Майчино сърце

Автор: Генка Богданова

   Този миг ще остане запечатан завинаги в паметта ми. Този миг ще вълнува и ще гори в сърцето ми докато съм жива. Този страшен, мъчителен, болезнен миг в който разбрах, че дългата ни и неравна битка с  болестта на майка ми е изгубена,  че  край нас вече витае черната сянка на смъртта, която алчно протяга ръце да грабне и отнесе душата й, а аз съм безсилна да я спра.
   Трето денонощие стоях до главата й, попивах нежно  студената пот от челото й,  галех посребрените  й коси, целувах очите й  и се молех горещо, с надеждата да стане чудо, мама  да отвори очи, да ми се усмихне и да прошепне:
- Не бой се, дъще!  Не плачи, мила моя! Има  още време…
  Напразни надежди! Разумът ми не можеше да отрече горчивата,  ужасна истина, но сърцето ми отказваше да повярва, че последните часове и минути от животът на  скъпата ми майка  изтичат  пред очите ми.  Тежките, накъсани хрипове  стихнаха  и вече едва долавях слабото й дихание.
   Вкопчих се в ръцете й, сякаш така щях да успея да я изтръгна от ръцете на  зловещата натрапница, опитвах се да ги стопля, да прелея с топлината на моите ръце още малко живот  в изтерзаното й тяло.
   Сърцето ми ридаеше безмълвно, за да не смути  душата й  докато се прощава с  белия свят, с живота, колкото и суров, и несправедлив да е бил  с нея.
„ Господи, -молех се аз, -  нека поне на онзи свят, моята скъпа майка  да намери покоя и щастието, които заслужава!  Дано да  открие душите на децата си, които оплаква цял живот? Да се срещне с духа на баща ми и най – после да  се усмихне и тя щастливо!...“
   Вече не можех да овладея чувствата, които  разтърсваха  душата ми, не можех да спра и пороя на сълзите, извиращи  от  отчаяното ми, страдащо сърце.  Прегърнах отпуснатото й тяло, зарових лице в косите й и сълзите ми потекоха по лицето й.
   В този момент мама  потръпна, въздъхна и бавно отвори   угасващите си  вече очи. През  мъглата на дългото страдание  проблесна последния лъч на майчината любов и  спряла за миг на границата между живота и смъртта  тя прошепна загрижено:
- Тук е толкова студено, дъще!  Облечи се, мила мамина, да не настинеш!
   Тези последни думи на мама, загрижена за моето здраве и за моя живот, когато самата тя бе на прага на смъртта,  ще  отекват  в съзнанието ми докато съм жива.  Ще ги нося в сърцето си като  реликва, като благослов, като безценен дар. Те са доказателство за величието на неизмеримата и всеотдайна майчина любов, която не може да се опише  и с най-красноречивото слово.