***

Още три дни се водят спорадични престрелки свързани с много жертви, ранени и пленени от двете страни.Когато всичко утихна, отидох със санитарите да видя мястото на сражението.По земята лежаха убити немци , австралийци, новозеландци и ранени, които санитарите полагаха на носилки изнасяйки ги към болницата.Вонеше ужасно от труповете.Над тях кражаха рояци мухи.Ранените молеха неистово за помощ.От ударените танкове се виеше черен дим и миришеше на изгорало машинно масло.Гледката беше ужасяваща.На другия ден научих за смъртта на капитан Джон Кели.Снаряд изстрелян от противотанково немско оръдие улучва това на капитана, като взривява боеприпасите, убивайки целия разчет.Помолих другия ми приятел падре Салтер да извърши заупокойна молитва на гроба му.Бяхме останали сами на гробището.Духаше силен вятър, който сриваше песъчинките от натрупания върху гробовете пясък.От триенето си една в друга те издаваха жаловит звук.По едно време падрето свърши молитвата.Настана относителна тишина.Не се стърпях и го попитах:
Падре, Салтер, чуваш ли?
Какво, лейтенант?
Плачът на мъртвите там долу!
Мъртвите не плачат, синко.
Напротив, падре- казах.-Те плачат падре Салтер и се молят за нас живите, които сме за оплакване.
Въобразяваш си, лейтенант!
Не падре, не си въобразявам, но ти изглежда не ги чуваш или пък не искаш да ги чуеш.Ти си глух за техния плач и ням за молитвите им.
Така ли мислиш, Динов?
Да преподобни и те съветвам да се помолиш на Господ, твоя суверен да ти върне слуха и говора, за да можеш от сега нататък да чуваш плачът на мъртвите и на висок глас да се молиш в едно с тях за нас живите, мъртви.
В същия миг се чу шумът на приближаващи самолети.Падрето пребледня, направи крачка назад, готов да бяга.Аз останах на мястото си.Видял ме че стоя спокоен, той пристъпи към мен сконфузен.
Падре, - обърнах се към него приятелски.- Ти няма от какво да се страхуваш.Твоят Господ те пази и няма да позволи да падне и един косъм от главата ти.Аз съм този, който трябва да се страхува, защото не вярвам в него и първо мен ще жертва, за да спаси теб, слугата си.
Оказа се, че самолетите са наши хърикейни, завръщащи се в базата си след въздушен бой с немски месери.Всъщност аз не бях прав относно свещенниците на фронта.Те си вършеха работата и смирено понасяха несгодите и ужасите на войната.Някои от тях загинаха в последващите бомбардировки над Тобрук, продължили почти денонощно чак до есента на четиридест и първа, когато Ромел след 240 дни превзема бастиона, но пък аз тогава вече не бях в Тобрук
Впоследствие доста често виждах падре Салтър в болницата да се спира до леглата на ранените, да се моли за тяхното оздравяване, да вдъхва надежда на тежките случаи, а на тези, които нямаше да ги бъде да им дава последно причастие.За моя най-голяма изненада всички в лазарета го обичаха и почитаха, дори и тези, които не бяха вярващи.Много често чувах изрази, като: „Падре Салтер, радвам се, че сте при мен, за да ме видите!-на което падрето със спокоен, тих и равен глас отговаряше „Нещо да направя за теб, синко?Да напиша писмото ти?Да ти помогна да направиш  завещание?Всяко твое желание ще изпълня, момчето ми!”Бях се спрял пред леглото на един безнадежден за спасение австралиец, когато отчето се появи:
Би ли желал синко да отправиш молба заедно с мен?
Към кого, падре?
Към Господ, синко.-чух падрето да му отговаря.
Да не би да е към този същия Господ, който ме изостави , за да ме застрелят?Ако е той, мерси, падре!
Малко след това, когато минах отново покрай леглото на австралиеца, той беше склопил очи.На сутрешните меси, на които понякога присъствах в трапезарията, падрето произнасяше една и съща молитва отправена към Всевишния, в която му благодареше, за това,че не ни е изоставил и че се грижи за всички нас –лекарите, войниците, артилеристите, защитаващи пристанището и моряците от „скраб флотилията” превозващи ранените към Александрия и носещи ни продоволствие от там.
Действително, зенитчиците бяха тези, които първи посрещаха налитащити немски бомбардировачи.Те стреляха със зенитните оръдия, разположени както на полуострова, така и на полупотъналите кораби.Стреляха с Бофор оръдията и пом-пом картечниците, кръстени така заради пом, пом звука, който издаваха.Пристанището беше добре защитено, като съответно през нощта светлините му бяха затъмнени така, че да се виждат само по дължината на морето, но не и по височина.Когато разрушителите от