Не ти стигат само 2, 57 лева, бабо...

автор: Йорданка Радева

Хубава утрин! На рано разлива прохлада, а тя... безпрепятствено се носи до леглото ми. Леко полазва по кожата... така ме буди. Отварям очи.... та то е толкова рано!.. Но колите отвън препускат по булеварда към своето местоназначение. За днес. Няма как... Ставам... Отправям се към източния балкон, за да нагледам саксиите с насаждения. Искат поливане. Така ме е учила мама- на рано, докато слънцето не ги е прелъстило. И после... обичайните задължения. Като всеки ден на рано... Когато слънцето все още прохожда и се задява тук- там. Докато не започнем да се крием от него- де под сянка, де вкъщи.
След 1-2 часа реших да навестя близкия магазин. Предстои ми пътуване на другия ден, трябваше ми да се позаредя с това- онова. Хора щъкат по улиците кой с количка за пазар, кой с чантата... Все за някъде. И аз така... А вътре в магазина- благодат. Хладно... все още необременен от клиенти, та може човек спокойно да разхожда мераците си по рафтове и витрини. Напазарувах бързичко и се отправих към касата. Бях 3-4 по ред за плащане, та... успях неволно да стана свидетел на случка и диалога към нея.
- Госпожо, не ви достигат 2,57 лв, за всичките продукти- говореше касиерката на възрастна жена. Тя примигваше и мълчеше, явно не чуваше добре, когато проговори:
- Извинявам се, не те разбрах... забравила съм слушалките тази сутрин у нас. То... нали вкъщи няма с кого да разговарям...
Касиерката повтори пак казаното преди и зачака. Пред мен никой не се притече на помощ на възрастната жена. Стояха и чакаха. Тогава момичето на касата ; написа с едри букви и цифри: "НЕ ТИ ДОСТИГАТ 2,57 ЛВ ЗА ПОКУПКИТЕ". Знаех, че ще види възрастната жена... те... така виждат без очила, ми беше казал очният лекар, когато имат вече перде на очите, един от признаците за него... четенето. Жената се смути, бутна към нея чантата с покупките и ; каза:
- Ами нямам повече... То... какво ли толкова съм купила, но нямам... Вземете си ги... - и пак побутна чанта ...
Не се стърпях. Извиних се на чакащите преди мен и застанах до жената.
- Ето, вземете ... доплащам ; сметката, но направете и моята, за да мога да изпратя жената- допълних аз и зачаках...
Излязохме навън. Жената вървеше бавно, като че бе уморена. Слабичка, леко прегърбена, с бели коси, късо подстригани. Не носеше очила. В едната ; ръка - елегантен бастун, с който почукваше леко по плочките на тротоара. Носех ; чантата. Когато стигнахме до първата пресечка вляво, тя се спря и тихо проговори:
- Аз съм тук- и посочи с бастуна посоката- след третата къща съм. Благодаря ви за помощта.
- Аз ще дойда до вас. Не се притеснявайте- и тръгнах с нея. Тя вървеше бавно, като че ли броеше крачките си. Стигнахме до голяма двуетажна къща. Портичката - леко притворена, жадуваше за грижлива ръка, която да я стегне. А градината пред къщата- с два високи бора и наоколо райграс. Явно някой я поддържаше. Отвън до оградата ; имаше малка пейка под кръшната снага на кестен, колкото за двама души. Тя седна на нея и с поглед ме покани да сторя и аз същото. сигурно имаше нещо да каже. И така беше. Започна тихо, като едва късаше думите от себе си, да разказва.
- Сама живея тук. Голям дом, на първия етаж си имам всичко. На втория етаж я се кача в годината един път, я не. Има стъпала, по- стръмни, та ме е страх да не си оплета краката по тях...
- А градината ти... виждам, поддържана е...
- Тя... ми е добре. Синът на един съсед иде с машината си да ми реже тревата. На западната страна имам малко лозе. И за него се грижи. Давам му всичко. На мен защо ми е... Да има там да си откъсна 1-2 чепки грозде, колкото да усетя вкуса му... И цветя си имам там... С тях си говоря, кърша ги... поливам ги... - и замълча.
- Сама ли, нямаш ли близки...
- Тук съм сама. Имах стопанин. Голям като канара мъж, и хубав, и добър. И работен беше. Събрахме се него на младини, заедно вдигнахме тази къща. Нали знаеш... от къщата става дом, когато има живот в нея и кой да я стопанисва. А на мен вече ми е трудно... - и пак замълча след изпусната тежка въздишка.
- А млади хора покрай теб?
- Имам... Две дъщери и един син. Но всеки по своя път. Дъщерите ми- близначки. Едната се омъжи по- рано, след първата ми внучка се разведе. След 4-5 години се омъжи втори път и заминаха за Австрия. Там им се родиха и на тях близначки. Добре са. Обаждат се от време на време. Но с децата нищо не мога да разбера. Те не знаят български, а аз не мога на техния език- и пак замълча.
Изчаках я да вземе дъх и сама започна:
- Другата ми дъщеря, Поля, е художник. От малка много хубаво рисуваше. Това ; беше мечтата. Сбъдна я. Но и тя е далече. Още повече. В Америка. Живее там с някого, но няма деца. Не ; било време. А вече наближава 40 години. Как го разбират тоя живот- не знам... И тя се обажда... Да ме чуе... поне...
Отново замълча. Зарея поглед по улицата и зарови с върха на бастуна по земята.
- То... семейната колесница изпразни ли се.... трудно после за този, който остава сам в нея. Ето... виждаш... къща като палат, ама не е за сам човек. И синът... взе столичанка, отначало всичко добре беше, докато и той само на телефон. Тя не искала да иде насам. И той... какво да прави... пък може и снахата да го спира, знам ли... Сега и тримата се обаждат... сякаш се редуват... Да ме чуят поне дали съм жива. Когато ме позабравят, вземам телефона и с него си говоря... дано ме чуят...
Мълчах. На такава болка и самота какво да кажеш... Времето напредваше, слънцето започваше вече да сипе жар, която се усещаше дори и на сянката под големия кестен, където беше пейката.Станах и тихо казах на старицата:
- Не се притеснявай! Повече себе си гледай. Те са млади, ще се справят. Пък може изведнъж и тримата да те изненадат с посещение... Само да си жива и здрава- и като на себе си добавих- да ги дочакаш. - Аз съм тук наблизо. Ще те наобикалям, когато мога. А ти се грижи за себе си...
Тя ми хвана ръката и понечи да я целуне. Дръпнах я... Не биваше. Стана ми криво. И си обещах- да я посетя, щом имам път насам.
Така изминаха 2- 3 месеца. Една вечер, беше септември, реших пак да отида до същия магазин. И да посетя тази жена. Дори не я попитах преди за името ;... Натиснах звънеца на лявата страна на колоната на портичката два- три пъти, но никой не се показа. Тогава реших да попитам съседите ;. Щом позвъних при тях, веднага се показа една рошава глава на старец, след малко в цял ръст. Попитах за съседката му:
- А... баба Гина ли... Идваха и трите ; деца преди един месец. Тук стояха всичките една седмица, а после взеха и нея. Казаха,че ще се редуват, за да им гостува. Чухме се по телефона миналата седмица. Нали наглеждам къщата ;- такава заръка имам- и се скри пак по същия начин, както и се беше показал.
Като че ли си отдъхнах. Не ми бе род тази жена, но не знам защо аз, почти на 50, така приех познанството си с нея. Хубаво е станало, че са си дошли децата ;, че са я прибрали със себе си. Къде... не е важно. Все при едно от тях ще е. Няма да е сама. А годините ; не бяха малко. И се сетих за една мисъл на моя дядо:
- Чуй, мойто момче, всяко нещо по реда си. Дом, съпруга, семейство, деца... Но по- вярното е, че другар повече трябва на старини, отколкото на младини. Когато е сам, човек се справя. Старостта иска друго. Кой с две думи да те стопли и да ти каже дори за най-лесното и малко нещо, което си направил или подарил: " Ей, знаеш ли... като теб няма... Добре,че си в живота ми!" Ей това те топли... Друго не ти трябва.
Тръгнах си с лека душа към дома си. По пътя мислех за много неща, все объркани, разхвърляни... Кога ли пак ще дойда до този магазин?... Може би... до следващото... на касата... когато ще чуя: Не ти достигат 2,57лв... бабо...