой път да хваща.Че нямат и пукнат лев. Ходи, вика Велико , като замаяна из къщи и все това повтаря: „ Боже, ми сега кво ще правя, Боже ми сега кво ще правя!“
   - Ох! – Ката стана. Е, хайде да си вървя. Чакай, рекох, да дойда да ти кажа.
Бонка  я изпрати до вратата и седна с подкосени крака на дивана.
„Колко е лъжовен живота,Божее! –мислеше си. - На, вчера го видях жив, здрав и...хайде! Ама и таз пукница...ей до де го докара, на.“
   После включи котлона и се зае с картофите.