***

След като сестринският корпус се изнесе от „Алберго”, аз се пренесох в хотела, но по-голяма част от денонощието прекарвах в болницата.Разбрах се с корпорала, който разнасяше писмата, да оставя кореспонденцията ми на администратора.Почти всяка  вечер се отбивах при мадам Жужа.Лайла беше оздравяла и видеше ли ме да влизам, радостно ме посрещаше
Мами, чичо Пол идва.Мами, той идва.Искам приказка!
Тя беше едно жизнерадостно усмихнато момиченце с чернички оченца, вирнато носле и алени бузички.Носеше в ръка една парцалена кукла.Сядаше в скута ми и весело чуруликаше:-„Чичо Пол, чичо Пол, нали ще останеш!Не искам да си ходиш!Хайде разказвай приказка.Искам за Пепеляшка! Лайла- хокаше я майка и, -престани да тормозиш, чичо Пол!
Тя обаче не слушаше майка си, а искаше всеки път да и разказвам една и съща приказка, приказката за Пепеляшка.Попитах я веднъж как се казва куклата, която люлееше и тя ми отвърна, че е Пепеляшка-
Но аз, чичо Пол- ми каза дълбоко замислена,- не обичам куклата.Тя не може да говори.Когато порасна като мама и си имам момиченце,ще я кръстя Сарина, като леля Сарина.Понякога оставах да спя при мадам и тогава в леглото ми идваше смуглата красавица Сарина, но не да и разказвам приказка.Тя самата беше една вълшебна приказка.
И все пак и всяка приказка, дори и най-вълшебната има край.Добър или лош.И когато идвахме до този край един до друг в душевна безметежност, внезапно едно неизменно чувство ни обземаше едновременно, чувството на безнадежното пробуждане в една умопомрачителна реалност, в която властваше ужасът, разрухата и смъртта, безкомпромисни подвласници на една война, която витаеше осезаемо около нас.Имаше мигове дори и такива на любовно опианение, когато усещах дъхът и, дъх, който внезапно смразяваше бушуващата кръв в жилите ми.И тогава ме обхващаше онова познато вече тягостно състояние, което ме караше да се връщам отново и отново към приказката.
В един такъв момент, Сарина ме попита:
Какво ти е?
Нищо!-отвърнах унило.
Ако ти тежи нещо, сподели го с мен.Ще ти олекне.
Искаш ли непременно да знаеш? Да!?Добре тогава!Не избързваме ли , Сарина?
Не, мили-претърколи се тя върху мен,-дори сме закъснели!
Така ли мислиш?
Да, Пол, и не се измъчвай от скрупули, скъпи!Война е!Утре може и да ни няма!
О, Господи, знаеше ли тя, колко беше права…Сутринта, като ме изпращаше тя ме попита:
Пол, утре Лайла има рожден ден.Ще дойдеш ли?
Кимнах утвърдително.В болницата помолих един от санитарите, който имаше приятелско семейство в града да ми намери някое малко кученце.Същата вечер той ми донесе една картонена кутия, в която имаше едно пале.На следващата вечер,  още от вратата Лайла не ме остави докато не отворих кутията и от нея не изкочи мъничето.Видяла го, оченцата на Лайла светнаха широко отворени:”О, чичо, Пол- не преставаше тя да ми благодари, -точно това съм искала, чичо Пол.Grazie,grazie,чичо Пол!
Като гледах искрящтите и от радост оченца, аз искрено се помолих в душата си:”Господи, който си и където си, не оставяй сянката на войната да помрачи тези кристално чисти детски очи!?Господи,моля те, Господи, не позволявай „Ангелът на Смъртта” да грабне тази обич малка от живота.Опази я, милостиви Господи, наш!
Мадам се беше подготвила.Имаше торта със свещички на масата в салона.Имаше и вино за нас.От радиото слушахме италиански канцонети, а когато предаването приключи, включихме грамофона и поканих дамите на танц.
Не останах да пренощувам., а като се разделих с тях в полунощ се прибрах в хотела.Очакваше ме изненада.Имах писмо от Вивиан.С дребния си почерк беше нанизала думите като мънистени топченца на огърлица:
Мой, мили, Пол,
Не би могъл да си представиш какъв ужас изживяхме,
когато нашето малко корабче беше ударено от нем
ците на излизане от Тобрук.Бомбите разтърсиха „Ви
та”, тя се наклони, „глътна вода”, както се изразиха мо
ряците и аз щях да се „напишкам” от страх, че ще се
удавя.Добре, че до нас беше”Мократа кокошка” ,та
ни взема на буксир.Прехвърлиха ни на нея и на след
ващия ден бяхме в Александрия.С камион ни извози
ха до болницата в Газа.Настаниха ни в палатки.Услови
ята на живот са много лоши.Няма канализация, няма
топла вода, дежурим по дванайсет часа в денонощие
Постоянно пристигат нови ранени, но…ти го знаеш, ми
ли!Не минава и минута да не мисля за теб.Ще чакам с
нетърпение да изпълниш обещанието си да се върнеш
скоро.Обичам те, мили! Целувам те много…много…много
Вивиан.
Препрочетох писмото и и реших в най-скоро време да и пиша,но на следващия ден двайсти май, немците извършиха парашутен десант на остров Крит.Като дават много жертви,десантчиците успяват да овладеят острова, изтласквайки англичените в морето.Изглежда Хитлер не е бил удовлетворен от десанта, защото забрани подобни парашутни операции в бъдеще.Както и да е, това е първият мащабен парашутен десант в световната военна история.След  превземането на Крит, луфтвафе използва пистите на острова като бази за самолетите си за системни бомбардировки над канала, потапяйки британски кораби.
 
ГЛАВА СЕДМА