Картината

Баба Добра живееше на първия етаж на кооперацията. Преди години почина съпругът й, приветлив и усмихнат старец, а децата ; отдавна бяха напуснали родното гнездо. Успяха по някакъв начин да си дойдат за погребението на баща си и от тогава не бяха се завръщали. И двамата бяха семейни. Големият ; син имаше две момчета и живееха в Англия. Малкият син току- що се бе задомил, чухме, че имал и той вече две деца- близначета.Също някъде в чужбина. А майка им, добродушна и кротка женица, кукуваше тук сама с кучето си- малка и вреклива болонка. Често от коридора чувах как жената си говори с нея, понякога ; се караше… Явно това ; беше разговорката. А иначе у тях винаги беше чисто, подредено. Тя беше голяма къщовница. Обичаше всичко да си бъде на мястото, та като посегне- веднага да го намери. Но… и кучето ; се спомина и тя остана съвсем сама. Понякога я наобикалях, когато имах свободно време. Предлагах ; да ; напазарувам, ако има нужда от нещо. Но тя винаги отказваше- справяла се сама. А нямаше никого в града. Едва вървеше, почти прегърбена, слабичка… да я бутнеш леко с пръст- веднага ще падне.
Веднъж реших да отида да я видя. Имах пресни пържени домашни мекици. Сложих в една чиния от тях и бучка сирене и позвъних на вратата ;. Отвори ми тя с бавно движение и надникна. Като видя, че съм аз, се успокои и ме покани да вляза. Като че ли още повече се беше превила под тежестта на годините си. А не бяха малко. Тя ме погледна внимателно с посивелите си очи и ме покани в малката си уютна трапезария.
- Заповядай. То… нали съм сама… - започна притеснена жената и седна до мен.
- Кажи сега… как така се накани?.. Да направя ли чай… Нали ще пиеш с мене?..- започна тя още по-притеснено и стана, упътвайки се към кухненския бокс, за да приготви от ароматния чай.
- Остави, бабо Добро, не се притеснявай. Аз просто дойдох да те видя. Виж… ела си хапни от мекиците, докато са топли. Аз ще постоя при теб.
Тя се обърна и ме погледна внимателно. Замълча. Не каза нищо, сякаш че притегляше на ум думите, с които искаше да ми отговори. Отново седна. Погледна към мекиците. Посегна със слабата си ръка към тях и ме докосна с поглед. Очите ; бяха хлътнали, но все още пазеха топлината на погледа си- така я помнех от годините, когато беше по- млада и домът ; беше пълен. Отхапа залък и бавно- бавно с мъка задъвка от топлата още мекица.
Изчаках я да похапне, нямах бърза работа, а и исках тя да се почувства добре. След малко остави закуската и ме погледна. Искаше нещо да ме пита.
- Кажи… нещо те тревожи- изпреварих я аз и докоснах ръцете ;. Тя ме погледна и една сълза се отрони от очите ; и пое своя път надолу.
- Добро сърце имаш. Благодаря ти, че се досещаш за мен. Знам- всеки си има работа, грижи, задължения. Ето сега… вместо да си свършиш някоя своя, ти си дошла- и въздъхна тежко, като ме погледна. После продължи.
- Аз съм така. Все сама. Децата далече. Имат си и те грижи. Семейства имат. За кого по- напред да мислят…Чуваме се понякога… Това стига. Да ги знам, че са добре. Работа имат… И те със задължения в чуждата страна. Не им е леко и на тях, милите… Под чуждо небе са…
И въздъхна. Една тежка и дълбока въздишка отрониха гърдите ;, която само наблюдателен човек можеше да разбере. А на мен малко ми трябваше. Знаех, че ; е тежко, душата я боли от самота. Замълчахме и двете. Едно неловко и тягостно мълчание се настани на празния стол между нас. Огледах се. Все така чисто и прибрано, като че ли човек не живееше тук. Така и помнех всичко от преди много години.
- Сега нямам никого тук- продължи тя.- Понякога устните ми залепват от самотия, няма с кого две думи да си кажеш. И тая тишина… едно време копнеех за нея, а сега препълва всичко не само около мен, а и в мен. Страшна тишина, която те смазва. Знаеш ли как кънти тишината? Не вярвах, но истина било. Особено вечерите, докато заспя. Всичко е тихо, а тя бучи в ушите ми, понякога звъни… И ти става страшно. Преди 2-3 години си говорех с кучето, но то почина. Много тъжих за него. Беше ми живинката у дома. А след него… Останах още повече сама. Сега се научих на друго. Ела да ти покажа- и ме поведе към хола си.
- Виж, тук са снимките на моите момчета, на съпруга ми, на внуците и снахите. Когато искам нещо да им разкажа, си избирам на кого да е. Вземам му портретчето и си говоря с него. А той ме слуша. Вярваш ли- и ме погледна питащо- но ми олеква после, след като съм споделила вече. Така си лягам, успокоена и с добри мисли. И нощта ми е лека… лека…
Замълчах. Какво ли можех да ; кажа?.. Разгледах снимките на най- близките ; хора- млади, хубави, а и внуците й бяха прекрасни деца. После си тръгнах, като ; обещах, че пак ще идвам. Така изминаха няколко седмици. Докато един ден, връщайки се за обяд у дома, на входната врата ме посрещна некролог. С нейното име. Изтръпнах. Баба Добра си беше отишла тихо- тихо, както бе живяла. После разбрах- намерили я хората, които ; носят храна от социалната институция. Купих цветя и отидох. Имаше все възрастни хора при нея, но чужди. В последния момент преди да поеме към вечния си дом, пристигна по- малкият ; син. Все пак поне единият успя. Да я изпрати. Той постоя седмица- две. Явно уреждаше някои неща с имота. Докато един ден позвъни на вратата ми и каза:
- Здравейте! Знам от майка ми, че вие сте я наобикаляли и помагали. Аз ще си тръгвам тия дни, но искам да дойдете за малко само долу при мен. Ще ви чакам. Непременно елате. Важно е…
Учудих се на това посещение, но отидох. Той ме покани и започна трудно да ниже думите. Явно му беше мъчно и тежко.
- Вижте… бих се радвал, ако не ми откажете това, което ще предложа. Майка ми много ви уважаваше. Искам след като си тръгна оттук, да оставя у някого спомен за нея. Затова реших- първа вие да бъдете. Ето… домът е празен. Така и ще го оставя. Но преди това бих желал да си вземете онова от него, което ви харесва и ще го ползвате, спомняйки си за мама. Каквото поискате. Нищо няма да ви откажа. И мама би се радвала нещо нейно да бъде у вас. Така тя ще живее чрез спомена у вас като жива.
Бях потресена от предложението. Но не можех и да откажа. Огледах се набързо и се спрях на една картина- селски пейзаж. Напомняше ми за моето село. Посочих я, той откачи картината от стената и бавно ми я подаде.
- Беше нейната любима картина. А пейзажът е от нашето село-
там, където е живяла през младите си години майка ми. Художникът също беше от нашето село. Вземете я. Радвам се, че ; картината ще продължи да живее в друг дом. Със спомена за моята майка.
Благодарих тихо и си тръгнах. Този ден ми дойде в повече. Още не можех да повярвам, че тази мила и добра жена я няма. След два дни разбрах, че синът ; така поканил и другите съседи, които намерил. За да остави у всеки по спомен за нея- баба Добра, която така безшумно си отиде от тоя живот, както и бе живяла. Беше пословична със своята доброта и чистосърдечие, със своята отдаденост на дом и близки. Като че ли някой е диктувал на близките ; какво име ще ; подхожда още с раждането. Добра… И картината от нея, която винаги ще ми напомня за великата сила на добротата и... която човек носи у себе си. Явно… Бог си знае работата… Знае…