Господ здраве да ти дава

Станах рано сутринта – предстоеше ми излизане. Но… въпреки всичко установеният ритуал след сън не може да се нарушава. Та минах под душа, после в кухнята за кафето и седнах спокойно пред компютъра, за да разбера какво става у нас… Снощи имаше футболна среща с наш отбор, и трябваше да разбера резултата. Еле… момчетата се справили добре. След около час слязох пред входа, после в гаража за колата и потеглих. Имах пазаруване. Бързо се озовах пред магазина, а там – кола до кола и то толкова рано. Тоя народ не спи ли, по почивки не ходи ли, че в магазините и кафенетата кисне?.. Взех си една количка и полека се озовах пред първите наредени като за изложба щандове със зеленчуци. До мен възрастна жена с внучка на около 4- 5 годинки избираха праскови. Детето хленчеше, че иска „голите”, а бабата упорито избираше от другите, че бяха по- евтини. Един старец с бастуна си почукваше по дините и се ослушваше. Дали щеше да разбере и какво ли щеше да му подскаже бастунът… Малко по- нататък две едрогърдести чернобузи ромки бяха застанали пред кантара с по няколко пълни кесии с плодове и се чудеха как да ги претеглят. Чудо невиждано… Оглеждаха се наоколо, белким някой дойде и да го направи вместо тях, мърморейки си нещо. То…. И това е трудна работа, не е като да бръкнеш в чуждата чанта и да си свиркаш ни лук ял, ни лук мирисал. Минах покрай тях. Нека се мъчат… само да не отпрашат с количката заедно навън, като едни хлапета, които се бяха озовали с такава количка чак в центъра на града. Без някой да им каже нещо… Отидох при зеленчуците. Посегнах да си избера една зелка, малка такава, а тя тежи като за три. Отказах се. С какво ли е пълна… Но в края на редицата имаше една камара народ , ровеха, пресягаха се, мърмореха нещо, оглеждаха. Реших и аз … до тях. Какво се оказа. Тъкмо бяха заредили щайгите с намалените зеленчуци. Всеки бе протегнал по една ръка и опипваше продуктите. Някои по- скопосни сварваха да вземат нещо по- прилично, други се отказваха. Беднотия… Всеки гледа как да закърпи месеца, а хората се научиха вече кога стоките са намалени, къде се поставят… Оставих ги така всички, скупчили се на едно, а аз продължих с огледа си. Тези големи вериги магазини бяха капан за наивници. Уж отиваш за 1-2 неща, а излизаш с празен джоб. Та и аз като тях… Но никой не ми е крив… Пък и… те, парите, за оня свят няма да ми трябват. Нали казват, че там било Рай… Ползваш, живееш… и никой не ти дири сметка за нищо. Еее… такъв рай искам и тук, ама няма…
След като преминах през КПП- касата, отново в колата и пред кооперацията ни. Времето хубаво, та като грейнало онова ми ти слънце, само за път те зове и то към планината, където има рекичка и дебела сянка. Е те това е раят ни, тук… ама който го може.Размечтах се за момент, че нали е безплатно, отворих багажника и започнах да разтоварвам от нея кесийките си с две тиквички, един патладжан, 5-6 глави лук, парче колбас, малко картофки. Набутах ги в една чанта и бях вече готов да се прибирам, когато свърнах поглед към улицата. А тя – пуста, сякаш не видяла човешки крак по себе си. Но до контейнера зърнах възрастен мъж, който тъкмо оставяше торбичката си на земята. Явно не е от квартала ни. Нещо ме накара да се спра. В този момент иззад контейнера се показа друга глава- рошава и с дълга немита от години коса, после и човекът… И той започна да рови . Така двамата – кой каквото търсеше, когато по – младият нещо сръва другия. Възрастният клошар се отдръпна и седна на голата земя. Оня продължаваше да мърмори на висок глас и да рови усърдно с дълга яка сопа. Сега и те станаха претенциозни. Оня ден бях сложил 5-6 ризи, които не ми стават, в една торбичка, но здрави. Цял ден ги гледах как ги преровят за кой ли път. Вечерта ми дожаля за тях, събрах ги и ги пуснах в контейнера. Сякаш се подиграваха с мен самия. И сега… Тоя рови, ама сигурно имане търси… така и си замина, без нищо да си вземе от това гъмжащо богатство тук. Старецът остана след него още седнал на земята. Тогава отидох при него. Погледнах го. Видя ме, но сведе очи. Имаше големи, черни и влажни очи.И много мъка в тях. И кротост. Дожаля ми за него. Само с ръка му дадох знак да ме почака. Свърнах към гаража и се зарових в него. Измъкнах едни старички, но здрави сандали – кога ли ще ги обуя… една риза висеше на закачалката – ползвах я за работа тук, взех ги, и от ябълките в гаража 4-5 и отидох при него. Сложих сандалите пред босите му нозе и го загледах. Той постоя така, вдигна мълчешком поглед. Благодареше ми – знаех си го. Очите му това говореха. После стана и ми хвана ръцете. Само това стигаше. Добрият човек знае как да го направи. Без думи. Стига само един жест и един добри очи. Които казват всичко. Подадох му ризата. В тая жега беше с дебела жилетка, която едва се крепеше на отънялото му тяло. Подадох и ябълките. Потупах го по рамото и му казах, че ако ме изчака тук, ще му донеса още нещо. Кимна с глава. Тогава оставих всичко отново в гаража. Набързо прескочих до близкия магазин. Купих му един хляб, половин буца сирене, парче салам. Да си облажи малко душицата. Върнах се набързо, а той там. Чакаше ме. Подадох му чантичката. Посегна с трепереща от вълнение ръка. Тогава едва го чук да казва:
- Благодаря, добри ми господине. Господ здраве да ти дава.
- Нахрани се. И се пази. Някой да не ти ги вземе.
Той кимна леко с глава , обърна приведено си тяло и продължи по улицата. Но видях… Вече беше със сандалите на нозете си. Тръгнах си и аз, взех покупките и към дома ми. Беше ми хубаво… Днес нахраних една гладна душа. Която не крадеше. Просто търсеше начин как да преживява, а държавата ни беше я обрекла на мизерия… И страдание. До оня свят. Където може би ще бъде по- добре.