Приказка за улука

ПРИКАЗКА ЗА УЛУКА
автор: Йорданка Радева

Имало едно време един улук. На една къща. В малко градче. Провинция. Ама той... улукът... трябва навсякъде. И е горд с това. Защото го пипат яки ръце. С големи шепи. За да може да върши работа. Та когато вече станал готов, улукът се възгордял. Погледнал от високо на света, започнал дори да се мери с крушата пред се бе си. По полза. Крушата му се смееше, поклащайки кръшно клонестите си бедра и тихичко му шепнеше нещо. Но той не чуваше. Виждаше улукът отвисоко и надалече. Смееше се на другите улуци край себе си по другите къщи. Те бяха стари вече... тук- там прогнили, а той блестеше на слънцето и ставаше още по- топло покрай него. А когато завалеше дъжд, капките му пееха дъждовната си песен, сливаха се една с друга и потичаха като малка рекичка в коритото си към капчука.И пееше улукът... така му харесваше.... И сливаше песента си с тази на капчука. Светът се заливаше от светлина дори и в дъжда, защото песента на улука искреше от щастие.
Но започнаха дъждовете. Ония, от които хлад повява, става ти студено и небето е мрачно, так чак понякога позеленява от болка.Есента напомня за себе си. Листата на близките дървета започнаха да жълтеят и постепенно застилаха земята под оголените клони. Чергите от шума напомняха с пъстрилото си едновремешните черги на бабата, която живееше преди време в къщата.Тези, които бяха по- близко до нея и по- високите, при по- силен порив на вятъра отпращаха листа и съчки към улука и го пълнеха. Като легълце полягваха в него и там оставаха. Беше им хубаво. Стопанинът на къщата често се качваше по стълбата и с една дълга сопа, яка и права, почистваше от опадалата шума. За да си върши улукът съвестно после работата. И така.... няколко есени поред. Но старецът нарои още повече годините си, започна да се движи с тояжка и не можеше като преди да се катери по височините. Само поглеждаше с тъга към улука и тихо му говореше:
- Не мога повече, синко... не мога да те обслужвам... И ти... колкото можеш... И ти ще остарееш още като мене... И ти ще я караш така... колкото можеш и както можеш...
Изминаха се още две зими, две пролети, две лета... Дойде пак есента... Старецът си замина. Прибраха го. Ангелите. И улукът остана съвсем сам. Леглото му още повече се пълнеше с листа и сухи вейки и какво ли не още, дори и изоставени гнезда, а дъждовете неумолимо прииждаха, кикотеха се по него и пак го пълнеха, а той преливаше... От болка. Че добри ръце го майсториха. И добри ръце го стопанисваха. А сега е сам. Както беше и старецът, който го почистваше, докато можеше.Толкова много сам е сега и той и от болката започнаха ямички по него да го прогниват. Капчукът му се килна леко на една страна. Промени и цвета си. Вече не блестеше като преди. Тялото му беше посивяло като дъждовните облаци, които вещаеха хлад и мокрота.Старата круша го поглеждаше и му говореше нещо, ала той... не искаше и да чуе... А тя му съчувстваше... защото той... направен от човешките ръце, сега нямаше никого около себе си. Щеше да си отиде от тоя свят като всяко друго нещо – непотърсено и недогледано. А крушата... по нея все още имаше гнезда. И птички се гонеха по клоните ;. И пееха.
Улукът се сгърби още повече. Сълзите на капчука се превръщаха в протяжна монотонна скръбна песен, която само улукът и крушата разбираха. Защото и тя знаеше – нямаше нищо вечно. Отиде си старецът. Улукът и той остаря. И тя... годините си не помнеше... Ала все още недооголените ; клони шумоляха есенно и пееха надежда.... До когато може... И въпреки всичко все ще остане нещо от нея. Първо ще съхне... После ще я отрежат. След нея ще останат съчки. Които ще гният в пръстта и ще ; помагат... След това ще топли някого през зимата. После ще сипят някъде пепелта. А тя в земята ще попие. И ще остане там. Като памет. Земята знае да помни. Всяко нещо си има място. И време... И остава там, където трябва. И колкото трябва. За да се роди от него ново. В природата нищо не се губи. Дори и едно листо, откъснало се под порива на вятъра сега. И то си има място. И време. Кога да се роди. Колко да живее. И къде да бъде. Дори и къде да полегне на земята.Животът си знае работата. И ако някой си мисли, че може да го надхитри, се лъже... По- умел хитрец от него няма... Затова Животът е вечен, а ние сме преходни... Днес сме тук – утре ни няма... Но Животът след нас остава... Продължава да нарежда нещата за улука, крушата, стареца... и още... Хитрец е той... Хитрец... А ние... послушници в неговата обител. До когато той каже....