Въздишката на самотата

Беше жена на преклонна възраст. Годините ; се бяха наваляли неусетно една след друга, въпреки че лицето ; все още не ги издаваше. От десетина години беше сама и се научи на всичко как да се справя. Животът не щадеше никого и тя разбираше, че ако се отпусне, той ще я притисне още по- жестоко в лапите си. Затова не хленчеше за нищо и се бореше,както може, за да оцелява. Но... кашляше упорито от няколко дни. Лекуваше се сама и обикновено едното чекмедже в спалнята й наподобяваше неподредена аптека. В него имаше какво ли не, а най- вече хапове за ония болежки, които най- често я нападаха. И обезателно изпитан антибиотик, защото имаше лоши сливици. Те не признаваха леко лечение, трябваше да бъдат атакувани веднага със силни антибиотици. Понякога стигаше и до инжекции. И сега така. Нали е сама, вземаше за всичко мерки, защото не знаеше в какво положение ще изпадне. А не обичаше да занимава никого със себе си. Дори преди години, когато съпругът й беше жив, но вече болен човек, една нощ усети ,че трудно диша. А нямаше нищо под ръка. Проклети сливици! Не забравиха пак да напомнят за себе си. С мъка тогава се надигна от леглото си. Какво да прави?.. Да го буди… Та той е по- зле от нея! Облече се полека ,взе парите и си викна такси. Тогава все още в малкото им градче имаше денонощна аптека. Отиде с таксито до там, то я изчака и се върна пак с него. На сутринта като каза на съпруга си, той не повярва… Скара й се. А тя го беше просто съжалила. Сега обаче всичко започна просто с кашлица. Изведнъж. И тя се зачуди откъде й дойде. Оня ден беше от сутринта топло, а е зима. Тя се изкъпа, изсуши си гъстата коса, сложи леко червило и излезе. Все още имаше мерак и да изглежда добре. Денят обещаваше да е хубав. Посвърши набелязаните задачи и пое с лека стъпка към дома си. Грееше топло слънце и улиците сякаш бяха препълнени с хора. Личеше си, че пролетта настъпва… Подухна ветрец. И тя усети как пришпорва пътечки из косите ;. След това се поослушваше да не ; дойде някой вирусен гост, и тъкмо когато си мислеше, че ; се размина, започна кашлицата. На често и упорито. Веднага взе мерки- антибиотика, сиропа, таблетките. И чай… с мед и лимон, който пиеше само когато е болна. В някои случай няма по- точен лекар от самия себе си. И тя- познаваше си много добре тялото и на какво е капризна. Но сега беше по- различно. Обикновено не вдигаше температура, а сега стигна до 38,5. Потеше се обилно. И легна… Три дни в леглото. Костите я заболяха от лежане. Ставаше за малко и после пак в леглото. Дори телевизия не ; се гледаше. Значи наистина не беше добре. Телефонът ; мълчеше, а и тя не обичаше да досажда на никого със себе си. На четвъртия ден усети лека промяна.Стана ; по- леко, дори се поразшета. Вечерта се обади малкият ; син, а на сутринта- големият. Стоплиха ; сърцето. Замисли се за самотата си. Така ли ще се кара… Да няма кой и една чаша вода да ти подаде… Трудно… И се питаше… дали синовете ; ги спохожда мисъл за нея, за майка им… както тя – тях… Кой да ти каже… После въздъхна, махна с ръка И си рече- да са живи и здрави. Вярно, обаждат й се… Винаги се отзовават и кой с каквото може… Но… не запълват самотата й. После погледна хаповете си. Беше дошло време и за тях. Пое ги в ръка, задържа ги. Една сълза се търкулна по бузата ;… И отрони тежка въздишка.